Оригинално заглавие
The Striped Chest, (Пълни авторски права)
Превод от руски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
Оценка
5 (× 1 глас)
Корекция
gogo_mir (2011)
Източник
kosmos.pass.as

Разказът е публикуван в списание „Космос“, брой 9 от 1977 г.


— Е, Ълърдайс, какво ще кажете за това? — попитах аз.

Вторият ни помощник стоеше до мен на кърмата, разкрачил широко късите си, дебели нозе — морето още не беше се успокоило след урагана и всеки път, когато поредната вълна накланяше кораба, двете ни спасителни лодки почти докосваха водата. Подпрял далекогледа на вантите на бизанмачтата, Ълърдайс се опитваше да разгледа някакъв неизвестен разнебитен от бурята кораб, докато той замираше за миг върху гребена на вълната, преди отново да се плъзне надолу. Корабът беше потънал толкова дълбоко във водата, че едва различавах зеленикавата ивица на борда му.

Това беше бриг. Гротмачтата му беше пречупена на десетина фута над палубата и се влачеше зад кораба заедно с платната и реите като прекършено крило на чайка. Виждаше се, че никой не се и опитва да пререже въжетата, които държаха тези отломки. Фокмачтата беше още здрава, но формарселът се вееше свободно, а вятърът беше отвял предните платна към самия нос на кораба и те се развяваха като огромни бели знамена. Никога досега не беше ми се случвало да видя кораб в такова отчаяно положение.

И все пак това съвсем не ни удивяваше. През последните три дни и ние на нашия барк неведнъж загубвахме надежда, че отново ще видим земя. Тридесет и шест часа се борихме с урагана и ако „Мери Синклер“ не беше един от най-добрите ветроходи, построени когато и да било в Клайдската корабостроителница, ние едва ли щяхме да преживеем тази буря. Но все пак оцеляхме, макар че щормът ни отнесе една лодка и част от десния фалшборд. Ето защо не се удивихме, като видяхме, че на други е провървяло по-малко, отколкото на нас. Изпотрошеният бриг се носеше по синьото море под безоблачното небе като човек, заслепен от мълния и ни напомняше за преживените от самите нас ужаси.

Флегматичният и методичен шотландец Ълърдайс разглежда дълго и внимателно корабчето. Струпали се край борда или покатерили се по фок-вантите, нашите моряци също гледаха в тази посока. След като бяхме оставили някъде далеч на север главните търговски пътища през Атлантическия океан, вече десет дни ние плавахме в пълна самота. Естествено, че намирайки се като нас на ширина 20° и дължина 10°, човек ще започне да изгаря от любопитство при всяка ненадейна среща.

— Струва ми се, че екипажът е напуснал кораба — отбеляза вторият помощник.

И аз имах същото впечатление — по палубата не се забелязваха никакви признаци на живот, никой не отвръщаше на нашите моряци, които махаха ръце в знак на приветствие. Изглежда командата беше изоставила кораба си, считайки го за обречен.

— Няма да се задържи дълго — както винаги бавно каза Ълърдайс — Току-виж навирил кърмата и ще потегли към дъното. Палубата вече е заляна.

— Какъв му е флагът? — попитах аз.

— Не мога да го разбера, оплел се е във въжетата… Аха, сега виждам… Бразилско знаме, само че е обърнато.

Това означаваше, че преди да напусне кораба, екипажът е подал сигнал за бедствие. А може би хората са го изоставили неотдавна? Взех далекогледа от помощника и огледах покритата с пяна, неспокойна синя повърхност на Атлантическия океан, която се разстилаше наоколо. Не, освен нас, други хора тук нямаше.

— Възможно е на борда да е останал някой жив — казах аз.

— А може да има и нещичко за нас — измърмори вторият помощник.

— Ще минем откъм подветрената му страна и ще легнем в дрейф.

Нашият барк се спря на стотина ярда от брига и двата кораба започнаха да приклякват и да се кланят един на друг като танцуващи клоуни.

— Спуснете на вода спасителна лодка! — заповядах аз. — Вземете със себе си четири човека и огледайте брига, Ълърдайс!

Точно в този момент прозвучаха седем склянки и на палубата се появи първият ми помощник Армстронг — вахтата му започваше след няколко минути. Прииска ми се самият аз да отида и да огледам захвърления кораб. След като предупредих Армстронг, прекрачих борда, спуснах се по въжената стълба и седнах на кърмата на лодката.

Доста време ни трябваше, за да преодолеем неголямото разстояние, което разделяше двата кораба. Морето се вълнуваше още и огромните вълни скриваха от време на време от погледа ни и нашия кораб, и брига. Когато се оказвахме между две водни планини, лъчите на слънцето не достигаха до нас, но всяка нова вълна отново ни издигаше към топлината и слънчевата светлина. През тези кратки мигове, докато увисвахме на снежнобелия хребет между две мрачни пропасти, аз виждах зеленикавата линия на корпуса и наклонената фокмачта на брига. Това ми даваше възможност така да направлявам лодката, че да заобиколя кораба откъм кърмата и да избера най-удобно място за изкачване. На кърмата на брига, по която се стичаха потоци вода, прочетохме името му: „Богородица на победата“.

— Да минем откъм наветрената страна — каза вторият помощник. — Дърводелец, пригответе канджата!

В следващия миг прескочихме борда, който едва се извисяваше над лодката ни, и се оказахме на палубата на изоставения бриг.

Преди всичко взехме предохранителни мерки в случай, че корабът започне внезапно да потъва бързо във водата, което беше твърде вероятно. За тази цел двама моряци придържаха лодката с фалина, като не й позволяваха да се приближава плътно до борда на кораба. Така, в случай на опасност, ние можехме всеки момент да я използуваме. След това наредих на дърводелеца да види много ли е водата в трюма и дали тя продължава да се покачва, а аз заедно с Ълърдайс и още един моряк започнах бързо да оглеждам брига и неговия товар.

Палубата беше затрупана с разни отломки и кафези за кокошки, в които плаваха мъртви птици. Беше останала само една лодка, при това с пробито дъно, и ние вече не се съмнявахме, че екипажът е напуснал брига. С Ълърдайс влязохме в рубката. Писмената маса изглеждаше така, сякаш капитанът току-що е станал от нея. По нея бяха пръснати книги и документи на испански и португалски език, навсякъде се виждаше пепел от пури. Помъчих се да открия корабния дневник, но не го намерих.

— Твърде вероятно е капитанът изобщо да не го е водил — отбеляза Ълърдайс. — Порядките на южноамериканските търговски кораби не са твърде строги, а капитаните не обичат да се претоварват с работа. Ако пък е имало дневник, в такъв случай капитанът навярно го е взел със себе си.

— Бих искал да взема със себе си всичките тези книжа и документи — казах аз. — Разберете от дърводелеца колко време ни остава.

Дърводелецът даде окуражителен отговор. Наистина, водата беше напълнила трюма на кораба, но част от товара беше плаващ, поради което бригът не беше заплашен от незабавно потъване. Най-вероятно той изобщо нямаше да потъне и беше обречен да се носи дълго по вълните като един от онези страшни, неотбелязани на никоя карта плаващи рифове, които причиняваха гибелта на много добри кораби.

— В такъв случай вие смело можете да се спуснете в трюма, Ълърдайс — казах аз. — Изследвайте брига и се постарайте да разберете какво може да се спаси от товара. В това време аз ще разгледам тези книжа.

От разписките за получения товар, от различни бележки и писма разбрах, че бразилският бриг „Богородица на победата“ е излязъл преди около месец от пристанището Байа и е взел курс към Лондон. Капитан на брига е бил някой си Таксейра, но не намерих никакви данни за числеността на екипажа. След като прегледах бегло документите, аз се убедих, че едва ли ще можем да се възползваме от нещо. Корабът беше натоварен с лешници, джинджифил и дървени трупи от ценни тропически дървета. Именно тези огромни стволове бяха попречили на злополучния бриг да потъне, но те бяха толкова големи, че ние нямаше да можем да ги измъкнем от трюма. Освен това имаше партида декоративни птички за украса на дамски шапки, а така също сто кутии с консервирани плодове.

Докато се ровех из книжата, попаднах на малка записка, написана на английски, която веднага привлече вниманието ми.

„Древноиспанските и индианските ценности — се казваше в нея — представляват част от колекцията Сантарема и се изпращат на адреса на лондонската фирма «Пронтфут и Нейман». Тези уникални предмети притежават огромна ценност и трябва да се охраняват щателно, за да не се повредят по пътя или да бъдат откраднати. Това важи най-вече за сандъка със скъпоценностите на дон Рамирес ди Лейра. Сандъкът трябва да се пази на такова място, където никой не би могъл да го докосне“.

Сандък със скъпоценности на дон Рамирес! Уникални предмети! Значи на брига все пак има нещо ценно!

На вратата се появи моят помощник и аз се изправих зад масата със записката в ръка.

— Според мен на брига има нещо нередно — заяви той.

При всички обстоятелства Ълърдайс запазваше сурова невъзмутимост, но сега той явно беше развълнуван от нещо.

— Какво има?

— Убийство. Ние намерихме човек с разбита глава.

— Нещастен случай по време на бурята?

— Възможно е. Но аз ще бъде много удивен, ако повторите тези думи, след като го видите.

— Къде е той?

— Тук, в една каюта на средната палуба.

Както се изясни, под палубата нямаше жилищни помещения. Капитанската каюта се намираше на кърмата, по средата на палубата, до главния люк имаше друга каюта с прилепения до нея камбуз, а на носа — кубрик за екипажа. Помощникът ме поведе към средната каюта. Влизайки, ние видяхме отдясно камбуза с разхвърляни по пода тенджери и чинии, а отляво — една по-малка каюта с две койки за офицери. Зад офицерската каюта се намираше помещение около дванадесет квадратни фута, затрупано с флагове и запасни платна. Покрай стените, здраво завързани за преградките, лежаха денкове, увити в грубо калчищено платно. В отсрещния край на каютата стоеше голям сандък, боядисан на червени и бели ивици. Но червената боя беше така избеляла, а бялата толкова зацапана, че окраската на сандъка можеше да се види само там, където върху него падаше светлина. По-късно, когато го измерихме, установихме, че той е дълъг четири фута и три дюйма, висок е три фута и два дюйма, а широк — три фута. Следователно сандъкът беше значително по-голям от обикновен моряшки сандък.

Но в момента, когато влязох в склада, вниманието ми беше привлечено не от него, а от нещо друго. На пода, върху разхвърляните флагчета, опънал се с целия си дребен ръст, лежеше мургав човек с къса къдрава брадичка. Краката му бяха насочени към сандъка, а главата — на противоположната страна. На бялото платно до главата на мъртвеца се виждаше червено петно, а от загорялата шия по пода се бяха стекли струйки кръв. В първия момент аз не успях да забележа никакви признаци на насилствена смърт. Лицето му беше безгрижно като на спящо бебе.

Наклоних се над него, но веднага отскочих ужасен. Едва сега забелязах нанесената му рана. Той беше убит със силен удар с брадва отзад. Брадвата беше раздробила тила му и проникнала дълбоко в мозъка. Ето защо лицето му беше запазило това спокойствие: смъртта беше настъпила мигновено и нямаше съмнение, че той даже не е видял убиеца си.

— Е, как смятате, капитан Бъркли, това предумишлено убийство ли е или нещастен случай? — попита ме помощникът.

— Вие сте прав, Ълърдайс. Той е бил ударен отзад с някакъв остър и тежък предмет. Но какъв е този човек и защо са го убили?

— Това е обикновен моряк — отговори помощникът. — Погледнете ръцете му и веднага ще се убедите в това.

Ълърдайс се наведе и изпразни джобовете на убития. В тях имаше колода карти, къс насмолен канап и пакет бразилски тютюн.

— Охо, погледнете насам! — възкликна изведнъж Ълърдайс, вдигайки от пода дълъг нож, чието острие изскачаше от дръжката, щом се натиснеше здраво натегнатата пружина.

Върху блестящата стомана не открихме никакво петънце, от което заключихме, че ножът не е бил оръдие на престъплението. Но той лежеше от убития точно на разстояние една протегната ръка, сякаш беше изтърван от него в момента, когато са му нанесли удара.

— Струва ми се, той е знаел, че го грози опасност и е държал ножа за всеки случай — рече помощникът. — Но ние вече с нищо не можем да помогнем на нещастника. Интересно какво ли има в денковете, които са привързани за преградките? Май в това старо зебло са опаковани всякакви идоли, древно оръжие и антикварни предмети.

— Съвършено правилно — отвърнах аз. — Това е единствената ценност, която можем да вземем от товара. Викнете на барка да изпратят още една лодка, за да натоварим тези работи.

Когато останах сам, огледах отново странните предмети, на които станахме собственици. Всички те бяха толкова старателно опаковани, че можех само да гадая какво представляват. Но шареният сандък в този момент беше осветен добре и можех да го разгледам подробно. На масивния, обкован в ъглите капак беше гравиран някакъв трудноразбираем герб, а под него се виждаше надпис на испански език. Успях да го разчета:

„Сандък със скъпоценности на дон Рамирес ди Лейра, рицар на ордена на свети Яков, генерал-губернатор и генерал-капитан на Тера Фирма, провинцията Верагуа“. В единия ъгъл имаше дата — „1606 година“, а в другия беше залепен голям бял етикет с надпис на английски: „Молим настоятелно при никакви обстоятелства да не се отваря този сандък“. По-отдолу това предупреждение беше повторено и на испански. Върху твърде сложната, тежка стоманена ключалка беше гравиран някакъв надпис на латински, непонятен за такъв прост моряк като мен.

Вече завършвах огледа си на странния сандък, когато към брига се приближи другата лодка с моя първи помощник Армстронг и ние натоварихме в нея антикварните предмети — единственото, което заслужаваше да се вземе от изоставения кораб. След като отправихме натоварената лодка към нашия барк, заедно с Ълърдайс и един моряк се отправихме към шарения сандък. Ние го довлякохме до лодката и внимателно го спуснахме между двете средни седалки, тъй като сандъкът беше много тежък и ако го поставехме на носа или кърмата, можеше да преобърне лодката. Мъртвецът оставихме на мястото му.

Според Ълърдайс убитият моряк е искал да се пооблажи с нещо, докато екипажът е напускал кораба и капитанът, за да запази дисциплината, го е ударил с брадва или някакъв друг тежък предмет. Това обяснение изглеждаше правдоподобно, но все пак не ме задоволяваше напълно. Океанът пази много тайни и ние изглежда няма да узнаем как е загинал морякът от бразилския бриг — още един загадъчен случай, каквито всеки моряк може да разкаже немалко.

С помощта на въжета тежкият сандък беше издигнат на палубата на „Мери Синклер“, след което четирима моряци го внесоха в каютата, където му намерихме място между масата и шкафа пред задната преграда. Той беше там, докато вечеряхме. След вечерята помощниците ми останаха при мен в каютата и на чаша грог започнахме да обсъждаме събитията през деня.

Армстронг, висок и слаб, напомнящ с нещо ястреб, беше известен като прекрасен моряк, но се славеше със скъперничеството си и алчността си. Нашата находка го беше възбудила. Той вече пресмяташе със светнали очи по колко ще се падне на всеки от нас, когато продадем вещите от изоставения бриг и си поделим печалбата.

— Ако това действително са уникални предмети, както се казва в записката, ние можем да получим за тях каквато сума поискаме. Вие нямате представа какви луди пари плащат понякога богатите колекционери. За тях хиляда фунта са нищо. Няма да сбъркам, ако кажа, че този рейс не отиде напразно!

— Не съм убеден — отвърнах аз. — Според мен тия антикварни неща по нищо не се отличават от онези, които често носят от Южна Америка.

— Искам да ви кажа, че съм направил вече четиринадесет рейса и досега не съм срещал нищо подобно на този сандък. Самият той, празен, струва купчина пари, а в него, ако се съди по тежестта му, има нещо ценно. Дали да не надникнем, а?

— Но нали ще повредиш сандъка, ако разбиеш ключалката му? — възрази вторият помощник.

Армстронг приклекна пред сандъка и заразглежда ключалката, главата му беше наклонена встрани и дългият му, тънък нос едва не я докосваше.

— Сандъкът е направен от дъбови дъски — заяви той, — и някъде се е поразсъхнал. Ако имам подръка длето или нож със здраво острие, бих могъл да отворя ключалката, без да повредя корпуса.

Като чух за нож със здраво острие, неволно си спомних мъртвия моряк на брига.

— Изглежда той се е опитвал да отвори сандъка, но някой му е попречил — произнесох аз.

— Не зная, но аз съм сигурен, че ще мога да отворя сандъка. В шкафа има отвертка. Подръж лампата, Ълърдайс, и аз ще свърша всичко.

— Почакайте — извиках аз, като видях, че Армстронг, в чиито очи гореше любопитство и алчност, вече се навеждаше над капака. — Не разбирам защо трябва да бързаме? Нали прочетохте предупреждението да не се отваря сандъкът. Възможно е то да няма никакъв смисъл, но кой знае защо аз съм склонен да му вярвам. В края на краищата, това, което е в сандъка, няма къде да се дене и ако в него са скрити скъпоценности, те няма да загубят стойността си, където и да отворим сандъка — в кантората на собственика на брига или в каютата на „Мери Синклер“.

Армстронг беше явно обезкуражен от думите ми.

— Не сте ли малко суеверен — измърмори той и на тънките му устни трепна презрителна усмивка. — Ако изпуснем от ръцете си сандъка и ние не разберем какво има в него, могат да ни измамят. Освен това…

— Достатъчно, Армстронг! — рязко го прекъснах аз. — Можете да не се безпокоите, ще получите дела си, но аз няма да позволя сандъкът да се отвори днес.

— Забележете, надписът на етикета е на английски. С други думи, той вече е разглеждан от европейци — добави Ълърдайс. — Освен това, ако сандъкът е предназначен за пазене на скъпоценности, това съвсем не означава, че те и сега се намират в него. Можем да не се съмняваме, че немалко хора са надниквали в него от времето на стария губернатор на Тера Фирма.

Армстронг сви рамене и хвърли отвертката върху масата.

— Е, както искате — изръмжа той.

Обаче аз забелязах, че макар след това да говорихме за най-различни неща, погледът на Армстронг непрекъснато се връщаше на раирания сандък със същото изражение на любопитство и алчност.

А сега ще опиша последвалите събития, при спомена за които даже и днес потрепервам неволно от ужас.

Каютите на нашите офицери бяха разположени около каюткомпанията, а моята, най-отдалечената, се намираше до люка за слизане в края на недълъг коридор. С изключение на особено важни случаи, аз не стоях на вахта и дежурствата бяха разпределени между тримата ми помощници. Армстронг носеше полунощната вахта, когато го сменяше Ълърдайс.

Трябва да кажа, че обикновено спя много дълбоко и трябва силно да ме разтърсят, за да се събудя. Въпреки това през тази нощ, или по-скоро на разсъмване, внезапно се събудих сам и седнах в койката си. Хронометърът показваше четири и половина. Нервите ми бяха опънати като струни. Разбудиха ме някакъв звук, падането на тежък предмет и нечовешки вик, който все още ехтеше в ушите ми. Седях и се ослушвах, но сега наоколо беше тихо. И въпреки това този страшен вопъл не беше игра на въображението ми, той прозвуча изглежда някъде съвсем наблизо и на мен ми се струваше, че все още го чувам. Скочих от койката, облякох се на бърза ръка и изтичах към каюткомпанията.

В първия миг не забелязах нищо необикновено. В хладния полумрак различих покритата с червена покривка маса, шестте стола с въртящи се седалки, бюфета от орехово дърво, барометъра, а в другия край на каютата — големия шарен сандък. Вече бях се обърнал с намерение да се кача на палубата и разпитам втория помощник, когато изведнъж забелязах някакъв предмет, който стърчеше изпод масата. Това беше човешки крак, обут във висок моряшки ботуш. Наведох се и видях, че на пода, с лице надолу, сгърчен и с ръце напред, лежи човек. От пръв поглед познах първия си помощник Армстронг. Той беше мъртъв. Постоях няколко мига в мълчание, задъхан от вълнение, след което изтичах на палубата, извиках Ълърдайс и заедно с него се върнах в каютата.

Ние измъкнахме нещастния Армстронг и щом видяхме окървавената му глава, спогледахме се смъртно бледи един друг.

— Убит е по същия начин, както и морякът от бразилския бриг — най-сетне промълвих аз.

— Точно така. Спаси ни, господи! И всичко това заради този проклет сандък. Погледнете ръката на Армстронг!

Ълърдайс повдигна дясната ръка на убития и аз видях, че той все още стиска с нея същата отвертка, с която искаше да си послужи снощи.

— Армстронг е знаел, че аз съм на палубата, а вие спите и се е опитал да отвори сандъка. Коленичил е пред него и е отворил ключалката с помощта на този инструмент. След това нещо се е случило с него и вие сте чули вика му.

— Но какво би могло да се случи с него, Ълърдайс? — прошепнах аз.

Вторият помощник сложи ръка на рамото ми и ме повлече към неговата каюта.

— Тук можем да говорим по-свободно, а там, кой знае, дали не ни подслушва някой. Капитан Бъркли, как мислите, какво може да има в този сандък?

— Давам ви честна дума, Ълърдайс, нямам ни най-малка представа.

— А аз мога да изкажа само едно предположение: в негова полза говорят всичките факти, които са ни известни. Обърнете внимание на размерите на сандъка. Погледнете всичките тези металически и дървени украшения. Те могат да прикриват колкото искате отверстия. А тежестта на сандъка? Четирима човека едва го вдигнаха. И накрая не забравяйте, че двама души се опитаха да го отворят и двамата загинаха. Нима не ви е ясно в какво се състои тук работата?

— Искате да кажете, че в сандъка има човек?

— Разбира се! Вие познавате тези южноамерикански държави, сър. Днес човек е президент, а на другия ден го гонят като бясно куче. Хората там мислят само за едно — как да си спасят живота. Според мен, в сандъка се е скрил някакъв отчаян, въоръжен тип, който няма да ни се даде жив.

— А как се снабдява с храна и вода?

— Сандъкът е обемист, в него могат да се поберат доста провизии. Освен това този тип, навярно, е имал сред командата на брига съучастник, който му е носил вода.

— С други думи, според вас, етикетът с молбата да не се отваря сандъкът е чисто и просто уловка?

— Именно. Вие бихте ли могли да обясните по друг начин всичките тези факти?

Трябваше да призная, че не мога.

— Какво ще правим сега?

— Човекът в сандъка е отчаян главорез, той няма да се спре пред нищо. Най-добре ще е да го вържем с въже и да го повлачим половин час на буксир. Тогава ще можем да го отворим без риск! Няма да е лошо също така да овържем сандъка с въжета и да подържим този човек без вода. Или пък, нека дърводелецът замаже с лак всички отвори, за да не влиза вътре въздух.

— Как не, Ълърдайс! — сърдито възкликнах аз. — Само това оставаше — един човек да държи в страх целия екипаж на кораба! Ако в сандъка седи някой, аз се наемам да го измъкна оттам!

Отидох в каютата си и се върнах с револвер в ръка.

— Хайде, Ълърдайс, — заповядах — отваряйте ключалката, а аз ще ви пазя.

— За бога, помислете какво вършите! — провикна се моят помощник.

— Двама души са убити, а кръвта на единия още не е изсъхнала на килима!

— Тъкмо за това сме длъжни да отмъстим за него.

— Добре, но поне ми позволете да извикам дърводелеца. По-добре е да сме трима, отколкото двама, а той е силен и храбър момък.

Ълърдайс се отправи за дърводелеца и аз останах в каютата сам със сандъка. Не мога да се оплача от нервите си, но все пак предпочетох да застана така, че между мен и тази внушителна реликва на Испанското средновековие да стои масата. Настъпваше утрото, едва-едва просветляваше и върху сандъка все по-ясно се открояваха червените и бели ивици и странните извивки на дървените и метални украшения, които свидетелствуваха за любовта, с която се е трудил над тях изкусният майстор.

След малко дойдоха Ълърдайс и дърводелецът с чук в ръка.

Дърводелецът погледна тялото на Армстронг и поклати глава.

— Лоша работа — каза той. — Вие мислите, че в сандъка се крие човек?

— В това няма никакво съмнение — обади се Ълърдайс, повдигайки отвертката с вид на човек, който е готов да посрещне всяка изненада. — Вие застанете до мен, а аз ще отворя ключалката. Ако човекът се опита да изскочи, удари го, дърводелецо, с всичка сила по главата! А вие, капитане, стреляйте веднага, ако се опита да вдигне ръка. Започвам!

Ълърдайс приклекна пред пъстрия сандък и вмъкна под капака края на отвертката. Ключалката щракна и се отвори.

— Бъдете готови! — извика помощникът и с усилие повдигна масивния капак на сандъка. В този миг и тримата отскочихме назад — аз с револвер в ръка, а дърводелецът с вдигнат за удар чук. Мина секунда, втора и… не се случи нищо. Ние приближихме сандъка и надникнахме в него. Сандъкът беше празен.

Впрочем, не съвсем: в единия ъгъл лежеше старинен изящен свещник, както се виждаше стар, колкото и самия сандък. Жълтеникавият цвят на метала и оригиналната форма подсказваха за високата стойност на тази вещ. В стария шарен сандък не се оказа нищо по-голямо или по-ценно от прахоляка.

— Ама че работа, дявол да го вземе! — възкликна Ълърдайс — Защо тогава е толкова тежък?

— Вижте колко са дебели стените и капакът му. Не по-малко от пет дюйма! А погледнете и тази голяма пружина, която е закрепена напряко на капака.

— Тя трябва да държи сандъка отворен — поясни помощникът. — А какъв е този надпис на немски, ето тук, от вътрешната страна?

— Тук е написано, че сандъкът е направен от Йохан Ротщайн от Аугсбург през хиляда шестстотин и шеста година.

— Да, добра работа! Но как да си обясним всичко, капитан Бъркли? Този свещник май е направен от злато. В края на краищата, все пак ще има с какво да се възнаградим за нашите тревоги.

Той се наведе над сандъка с намерение да вземе свещника, и от този миг аз вече никога не се съмнявах в съществуването на интуицията, тъй като в същия миг сграбчих Ълърдайс за яката и го дръпнах назад. Възможно е в тази секунда да съм си припомнил някаква средновековна легенда или, може би, внезапно съм зърнал по горната част на ключалката нещо червено, което никак не приличаше на ръжда, но ние с Ълърдайс сме убедени, че именно интуицията ми е подсказала как да действувам.

— Тук има нещо дяволско! — възкликнах аз. — Я ми подайте онзи бастун в ъгъла.

Това беше най-обикновен бастун с извита дръжка. Захванах с него свещника и го дръпнах към себе си. От ръба на капака, искрейки, изскочиха полирани стоманени остриета и огромният раиран сандък се озъби насреща ни като див звяр. Масивният капак падна с такъв трясък, че чашите на полицата, закачена на стената, заподскачаха и зазвъняха. Ълърдайс се разтрепера като подплашен кон и без сили се облегна на края на масата.

— Вие ми спасихте живота, капитан Бъркли — продума той след известно време.

Така ние узнахме тайната на шарения сандък, собственост на стария дон Рамирес ди Лейра; така е пазил испанецът съкровищата, награбени от него в Тера Фирма и в провинцията Верагуа. Колкото и хитър да е бил крадецът, той не би могъл да различи свещника от другите златни вещи. В момента, в който се е докосвал до него, е влизала в действие ужасната пружина и стоманените клинове са се забивали в мозъка му. Ударът е бил толкова силен, че е отхвърлял тялото на жертвата назад, след което сандъкът автоматически се е затварял. „Колко ли хора са станали жертва на остроумния механик от Аугсбург?“ — ми мина през ума. И докато размишлявах върху историята на страшния раиран сандък, взех бързо решение.

— Дърводелецо, извикайте трима моряци и изнесете сандъка на палубата.

— Зад борда ли искате да го изхвърлите?

— Да, Ълърдайс. Аз съвсем не съм суеверен, но на света има неща, които не може да издържи нито един моряк.

— Сега е ясно, капитане, защо бразилският бриг е пострадал толкова от бурята. Ето, барометърът започва бързо да пада, тъй че точно сега е времето бързо да се разделим със сандъка.

Ние не дочакахме да дойдат моряците, а сами — Ълърдайс, дърводелецът и аз — измъкнахме сандъка на палубата и го хвърлихме зад борда. Вдигна се фонтан от пръски и сандъкът отиде към дъното. Там, в дълбините лежи и досега, и ако е истина, че моретата пресъхват от време на време, то аз оплаквам предварително съдбата на този човек, който ще намери странния пъстър сандък и ще се опита да проникне в неговата тайна.

Край
Читателите на „Тайнственият сандък“ са прочели и: