Пер Лагерквист
Смъртта на един герой

В град, където жителите изпитваха непресъхваща жажда за развлечения, едно сдружение нае човек, който да се опита да запази равновесие на върха на катедралата и след това да се хвърли долу и да се пребие. За това той щеше да получи кръглата сума от 500 000. Всички обществени среди проявяваха жив интерес към това начинание, билетите се разграбиха само за няколко дни и не се говореше за нищо друго. Единодушно се смяташе, че замисълът е много дързък. Но пък не се изпускаше пред вид и обстоятелството, че възнаграждението е прилично. Разбира се, едва ли ще е много приятно да паднеш долу и да се претрепеш, при това от такава височина. Но все пак обещаната сума не бе малка. Сдружението, организирало мероприятието, не бе пожалило усилията си и всеки гражданин бе в правото си да изпитва законна гордост, че е създадено такова именно в неговия град. Естествено до голяма степен вниманието се насочваше и към човека, който бе поел задължението да се хвърли. Представителите на печата го обсадиха с нестихващ ентусиазъм, защото спектакълът щеше да се състои само след няколко дни. Той ги прие любезно в двустайния си апартамент в най-луксозния хотел на града. „Хм, за мен цялата тази работа е сделка — заяви той, — предложиха ми сумата, която ви е известна, и аз приех. Това е всичко.“ — „Но не смятате ли, че е страшно да жертвувате живота си? Разбираме, че това е необходимо, защото инак нямаше да има никаква сензация и сдружението нямаше да плати, но за вас лично не ще да е особено приятно.“ — „Да, прав сте, защото и аз, самият впоследствие много се размислих. Но какво ли не прави човек за пари!“ Въз основа на тези изявления в пресата се писаха дълги статии за непознатия дотогава човек, за миналото му, за разбиранията му, за неговото отношение към различни съвременни проблеми, за неговия характер и личен живот. Снимката му надничаше от всеки вестник. На нея се виждаше млад здравеняк, не особено забележителен, но дързък и свеж, с енергично, открито лице — типичен представител на истинската съвременна младеж, волеви и корав. Проучваха снимката по всички кафенета, като се подготвяха за предстоящата сензация. Одобряваха го, жените твърдяха, че бил чудесен. Някои, които бяха по-разумни, свиваха рамена: безскрупулно начинание, казваха те. По едно всички бяха единодушни: идеята е фантастична и такова нещо е възможно само в нашето шеметно време, изпълнено с нервно напрежение и интензивност, както и с дръзновение да се жертвува всичко. Бяха съгласни и по това, че сдружението, заслужава възторжена похвала, задето не се е спряло пред големите разходи, за да осъществи подобно нещо и да даде възможност на града да се наслади на такова зрелище. Наистина то сигурно щеше да покрие разходите си чрез скъпите билети, но рискът във всеки случай си бе налице.

И ето, настъпи големият ден. Всички улици и улички около катедралата бяха задръстени с народ. Напрежението бе нечувано. Дъхът бе секнал у всички, обзети от свръхнервно очакване на онова, което щеше да стане.

И човекът се хвърли от върха на катедралата, това стана много бързо. Тълпата се стъписа, после се окопити и всички се разотидоха. В известен смисъл всички бяха разочаровани. Наистина бе грандиозно, и все пак… Той всъщност само се преби. Скъпо бе заплатил за нещо, което в действителност е толкова просто. Е, беше се превърнал в страхотна каша от кръв и кости, но що за удоволствие достави? По този начин един надежден млад човек бе проиграл живота си. Хората се пръсваха по къщите си недоволни, дамите разтваряха чадърчетата си, за да се пазят от слънцето. О, не, подобни ужасии всъщност би трябвало да бъдат забранени. Та кой намира разтуха в тях? Като си помисли човек, това беше възмутително.