Пер Лагерквист
Сутеренът

Всички ние сме го виждали и го виждаме почти всеки ден. Вече не го и забелязваме, от време на време минаваме край мястото, дето лежи, но не му обръщаме особено внимание, сякаш именно там би трябвало и да бъде, сякаш принадлежи на нашия свят. Говоря за Линдгрен, малкото старче с атрофирани крака, дето се тътри по улиците и градините с помощта на ръцете си, върху които е надянал дебели кожени ръкавици, а краката му са също защитени с кожи. Лицето му, обрасло с къса брада, е белязано от страдание, което дори не е в състояние да изрази, очите му са малки и примирени. Всички сме го срещали, продължаваме да го срещаме постоянно, свикнали сме с него, сякаш е част от нас самите. Мимоходом пускаме по някоя монета в изнурената му ръка, нали и той трябва да живее.

Малцина обаче знаят нещо повече за него освен това, че съществува. Ето защо ще разкажа по-подробно за стареца, тъй като го познавам.

Често съм се спирал, за да поговоря със стария човек, той излъчваше нещо успокояващо и добро, а аз имах нужда от това. Бъбрех с него толкова често, че някои може би си мислеха, че е мой нещастен сродник. Не е вярно. В нашия род няма никакво нещастие, а само типичната за всички ни тъга, наша лична, не на някой друг род, която ние гордо понасяме. Но ми се струваше, че е необходимо да се спирам и да разговарям заради самия него, за да не се чувствува той отхвърлен и презрян. А и заради самия мен, защото имаше какво да ми каже. Не смятах, че ни дели някаква голяма пропаст, често си мислех, че ако нямах крака, с които да ходя, щях да се влача по земята като него, и какво от това, не бих имал причини да се чудя, че тъй ми е било писано. По такъв начин двамата щяхме да имаме нещо общо.

И така, една вечер, в късна есен, аз го срещнах в парка, дето имаха обичай да се събират влюбени. Той лежеше под фенер, за да го виждат, протягаше напред морната си длан, макар че никой не пускаше нищо в нея. Сигурно си мислеше, че любовта прави хората по-щедри, но всъщност не познаваше особено добре тоя свят, а просто лежеше и протягаше ръка някому някъде и така живееше. Бе валяло, изцапан бе с кал от размекналата земя и изглеждаше зле и изтощен.

— По-добре е да се приберете у дома, Линдгрен — казах аз, — вече е късно.

— Да, — отговори той, — най-добре ще е.

— Ще ви придружа малко — предложих аз, — къде живеете? — Той посочи адреса, разбрах, че не живеем далеч един от друг, че имаме един и същи път.

Пресякохме косо една улица.

— Не е ли рисковано — запитах го — да пресичате улиците?

— О, не — отговори той, — справям се. Вчера един полицай спря цялото движение, за да мога да премина. Но ми каза да побързам и в това няма нищо чудно. О, тукашните хора всички ме познават, сякаш мислят, че съм се сраснал с квартала.

Продължихме бавно. Трябваше да правя полукрачки и дори от време на време да спирам и да го изчаквам да ме застигне. Започна да ръми. Долу, в краката ми, се придвижваше той, а ръцете му, оплескани в кал, се впиваха в каменния паваж, тялото му се повдигаше и отпускаше. Приличаше на животно, което се тътре към дупката си. И все пак бе човек като мен и аз го слушах как говори и диша долу, като самия мен, но почти не го виждах, защото имаше мъгла, а и уличните фенери почти не светеха. Обзе ме дълбоко състрадание, когато усещах колко много се напрягаше, за да ме следва. — Не смятате ли, Линдгрен, че е много жестока тази орисия да пълзите така — рекох аз. — Сигурно често се чувствувате огорчен.

— Не — чух гласът му изотдолу, — странно, но не е толкова тежко, колкото мислят хората. Човек свиква. А пък аз съм си така роден и има разлика, ако си бил здрав и съвършен, а след това изведнъж те сполети непредвидено бедствие. Не, не смятам, че трябва да се оплаквам. Мнозина имат по-зла участ от моята. Пощаден съм от много неща, които други трябва да изживяват, сигурен и спокоен съм на този свят, състрадателен към мен. Трябва да имате пред вид, господине, че аз съм в досег само с добрата му страна.

— Така ли? — запитах.

— Да, аз съм в досег само с добри хора, те се спират и ми подават по някоя монета. Другите не ги познавам, те само ме подминават.

— Да, Линдгрен, умеете да гледате нещата откъм най-добрата им страна! — отговорих аз и неволно се усмихнах.

— Но това е истина — поде той сериозно, и не можех да не му повярвам. Аз всъщност му вярвах, разбирах, че има право, че си благословен, щом трябва да се натъкваш само на доброто в живота.

Продължавахме да вървим. Един приземен магазин още светеше.

— Тук ще си купя хляб — каза той, допълзя до витрината и потропа. Едно момиче излезе с приготвен предварително пакет.

— Добър вечер, Линдгрен — ух, какво време! Но вече се прибирате у дома.

— Да, отивам си — отговори старецът. Те си кимнаха за довиждане. Момичето затвори вратата след себе си.

— Винаги пазарувам в този приземен магазин — обясни той, след като продължихме нататък.

— Разбирам това — отвърнах аз.

— Да, защото тук хората винаги са приветливи.

— Аха, може би!

— Така е — отсече категорично той.

Минахме през няколко тъмни, стръмни улички.

— Аз също живея в мазе, както можете да предположите — продължи той. — И съм много добре. Домоуправителят ми помогна. Забележителен човек е.

Минахме по много улици, като бавно напредвахме. Никога не си бях мислил, че пътят ми до дома е толкова дълъг. Чувствувах се уморен, отмалял. Сякаш и аз се тътрех пълзешком в тъмнината, тежко и трудно, въпреки че не бях сакат, а вървях нормално. Край уличните фенери го поглеждах как се влачи долу, после отново потъваше в мрака и чувах само тежкото му дишане.

Най-сетне се добрахме до неговата улица и до къщата, в която живееше. Голяма и хубава сграда, почти всичките й прозорци бяха осветени, на втория етаж изглежда, имаше някакво празненство, полилеи блестяха, звуци на музика проникваха в неприятната есенна мъгла, мяркаха се силуети на танцуващи двойки. Той се примъкна до стъпалата. Четири-пет стъпала водеха надолу към сутерена, дето живееше. Встрани имаше прозорец, полузакрит с парче от завеса, а една консервена кутия служеше за саксия на цветна луковица.

— Господине, елате да видите как съм се подредил — покани ме старецът.

Това ме сепна. Не бях мислил да го посетя. Чувствувах се подтиснат и в особено настроение, защо да слизам, ние не бяхме толкова близки, та да имам основание за това. Бях го придружил, защото и аз имах същия път. Нямах намерение да му гостувам и защо да го правя всъщност. Но не можеш да откажа.

Сетих се, че семейството от втория етаж имаше празненство, познавах ги добре и бе чудно, че не са ме поканили, сигурно са забравили.

— Господине, сигурно се чувствувате засегнат, че ви поканих долу при мен? — запита старецът, комуто направи впечатление това, че стоя неподвижно и мълчаливо.

— Не — казах.

Бе ме разбрал зле. Аз исках да сляза при него, да видя как живее, затова бях вървял с него, исках да бъда поканен.

Той се свлече по стъпалата, извади ключа и го пъхна в ключалката. Забелязах, че тя бе монтирана по-ниско, та да може той да я стига. „Домоуправителят уреди и това, заяви той, този човек мисли за всичко.“ Вратата се отвори и ние влязохме вътре. Когато запали лампата, аз се огледах наоколо. Стаята бе малка, бедно наредена, със студен каменен под, застлан с няколко оръфани черги. В средата бе поставена маса с нарочно срязани крака, та да не е висока, до нея — два ниски стола. В единия ъгъл бе камината, на която можеше да си готви храна, край нея имаше лавица, която служеше за шкаф, бурканите бяха подредени там по височина, с етикети. Виждаха се и скътани парченца хляб, които сигурно пазеше, за да топи в кафето си. Лавицата бе застлана с бяла книжна дантела. До по-късата стена бе леглото му, което всъщност представляваше нар, поставен малко над пода, покривката му бе спретната и чиста. Въпреки бедната обстановка всеки кът в стаята бе приличен и подреден. Не знам защо, но този ред някак ме подтискаше. Стремеше се към ред? Ако бях на негово място, сигурно щях да искам да е мръсно и неприятно, жилището да бъде само дупка, в която да се свра и скрия от хората, бърлога на животно. Така според мен би било по-леко да понасям съдбата си. А тук бе чисто и угледно. Старецът се примъкваше напред-назад в стаята, като в мил дом, подреждаше, нагласяваше предметите, посегна към гърнето с цвете на масата, за да го полее с вода, после пак се сви долу, извади покривка от малък, боядисан в синьо сандък, застла масата, постави на нея чаши за кафе и чинийки. Късаше ми се сърцето, като го гледах как шета. Бе си свил кожените ръкавици, дланите му бяха плоски, с особено дебела кожа. После накладе огън, раздуха го през отвора на камината, така че лумна пламък, постави въглища, взе кафеника и го сложи на камината. Нямах възможност да му помогна в нещо, о, не, той най-добре знаеше как трябва да действува. Вършеше всичко тъй спокойно и сръчно, че личеше колко му е приятно, колко са му мили тия дребни занимания. Току поглеждаше добродушно към мен, сега се чувствуваше в уютен и надежден кът, а не като навън, по улиците. Скоро кафеникът започна да шуми, кафето завираше на огъня и в стаята се раздаде приятен аромат. Когато всичко бе готово, той с мъка се дигна на стола си, после се усмихна доволно и се настани по-удобно. Наля чашите и двамата отпихме от кафето. Беше топло и хубаво. Предложи ми хляб, но аз отказах. Той яде сам с особена тържественост, чупеше бавно късче по късче и внимателно събираше трошиците. Благоговение озаряваше цялата му вечеря. Очите му светеха, никога не бях виждал лице да сияе така, както неговото, тъй спокойно лъчисто.

Бях едновременно покъртен и подтиснат, като го гледах такъв в цялото му нещастие. Как постигаше това? Аз, дето водех нормален живот и тук бях само случаен гост, дошъл да надзърна в дупката му — аз нямах никакъв покой. Мислех си, той сигурно има нещо, на което се уповава, сигурно е от ония хора, които вярват в бога или в нещо подобно, така понасят всичко, така нищо не им се струва трудно и мъчително. И си спомних, че щях да го питам за това, което лично ме гнетеше постоянно, което никога не ми даваше покой, което ме теглеше в пропаст, където не исках да падна и затова именно тръгнах с него, за да го питам. Аз не бях част от неговия свят там долу и исках само да го питам.

— Кажи ми, Линдгрен — подех аз, — когато животът на един човек е като твоя, обременен със страдания, тогава той сигурно чувствува по-силно от другите нуждата да вярва в нещо извън този свят, да смята, че има бог, който управлява и направлява и който има по-висша мисъл, която влага в това, което ни налага?

Старецът се позамисли.

— Не — каза бавно, — не е така за оня, комуто е отреден живот като моя.

Това ми се стори странно и тревожно. Не усещаше ли той жестоката си съдба, не знаеше ли колко богат и чудесен би могъл да бъде животът!

— Не — повтори той, потънал в мислите си, — не сме ние, които чувствуваме нуждата от бог. Ако съществуваше, би могъл да ни каже само това, което вече сме разбрали и за което сме благодарни.

— Аз често съм говорил с управителя на този дом — продължи сетне, — от него съм научил много. Да, господине, може би не го познавате, но трябва да се срещнете с него. Той е чуден човек.

— Не, не го познавам.

— Сигурно, разбирам това, но трябва да го видите. „Аха, мислех си, да може да се случи и това.“ Нямах представа за качествата на този забележителен домоуправител, аз живеех в друга сграда. Но само си мислех, не казах нищо на глас.

— Чудя се — отвърна старецът. — Той има толкова много къщи, почти всички, той сигурно е притежател и на сградата, в която живеете вие.

— Да — продължи после, — недостижим е в управляването и подреждането на всичко. Когато дойдох тук и запитах дали ще може да ме приюти, защото все пак и аз трябва да живея някъде, дълго време ме гледа проницателно. „Да, трябва да те взема в сутерена, каза, ти всъщност не можеш да живееш по-горе в къщата.“ — „Не, отвърнах, аз разбирам това.“ — „Смятам, че ще си добре в сутерена, надявам се, че няма да се измамя, като те вземам, нали? Как мислиш?“ — „Смятам, че там ще ми е добре.“ — „Да, ти знаеш, че не искам да пускам какви да е хора — ожесточени, изпълнени с омраза, зли и неблагонадеждни. Горе в къщата приемам най-различни, за мнозина не зная почти нищо, но в сутерена желая добри наематели, на които да се доверявам, които познавам и които стоят близко до мен. Е, ти такъв ли си?“ — „Ще ми се на драго сърце да съм от тях“ — отговорих зарадван. „Добре, тогава всичко е наред. Но можеш ли да плащаш наема? — предупреди той, защото е строг, такъв си е. Всички трябва да плащат, никой не бива да клинчи, в колкото и затруднено положение да е. — Ще получиш жилището срещу евтин наем, защото нямаш големи възможности. Все нещо обаче трябва да плащаш, как ще се справяш?“ — „Аз живея с помощта на добрите хора.“ — „Има ли такива?“ — запита той и ме погледна остро. „Доста са, поне така мисля.“ — „Прав си, каза той, на тях може да се разчита, ако човек иска. Ти си разумен човек, ще живееш при мен.“

Да, той е забележителен, макар и непретенциозен и естествен. Помагал ми е много. Без него не бих могъл да съществувам. Много често идва при мен, поседява малко и разговаря. Това крепи човек като мен. Вдъхва ми вяра, че съм ценен, че държат на мен. „Линдгрен е значителна личност“ — казва той. Приятно е да чуеш такова нещо.

Той ме погледна доволен и щастлив.

— А вие значителна личност ли сте, господине? — попита.

Не отговорих, сведох очи към пода, защото не желаех да срещна погледа му.

— Сигурно сте такъв — рече старецът. — Помага много, когато човек знае, че е значителен.

Стаята около нас бе скромна и уютна. Светлината от лампата се пръскаше над ниската маса с подрязани крака, над покривката, където бяха скътаните парченца хляб, над леглото. Не го смущаваше моето мълчание. Седеше си и мислеше за свои неща, както забелязах.

После се смъкна от стола, нагледа огъня, изми чашите и ги подреди на лавицата, където бе мястото им. Примъкна се до леглото-нар, подреди го, сгъна покривката. След като я сдипли и постави над стола пригладена, той полегна, опрян на коленете си.

— Хубаво е, когато денят приключва — каза. И по лицето му умората бе сложила своя отпечатък.

— Казвате това вие, Линдгрен, чийто живот е толкова богат и значителен.

— Да — отговори той и кротко погледна пред себе си, — животът е богат. Разбирам това добре, усещам го и съм убеден в него. Не всеки ден е тежък товар, който трудно се носи.

Казвам това, господине, защото мисля, че се разбираме взаимно. А човек не бива да се прави на по-добър, отколкото е.

Дълбоко въздъхна. Като го погледнах така легнал в обичайната за него поза, за момент ми се стори, че се моли, но той просто бе създаден така.

Станах полека, за да си тръгна. Приближих се до него, благодарих му, пожелах му лека нощ. Той ме покани да намина пак, когато поискам, а аз реших наистина с удоволствие да дойда пак. После се дотътра, за да ме изпрати до вратата, и аз излязох на улицата.

Сега цялата къща бе потънала в мрак. Загаснали бяха и полилеите на втория етаж, които преди това пръскаха бляскав зрак. Сигурно не е било някакво голямо празненство, щом като вече е приключило. Само долу у стареца трепкаше светлинка и тя ме придружаваше — чак до дома.