Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
, ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 3 гласа)

Информация

Сканиране
Диан Жон (2011)
Разпознаване и корекция
kill_u (2011)

Издание:

Съвременни шведски разкази

Съставител: Вера Ганчева

Издателство „Народна култура“, 1972

История

  1. — Добавяне

Мортен и Лофе, Яле и Петер-Улрик, Битен и Сюзан и сополанкото Северин стояха, зяпнали от изумление; имаше и защо. Такава машина не се вижда всеки ден. Откъм улица „Слънчоглед“ дотърча Оке, а от улица „Момина сълза“ притича Соня и двамата се наредиха до останалите, за да я наблюдават. Точно в този момент обаче водачът завъртя някаква ръчка и огромният колос се затъркаля надолу по улица „Минзухар“. „Гррррр“, каза колосът и чакълът заскриптя. Мортен и Лофе, Яле и Петер-Улрик, Битен и Сюзан и Оке и Соня тръгнаха подире му. Последен се тътреше сополанкото Северин, който напълно си заслужаваше прякора.

Мортен отбеляза:

— Виждал съм много парни валяци през живота си, ама този е най-страхотният от всички.

— Че на колко години си тогава? — попита Битен.

— На седем.

Отговорът бе кратък и убийствен. Битен млъкна.

— Този парен валяк е най-големият в света — продължаваше Мортен със същия категоричен тон.

— Откъде знаеш?

— Ами просто няма по-голям.

— Има.

— В Америка сигурно има.

— Няма.

— Я!

— Сънувах един, който беше по-голям. Много по-голям.

Соня пък изтича напред до водача и извика:

— Колко е часът?

— Дванайсет — отговори водачът.

— Благодаря — каза Соня. — Чичо, твоят парен валяк най-големият ли е в света?

— Това не е парен валяк — поясни водачът. — А електрически. Казва се Юлиус.

— Грррр — обади се Юлиус.

А Мортен се замисли дълбоко и когато свърши да размишлява, рече:

— И все пак това си е парен валяк. Крито обаче се задвижва посредством електричество.

Водачът уточни:

— Задвижва се от акумулатор.

Тогава Мортен се обиди и изостана от групата.

Но Лофе и Яле, Петер-Улрик и Битен, Сюзан и Окет Соня плюс сополанкото Северин, дето напълно си заслужаваше прякора, продължиха да кретат подир валяка.

Ето така валякът Юлиус навлезе в квартал „Цветна поляна“; глухо боботене възвестяваше неговото пристигане, а погледите на много очи го изпровождаха с почуда.

„Цветна поляна“ бе новопостроен район с малки дървени къщички за по едно семейство. Пред всяка се простираше малка градинка, където стърчаха няколко тънки ябълкови фиданки, изпълнени с надежди за бъдещето. Къщите образуваха редици, така че от кухнята на майката на Лофе се виждаше в спалнята на майката и бащата на Петер-Улрик, а от кухнята на майката на Петер-Улрик се виждаше в спалнята на бащата и майката на Яле, а от кухнята на майката на Яле се виждаше в спалнята на майката и бащата на Битен. Но от кухнята на майката на Битен не се виждаше в ничия спалня, което всъщност беше без значение, тъй като прозорците на всички стаи бяха закрити с щори.

В съзвучие с най-модерните принципи за планиране на предградията „Цветна поляна“ представляваше отделна съвокупност от жилища с входна и изходна пътна артерия и железопътна спирка. Сутрин бащите на семействата заминаваха за града, за да печелят пари. Вечер те се връщаха по домовете си, за да се нахранят и спят. Така „Цветна поляна“ си беше един много тих квартал, без шум и движение. Децата обаче дълбаеха дупки в чакъла на шосето с надеждата, че следващата кола, която мине оттук, ще попадне точно в дупката. Колата трябваше да пристигне с шеметна скорост, да се поднесе на шосето, да подскочи във въздуха и да се блъсне в някое дърво. Всички пътници трябваше да загинат. Такива неща бяха гледали на кино.

А ето че вместо това пристигна валякът Юлиус и изравни всички дупки. С жален стои чакълът се притискаше о неговите въртящи се цилиндри и отзад пътят се разстилаше гладък и твърд като дансинг. Децата, които го следваха, съзнаваха своето привилегировано положение: те бяха първите човешки същества, стъпващи по този нов, красив и равен път. И не преставаха да се дивят на чудовищната сила, с която камъните биваха набивани в земята или раздробявани, ако се опитваха да окажат съпротива. Юлиус нямаше грешка, това не можеше да се оспори. Юлиус си беше майстор. Юлиус беше силен, Юлиус беше тежък и Юлиус прегази една малка количка за игра, забравена на пътя.

От количката останаха само жалки клечки. Децата с удивление съзерцаваха това съкрушително унищожение. Гледай ти! Чак тогава Сюзан се сети, че това е нейната количка. И горчиво се разплака.

А Юлиус продължаваше нататък. Мина по цялата улица „Минзухар“, като прекоси „Розова леха“, „Незабравка“, „Орлови нокти“ и „Орхидея“, а когато стигна до края на „Минзухар“, той всъщност се бе върнал обратно до мястото, където я пресичаше „Слънчоглед“ — оттам бе поел. Защото улица „Минзухар“ се извиваше досущ като кука.

Тогава Юлиус спря и водачът слезе от кабината.

— Тръгвам си вече — съобщи той. — Днес е събота.

И си отиде. Децата се пръснаха по домовете си, за да обядват.

Като се наобядваха, отново се върнаха, но сега бяха повече. Те започнаха да се катерят по Юлиус, покачваха се по капака на мотора и скачаха долу — това не беше трудно, тъй като Юлиус беше нисък и масивен. После пак се катереха и пак скачаха.

Мястото на водата се зае от Лофе, който си въобрази, че е адмирал. В къщи честичко ядеше пердах и затова искаше да бъде адмирал. А като могъщ адмирал на борда на боен кораб със сто оръдия той щеше да бъде ужасът на Караибско море и само с името си щеше да хвърля врага в ярост. Опита се да накара приятелите си да му викат адмирал, но никой не се съгласи. Тогава той сам се провъзгласи за адмирал Лофе на борда на броненосеца „Юлиус“. Хич не звучеше лошо. Адмирал Лофе, ужасът на Караибско море. Това звучеше още по-добре.

Стисна здраво кормилото и пое курс към север. Зад левия борд се виждаше Ямайка. Вълните бляскаха на ослепителната слънчева светлина, летящите риби се мятаха във въздуха. Но той не забравяше, че трябва да следи зорко за появата на врагове.

Управлението на броненосеца и откриването на огън от оръдията се осъществяваха чрез различни ръчки, които обаче бяха неподвижни, защото, преди да си отиде, водачът ги бе заключил.

И в този миг съзира врага. На хоризонта се появява малка точица, разглежда я през далекогледа — да, разбира се, това е огнева вишка. Точицата става по-голяма и по-голяма, две точици, аха, значи, двама души срещу един, три точици, четири точици, те бързо се приближават, пет точици, сега всяка секунда е скъпа, една торпила профучава току до кърмата, в същия миг гранатите засвистяват край ушите му и избиват далекогледа от ръцете му. Първият неприятелски кораб е открил огън. В такъв случай: каквото повикало, такова се обадило. Хваща ръчката и я дърпа, но тя не помръдва, защото, преди да си тръгне, водачът я е заключил. Дърпа и тегли, вражеският обстрел не престава, снарядите експлодират на все по-малки промеждутъци, дърпа отчаяно, на живот или смърт — най-сетне ръчката се поддава и с ужасяващ грохот пламват оръдията на „Юлиус“, целият кораб се разтърсва от залповете. Гръм, трясък и тъжни вопли на ранени.

Викът секна. Тънка струйка кръв се процеди под предния цилиндър на валяка, закриволичи между камъчетата на чакъла.

С боботене и тътен Юлиус се понесе напред, чакълът скриптеше. Всички деца се втурнаха накъдето им видят очите. Единствен Лофе остана на мястото на водача, напика се и усети как между краката му, чак в обувките се стича топла вада.

Знаеше кой е. Спомни си, че сополанкото Северин седеше точно до предния цилиндър и енергично дълбаеше дупка, в която Юлиус щеше да се преобърне и да се разбие на пух и прах.

Юлиус обаче продължи да се търкаля по улица „Минзухар“. Тогава Лофе скочи долу и също се впусна да бяга с треперещи нозе. Тичаше по улица „Слънчоглед“, далеч от „Цветна поляна“, право към голямото шосе. В къщи честичко ядеше пердах, но сега разбираше, че тупаникът през целия му досегашен живот не можеше да се сравни с тупаника, който щеше да получи-, за това. Щяха да го бият родителите му, учителите, полицаите, съдиите, всички хора.

Четвърт час по-късно намериха сополанкото Северни и го отнесоха в къщи при леля му. Защото майка, му беше заминала, а баща му открай време го нямаше, та затова живееше с леля си.

А Юлиус не спираше. Търкаляше се по платното на улицата, защото в тази си част „Минзухар“ беше права. Но когато тя започна да лъкатуши, той се качи на тротоара. После продължи покрай градинките, като тъпчеше плетищата им. Никой не се изпречи на пътя му.

Повали още една градинска ограда и прегази някакъв кошер. Пчелите зажужаха и медът се полепи по неговите въртящи се цилиндри. Юлиус нададе рев.

И отпердаши нататък. Прекоси една напречна пътека и се отправи към портата на старата Сьодерлунд. Старата Сьодерлунд го забеляза през прозореца, изскочи навън и видя, че до портата му остават още само десет сантиметра. Тогава тя я разтвори пред него, защото нямаше смисъл да я руши. Затича се към телефона, без да знае кому да се обади, и наслуки избра някакъв номер. Оказа се „точно време“. Часът бе деветнайсет, двайсет и четири минути и нула секунди.

Юлиус нахълта през отворената порта и навлезе в една цветна леха. Гордите божури бяха прекършени, а червените им глави — смазани в пръстта. Пръстта, която тъпчеше Юлиус, беше толкова твърда, че в нея бяха успели да пуснат корени само няколко перуники.

Ето че дотича бащата на Петер-Улрик, придружен от бащата и майката на Битен. Старата Сьодерлунд изскочи отново навън, посочи Юлиус и извика:

— Този е!

Бащата на Петер-Улрик скочи в кабината на водача, грабна кормилото, завъртя го наляво. И Юлиус започна да се извръща наляво. Така той изкара Юлиус отново на „Минзухар“, като премина през розовите насаждения на старата Сьодерлунд. Това бе извънредно печално, но друг изход нямаше.

С бащата на Петер-Улрик, седнал пред кормилото, Юлиус се затъркаля по „Минзухар“ и вече не беше сам. Защото подире му крачеха бащата и майката на Битен и старата Сьодерлунд, която окайваше участта си, и цялото семейство на Мортен с прислужницата и бавачката, и една стара леля, дошла на гости, и секретарката на бащата на Яле, защото майка му бе умряла, и майката на Соня, изящна и грациозна като кукла, и един непознат господин със сиво бомбе и черни ръкавици, и майката на Оке, която имаше рак в правото черво и май щеше да умре преди Коледа. Майката на Соня се обърна към секретарката на бащата на Яле:

— Значи, с малкия Северин се е случило нещастие…

А бащата на Петер-Улрик дръпна ръчката за управление, за да спре валяка, но не успя. Както и да я теглеше и огъваше, нищо не се получаваше и Юлиус продължаваше своя ход.

— Трябва да намерим монтьор — рече той. Отзова се бащата на Сюзан, защото беше монтьор.

Той вдигна капака на мотора и се напъха под него, като в същото време вървеше пеша край валяка. Но внезапно коленете му се подхлъзнаха и ходилата му започнаха да се влачат по земята. Единият му крак попадна под задния цилиндър и благодарение на това тялото му успя да се отскубне. Строполи се. Ръцете му бяха обгорели, а от ранения крак шуртеше кръв. Майката на Битен се провикна:

— Удареният от електрически ток трябва да се лекува по същия начин като удавника. Необходимо е да му се направи изкуствено дишане.

— Направи го тогава!

— Аз не умея. Само казвам какво следва да се предприеме.

— Сержант Оливин може да прави изкуствено дишане.

Сержант Оливин бе шеф на службата за ред и сигурност в „Цветна поляна“, а там са вещи в подобни неща.

Бащата на Сюзан беше положен на тротоара. Някой превърза смазания му крак, а друг изтича да извика сержант Оливин, който може да прави изкуствено дишане.

Юлиус продължаваше да се търкаля. Бащата на Петер-Улрик все още го управляваше, побледнял и изпотен, но ръцете му здраво стискаха волана.

Майката на Соня, изящна и грациозна като кукла, предложи:

— А защо да не съобщим за произшествието на водача на валяка?

Майката на Оке, дето имаше рак в правото черво и щеше да умре преди Коледа, отвърна:

— Вече направиха това. Но без никакъв резултат. Защото оня бил толкова пиян, че не можел да се държи на краката си. Заявил, че работният му ден бил приключен.

Пристигна сержант Оливин, облечен в пълна униформа, и направи изкуствено дишане на бащата на Сюзан, който още не беше умрял, та го занесоха у дома му.

Юлиус не спираше. Когато измина цялата „Минзухар“, той стигна обратно до пресечката й със „Слънчоглед“, а там на пътя се чернееше едно петно и бащата на Петер-Улрик направи рязък завой, за да заобиколи черното петно.

— Не се чувствувам добре — каза. — Искам да бъда сменен.

Но никой не го смени, защото всички обсъждаха как да спрат Юлиус.

— Все трябва да има някакъв начин, дявол го взел!

— Един нали се опита.

— Да го разпоим!

— Откъде ще вземем оксижен?

— Няколко килограма тротил ще свършат работата.

— Да го вдигнем във въздуха!

Непознатият господин със сивото бомбе и черните ръкавици надигна глас:

— Той представлява опасност за живота и имуществото на много хора. Спрямо причинител на насилие от подобен род обществото е длъжно да прибегне до най-строгите си наказателни мерки.

Сержант Оливин пък си припомни уставния параграф 20, член 3, който нареждаше: „Местните отбранителни сили трябва да бъдат мобилизирани, щом това се налага от изключителни обстоятелства.“

Юлиус продължаваше да боботи и тътне. Обиколи улиците „Момина сълза“, „Розова леха“, „Незабравка“ с боботене и тътен. На пресечките бяха наизлезли хора, които го зяпаха. Всъщност нямаше кой знае какво за зяпане, защото бащата на Петер-Улрик беше хванал кормилото, а Юлиус се държеше като всеки най-обикновен валяк.

На улица „Незабравка“ бе застанал старият Оскаршон, деветдесетгодишен и съвсем глух. Той посочи към Юлиус с бастуна си и извика:

— Хи, хи, я го виж как се е затъркалял!

Бащата на Петер-Улрик стискаше кормилото в ръце и не отговори. Наистина се чувствуваше зле.

— Какво? — крещеше старият Оскаршон. И пак повтори: — Хи, хи, я го виж как се е затъркалял. Пуснеш ли кормилото, приятелю, той ще се изтърколи чак до ада!

На улица „Орлови нокти“ майката на Петер-Улрик чакаше с кафе.

— Ще те успокои — рече тя.

Юлиус отмина. А когато отново се озова на пресечката с улица „Слънчоглед“, на пътя се чернееше едно петно и бащата на Петер-Улрик направи рязък завой, за да заобиколи черното петно.

— Лошо ми е — каза пак. — Искам да бъда сменен. Никой обаче не го чу, защото хората се бяха пръснали. Вече се здрачаваше.

„Къде ли се дянаха всички?“ — помисли си той.

И премина по улиците „Момина сълза“, „Розова леха“, „Незабравка“, „Орлови нокти“, „Орхидея“ с боботене и тътен.

Когато излезе на полето зад „Орхидея“, където още не бяха построени къщи, той забеляза два артилерийски взвода, строени в края на гората от двете страни на пътя. Малко по-нататък май видя и стрелкова редица.

Шефът на службата за ред и сигурност сержант Оливин се приближи и каза:

— Най-добре ще е да слезеш от валяка. Имаме противотанкови снаряди.

— С удоволствие — отвърна той.

Стори му се обаче, че неговите потни ръце така са залепнали за кормилото, че не може да ги отдели от него. И кимна към две малки металически пластинки, завинтени до лоста за управление.

На едната пишеше:

„Производител: СМЕАБ

№197868 ФХ

Тип: Юлиус

Тежест: 22 тона“.

А на другата:

„Увреждането на градската собственост се наказва съгласно глава 28, параграф 9, член I от Наказателния кодекс с глоба или затвор най-много до две години или в случай на предумишлена щета съгласно глава 28, параграф 9, член II с глоба или изправителен дом най-много до пет години“.

Той отбеляза:

— Това като „предумишлена щета“ ли ще се счита? Сержант Оливин дълго се взираше в двете пластинки. Очите му бяха като стъклени. И рече:

— Аз нося своята отговорност. Рече и се отдалечи.

Юлиус продължаваше пътя си. Потните ръце бяха впити в кормилото му, кръвта пулсираше в слепоочията. Май бе болен. Чудеше се какво искаше да каже Оливин. Наистина ли ще обстрелва валяка? Почувствува дулата на минохвъргачките насочени срещу себе си и се размисли кой е всъщност той. Баща на Петер-Улрик. Противотанкови снаряди. Усещаше как кръвта пулсира в слепоочията му. Сигурно има температура. Този приятел Оливин дали има някаква причина да го мрази? Толкова странен беше. С очи като стъкла. А той самият — той е баща на Петер-Улрик.

Юлиус се носеше с боботене и тътен. Бе се вкопчил в кормилото му, както инвалид в патерицата си. Скоро отново ще се озове на улица „Слънчоглед“. Там пред погледа му ще лъсне едно черно кърваво петно и той ще направи рязък завой, за да го заобиколи. Следваха „Момина сълза“, „Розова леха“, „Незабравка“, „Орлови нокти“, „Орхидея“. Цяла вечност щеше да кръжи все така, да заобикаля черното петно и да усеща дулата на минохвъргачките, насочени срещу себе си. Цяла вечност.

Край