Робърт Силвърбърг
Избори

Лойд Янсен пристигна в града с хеликоптер. Запазили се бяха съвсем малко хеликоптери, нови все още не се произвеждаха, а надали имаше достатъчно запаси от качествено гориво и за тях. На него обаче му бяха дали един, защото знаеха, че е важно да направи добро впечатление на местните хора.

На картата пишеше, че това е Охайо, но старите имена вече нямаха почти никакво значение. Задачата на Янсен се състоеше единствено в това — да покрие територията на бившия щат с плакати за изборите. Временното федерално правителство разширяваше своите сондажи от базата си в Кентъки към вътрешността на страната. Охайо, Пенсилвания, Делауер, Мериленд, Вирджиния, Северна Каролина, Тенеси. По-късно и на запад. На североизток не бе останало твърде много.

Районът на Янсен бе Охайо. Огромна територия, а той разполагаше само с месец, за да я обиколи цялата. Но тези, които можеха да се изпратят, бяха малцина, а работата трябваше да се свърши.

Градът бе първият, който бе забелязал тази сутрин. Беше малък, от високо изглеждаше сгушен, разположен в сърцето на неголяма област от обработваема земя с доста плодороден вид. Янсен приземи хеликоптера в центъра на града на широк площад, ограден с ниски стари сгради. Още преди перките да спрат да се въртят, местните жители започнаха да се събират, като го наблюдаваха смутено от другата страна на улицата.

Янсен пъхна палец в камарата предизборни плакати в задната част на кабината, повдигна двадесетина от тях, взе тубата с лепилото-спрей и слезе от хеликоптера. Около двадесет души го гледаха — мълчаливо, следейки го само с очи.

Правило Първо: Опитайте се всякак си да разсеете враждебността към Временното федерално правителство и неговите представители.

Янсен се усмихна. Никой обаче не отвърна на усмивката му.

Като вдигна рамене, той се запъти към най-близкия стълб на улична лампа, сложи на земята купа плакати, взе най-горния, нагласи го на средното ниво на очите и стисна ръкохватката на тубата с лепило-спрей. Удобно нещо бе това, лепилото-спрей. Плакатът залепна.

ВНИМАНИЕ!

В съответствие с членовете на Временната конституция на Съединените американски щати ще бъдат проведени избори за президент на

4 ноември 2013 г., Вторник.

Предизборните събрания утвърдиха следните кандидати:

Партия на Американското възраждане:

Бенджамин В. Търстън за президент

Никълъс К. Райън за вицепрезидент

Партия на националния прогрес:

Томас К. Макинтайр за президент

Ноел Пар за вицепрезидент

Изборът ще се извърши с директно всенародно гласуване и чрез тайно гласоподаване. Вашият местен представител на Временното федерално правителство ще ви обясни подробностите по процедурата на изборите, ако е необходимо. Избори за Национален конгрес ще се насрочат по нареждане на избрания президент.

Издадено по мое нареждане на 3 август 2013 г.

Бенджамин В. Търстън,

изпълняващ длъжността президент на

Временното федерално правителство,

Скотсвил, Кентъки

Янсен отстъпи, огледа плаката, кимна и продължи към следващия стълб. Двама-трима от жителите на града се приближиха да видят какво бе залепил. „Надявам се, че могат да четат“ — помисли си Янсен.

Погледна отново назад, след като бе поставил втория и третия плакат на стратегически места. Явно бе привлякъл тълпа. Хората четяха плакатите, обсъждаха ги, шушнеха си един на друг.

Тогава Янсен забеляза как момче на около дванадесет години, облечено само в джинси, протегна ръка и започна да рисува с въглен върху първия плакат.

— Хей! — извика Янсен, като се втурна през площада. — Не можеш да драскаш върху правителствено съобщение!

Момчето погледна ухилено нагоре към него. Беше нарисувало шокиращо неприлична карикатура на Янсен.

— Кой казва, че не мога?

Янсен прехапа устна.

— Слушай — рече той, — не можеш да се разхождаш и да драскаш върху плакатите. Не е хубаво.

— Кой го казва?

Като се намръщи, Янсен погледна тълпата. Тя се смееше. Смееше му се на него.

Посочвайки обезобразения плакат, той попита:

— Тук ли са родителите на това момче? — След като никой не отговори, продължи: — Няма ли тук някой, който да обясни на това момче, че не бива да се рисува по правителствени съобщения?

Тълпата се изкиска. Янсен сподави гнева си и избърса рисунката с носната си кърпа. Пресече отново площада, за да продължи работата си.

— Ей, господине, какво е това избори?

Той се обърна.

— Кой пита?

— Аз. — Висок млад мъж пристъпи напред — беше около двадесетте, така че явно никога не е познавал друг свят, освен този. Но в очите му се забелязваше интелигентност и Янсен разбра, че го изпитват.

Сбърчи вежди и отвърна:

— Изборите са свободно определяне на правителство.

— Имате предвид, че мога да избера между този Търстън и този Макинтайр, кой да бъде президент на Съединените щати?

— Точно така.

— Да предположим обаче, че не ги искам. Да предположим, че искам Нед Лъдлоу да стане президент.

Янсен успя да се усмихне, което не бе лесно.

— Разбира се, че би било хубаво, ако всички можехме да избираме най-добрите си приятели за ръководители на правителството. Но в действителност не можем да правим така, нали? Трябва да сме сигурни, че хората, които сме избрали, са подходящи за това място.

— А Търстън и Макинтайр подходящи ли са?

— Да.

— Кой казва това? — Във въпроса не се криеше явна нападателност, а просто бавна, непреклонна съпротива.

Янсен вдигна един плакат и посочи държавния печат.

— Временното федерално правителство казва, че са подходящи.

Събеседникът му избухна в кикот.

— Хайде де, господине! Че нали това е подписано от Бен Търстън! Нима искате да ми кажете, че Бен Търстън е подходящ да бъде президент, и да ви мине номерът?

Тълпата изхихика. Като почервеня, Янсен с ужас си даде сметка, че започваше да ги губи още в самото начало.

— Този плакат не е написан от Бен Търстън. Само е издаден от него като от временно управляващ. Кандидатите за президент са избрани на събрания на народни представители, проведени миналия месец в Кентъки.

— Аха. И кой избра народните представители?

— Ами… — Янсен се обърка за момент. — Те бяха избрани от всички гласоподаватели на Кентъки.

— А защо ние не сме взели участие в това?

— Следващия път ще участвате. Важното сега е правителството пак да започне да работи. След като изградим отново комуникационни канали, след като свържем пак цялата страна, ще можем да проведем събрания за определяне на кандидати наистина в национален мащаб. Дотогава обаче трябваше просто да подберем най-добрите хора, с които разполагаме, и да ви ги предложим за одобрение. Ще имате възможност да ги чуете двамата — и Търстън, и Макинтайр. Те ще правят обиколка по тези места идния месец, за да обяснят програмите си.

Това доста дълго изявление бе посрещнато с мълчание. Янсен се полюшваше напред-назад, чакайки ново предизвикателство. Такова обаче не дойде. Усмихна се широко на тълпата, като се надяваше да има поне една усмивка в отговор. Но срещу него стоеше изправена плътна редица от мрачни лица.

Изведнъж тълпата сякаш изгуби интерес както към него, така и към плакатите му. Стопи се, отдалечавайки се, като го лиши от публика. Край него остана само едно четиригодишно момченце, което го зяпаше озадачено, но после и то изчезна.

Янсен вдигна рамене. Бяха го предупредили вчера, преди да го изпратят с тази задача, че бе вероятно са срещне съпротива. Хората от тази област са били изолирани в продължение на години. Можеха да не покажат особено голям интерес към възстановяване работата на правителството.

Изборите, помисли си Янсен, са великолепно нещо — признак, че петнадесетината години на анархия са минало и че повторното раждане на старите Съединени щати най-накрая е започнало. Вярно бе, че началото изглеждаше бавно. Най-напред ядрото в Кентъки — оживелите членове на старото правителство и новите лидери от периода след избухването се бяха обединили на Конституционно събрание. Новата Конституция приличаше доста на старата, с изключение на това, че предвиждаше по-постепенна федерализация. Постепенното развитие бе именно ключът. Така и трябваше да бъде. Никой от тази страна на Скалистите планини не бе чувал нищо за Западното крайбрежие през последните петнадесет години. Невъзможно бе да се започне с ускорено изграждане наново, докато страната бе толкова силно разпокъсана.

„Но поне спечелихме войната“ — помисли си Янсен.

Работата по повторното изграждане се движеше едва-едва. Бен Търстън бе направил чудеса при организирането на Кентъки. Но се смущаваше от самовъзкачването си на президентския пост. Искаше избори, които да го утвърдят на заеманата от него длъжност — ако не в национален мащаб, то поне такива, които да обхванат най-близките щати. Никой не смяташе сериозно, че можеше да бъде избран Макинтайр, а и самият Том не искаше да взема работата на Бен. Но трябваше да има двама кандидати, за да се поддържат живи старите форми.

След изборите, мислеше си Янсен, Временното правителство щеше да има някакъв вид законна власт. Бен щеше да свика избори за Конгрес, щеше да назначи съдии, щеше да изпрати представители в по-отдалечените щати. Постепенно старата мрежа на традиции и обичаи щеше да се разпростре и обхване всичко наново. Правителството на Съединените щати пак щеше да се превърне във върховна власт от крайбрежие до крайбрежие, и то за по-малко от двадесет години след разрушението.

Янсен изпитваше чувство на гордост при мисълта, че бе част от това изграждане наново. Щеше да е славно нещо да си живял по времето на Бен Търстън.

Но въодушевлението му бързо бе охладено. Първият му контакт с гражданите отвъд Кентъки не бе окуражаващ. Щяха да са необходими къртовски труд и търпение, за да се поправят пораженията на анархията, да се убедят тези хора, че имат нужда да се включат в усилията за повторно изграждане.

В крайна сметка, заключи той, на практика те бяха просто едни селяни. Не искаше това да звучи надменно, но бе самата истина. Живееха тук, близо до земята, непрестанно се съсипваха от работа, а ако поглеждаха към звездите, то бе единствено за да разберат дали ще вали, или не. Не се интересуваха от големите философски и политически въпроси. Не бяха мислители. А навярно не можеха да видят също и ползата от федерално правителство.

„Но може би някой ден щяха да разберат — каза си Янсен. Някой ден тези хора ще благославят името на Бен Търстън. Можеше да благославят дори името на Лойд Янсен.“

Взе друг плакат от купа и се подготви да го закачи на един чинар. Тъкмо щеше да нанесе лепилото-спрей, когато чу глас зад гърба си.

— Бихме искали да си поговорим с вас, господине.

Подготвен за неприятности, Янсен се обърна и се видя изправен срещу трима мъже. Имаха неприятен вид — слаби, дрипаво облечени, с неспокойно шарещи очи и небръснати лица.

— Какво има? — попита Янсен.

Мъжът в средата протегна ръка.

— Казвам се Чък Уебстър. Видях плакатите, които закачате. Идвам да ви кажа, че съм стопроцентово с вас. На много хора тук тази работа с изборите не им се харесва, но аз съм с вас.

— Така е — каза единият от спътниците му. — Изборите са хубаво нещо.

Янсен се успокои. Тези тримата не изглеждаха особено надеждни, но все пак това бе началото. В този град имаше поне трима, които не посрещнаха с пълна апатия самата идея за федерални избори.

— Радвам се да чуя, че имам поддръжници тук — отвърна той.

Уебстър пъхна палци зад колана си.

— Решихме, че федералното правителство може да ни помогне по някакъв начин, затова сме с вас. Виждате ли, положението в този град е лошо. Тук си имаме диктатор, който управлява. Но навярно вие, федералните, ще можете да го поставите на мястото му.

— Диктатор? — рече Янсен.

— Името му е Бродерик, Сам Бродерик. — Самоназначи се като шеф веднага след избухването — обясни Уебстър. — Имахме няколко свестни хора, които движеха нещата, но Бродерик просто ги изхвърли и взе властта. Разпорежда се, сякаш градът е негов.

— Не позволява на свестните дори да се изкажат — добави другият. — Истински диктатор.

Янсен сбърчи вежди.

— А защо не го изхвърлите?

— Сплашил е хората — каза мрачно Уебстър. — На две трети от жителите на този град хич не им пука. Съгласни са Сам Бродерик да им нарежда какво да правят.

— Ами останалите?

— Мнозина от нас не харесват Бродерик, но не сме добре организирани. Твърде е силен за нас. Преди няколко години се опитах да го отстраня, но не успях. Имам обаче свои хора все пак. Доста от жителите тук смятат, че аз би трябвало да ръководя града вместо него. Много от хората на Бродерик също мислят така. Дълбоко в себе си ме предпочитат, но прекалено се страхуват от Бродерик, за да го признаят.

— Точно затова ни трябва отново централизирано правителство — заяви Янсен. — За да не позволим местните управи да попаднат в ръцете на самозвани ръководители.

— Така де — съгласи се Уебстър. — Вижте, аз ще се опитам да накарам хората да подкрепят изборите ви. Колкото до Бродерик, той няма да иска никакви избори, но аз ще се постарая те да се проведат. При условие, че федералното правителство признае мен и моите хора за законната власт в този град, разбира се.

Янсен се поколеба за момент. После кимна — трябваше да се прокарва идеята за избори. Уебстър можеше да не е олицетворение на порядъчността, но най-малкото изглеждаше, че уважава закона, докато Бродерик сигурно не бе такъв.

— Не мога, естествено, да ви гарантирам нищо — отвърна Янсен. — Ще кажа само, че след като властта на федералното правителство се възстанови 8 този град, ще проведем задълбочено разследване. Ако са нарушени конституционните права на гражданите, ще вземем мерки за възстановяване на демокрацията, закона и реда тук, което означава да изхвърлим Бродерик. Съгласни ли сте с това?

— Добра сделка — рече Уебстър, като се усмихна и показа стърчащите си зъби. — Ние ще подкрепим вашите хора, а вие ще ме подкрепите срещу Сам Бродерик. И…

— В този град няма да се сключват подобни сделки — избоботи внезапно гръмовен глас. — Махай се оттук, Уебстър.

Уебстър пребледня при вида на надвесилия се над него мъж.

— Всичко ли чу, Сам?

— Разбира се. Знам кога да очаквам неприятности. Хайде! Измитай се! — Бродерик сложи гигантска лапа върху врата на Уебстър и го бутна презрително. — Проклета банда змийчета. Изчезвайте!

После се обърна и подаде същата ръка на Янсен.

— Аз съм Сам Бродерик — избумтя той. — Аз управлявам тук.

* * *

Бродерик бе около четиридесетте или може би около петдесетте, огромен мъж, най-малко метър и деветдесет висок. Лицето му излъчваше сила, която да отговаря на телосложението му. Грамадни черни мустаци висяха под носа му като страшен клюн. Усмивката му бе приятелска, но в нея се криеше нещо страховито. Янсен с изненада установи, че този мъж имаше по-властен вид дори от Бен Търстън.

— Значи правилно предположих, че тия хлапаци ще ти се хвърлят отгоре с някоя мръсна сделка — поклати глава Бродерик. — Е, все още аз съм шефът тук, независимо какво си мисли Уебстър. Прибери тия плакати във вихрената си птица, синко. Тук, във Фолбридж, няма да има никакви избори.

— Това е нещо, което трябва да реши градската управа.

— Аз съм градската управа — рече едрият мъж. — Никакви избори. Вашите момчета хич няма и да стъпят тук.

— С какво право ми говорите така?

— Аз се разпореждам тук. Това означава, че всеки път, когато възникнат проблеми, мен ме пращат да ги оправям. Не съм я искал тази работа, но са ми я дали и я върша. А твоето присъствие е проблем, господине.

— Аз не създавам никакви проблеми. Тук съм просто да…

— Да ни разкажеш за изборите. Знам това, естествено. Което именно означава проблеми. — Той посочи към другата страна на площада. — Ела с мен в сградата на кметството. В нея имам кабинет, който използвам, когато играя ролята на кмет. Там ще можем да си поговорим на спокойствие.

Янсен мълчаливо прекоси площада и влезе в сивото, сякаш сплескано кметство. Внушителната фигура на Бродерик го смущаваше. Да се прекърши хватката на този местен властелин можеше да е почти непосилна работа.

Влязоха в малък кабинет. Бродерик отвори една вратичка на бюрото и извади оттам глинена кана и глинени чаши. Отпуши каната и наля по около четири пръста в чашите.

— Наздраве! — каза Бродерик.

Янсен опита колебливо напитката. Беше огнена и ужасно силна.

— Какво е това?

— Ябълкова ракия. Там, откъдето идваш, няма ли ябълкова ракия, господине?

— Предполагам, че има — усмихна се Янсен, като остави чашата. — Само че аз не си падам много по пиенето. А сега, по въпроса за изборите…

— Да, за изборите.

— Защо сте срещу тях? — запита Янсен.

— Защото знам какво ще се случи след изборите, федералното правителство ще реши, че не му харесва начинът, по който се управлява тук, и първото нещо, което ще стане, е, че ще бъда въвлечен в борбата за власт. Този град е пълен с жадни за власт глупаци, които искат да прилъжат федералните да им я дадат. Добре, но аз ще продължа да се разпореждам тук дотогава, докато смятам, че мога да го върша по-добре от всеки друг. Затова тук няма да има никаква намеса на федералното правителство.

„Говори ми за жадни за власт глупаци — разсъждаваше Янсен. — Този юнак сигурно си мисли, че управлява тук по Божия воля или нещо подобно.“

— Имам въпрос към вас — продължи Бродерик. — Най-напред как така се реши, че трябва да има избори?

— Ами, за да се възстанови официално законната власт в Съединените щати. За да се излезе от състоянието на анархия, което настъпи след войната.

„И да се изземе властта от демагози като теб“ — добави мислено Янсен.

— Добре — усмихна се Бродерик, — тогава има друг въпрос. За какво са ни Съединени щати? Както и Конституция и всякакви други работи от този вид?

Янсен онемя.

— За какво… а-а, този въпрос е толкова глупав, че на него не може да се отговори!

— Наистина ли?

— Да, разбира се. Имаме нужда от Съединени щати, защото искаме да продължим да вървим напред. Докато стигнем дотам, където бяхме преди войната. Докато си възвърнем отново силата. Силата е в обединението, това не може да го отречете. Ако ни нападне някой враг…

— Не останаха никакви врагове — прекъсна го Бродерик.

— Да предположим.

— Всеки, който иска да ни бъде враг, трябва най-напред да се потруди яката за възстановяването си, за да стане силен колкото нас сега — каза Бродерик. — А ние не сме особено силни. Но избягвате въпроса ми. За какво изобщо ни е необходимо федерално правителство, защо са ни Съединени щати? Какво ще ни дадат, какво, което в момента нямаме?

— Контакт с други американци. Пазари за продуктите ви. Комуникация. Закони.

— Закони си имаме — рече Бродерик. — Когато в този град възникне спор между двама души, те идват при мен. Аз го решавам. Имаме си и контакт с други американци, тук, в самия град: имам сто човека, които обичам като братя. Вие имате ли толкова приятели, господине? А също си имаме и комуникация. Когато искам да видя Джими Лайънс, отивам в къщата му. Ако го няма, оставям му бележка. А за нашите продукти не ни трябват пазари. Произвеждаме това, от което имаме нужда. И имаме всичко, което пожелаем. За какво са ни вашите избори, господине?

Янсен почувства тъпа болка на дъното на стомаха си. Отпи набързо глътка ябълкова ракия, но тя не подобри нервното му състояние.

Бродерик го лишаваше от почва под краката. Задаваше такива принципни въпроси, на които не можеше да се отговори лесно.

— Хубаво — каза Янсен, — признавам факта, че сте щастливи, като си живеете в самоиздържащо се, затворено в себе си градче. Но човешката раса не може да се развива по този начин. Трябва да се излезе навън, да се търсят по-добри неща.

— Защо? — спокойно запита Бродерик.

— Ако стоим на едно място, ще стигнем до стагнация и ще измрем.

— Вие го казвате.

— Това е закон на човешката природа! Трябва да се развиваме — заяви Янсен, донякъде вече паникьосан. — Не можем просто да си седим така и да се абстрахираме от останалия свят.

— Защо пък не, дявол да го вземе?

— Развитието…

— И докъде ни докара то последния път? Какво стана с развитието на Ню Йорк? Бълбукаща локва, това е всичко. Къде е Вашингтон? Къде е Кливланд? Къде са всичките проклети големи градове на този свят? Къде е цялото ви развитие, господине?

— Направихме грешки — отвърна Янсен. — Те унищожиха света. Но сега отново имаме шанс.

— За да направим още веднъж същите грешки? Не, не, приятелю. Опитахме вашия вид правителство и не сполучихме. Този път трябва да пробваме нещо друго.

— Като страна, представляваща сбирщина от независими градове, които се управляват от яки шефове със силни юмруци? — намръщи се Янсен. — Това ли е виждането ви за нова Америка?

— Сигурно си мислиш, че съм някой наистина зъл тип, нали? — попита неочаквано Бродерик. — Жаден за власт грубиян. Слушай, ако бях такъв, за какъвто ме смяташ, отдавна да съм ти прерязал гърлото, вместо да те водя тук да си говорим съвсем цивилизовано.

— Вие управлявате този град недемократично.

— Точно така. Но нима мислиш, че съм искал тази проклета работа? Нима смяташ, че предпочитам да слушам тъпи кавги, вместо да отида за риба? Вярваш ли, че ми се иска да прекарвам свободното си време в определяне на производствени планове или да внимавам властта да не попадне в ръцете на някой като Уебстър? Или да разговарям с идиоти от Кентъки, които искат да провеждат избори?

— Не приличате на човек, който управлява с нежелание — забеляза Янсен.

— Защото знам, че трябва да го правя. Но не съм тръгнал сам да си търся тази работа. Един ден след избухването при мен дойдоха група хора от околността и казаха: „Сам, трябва да поемеш властта. Уебстър и бандата му само развалят всичко.“ Изгоних ги от фермата си. Но те се върнаха. „Сам, имаме нужда от теб. Сам, помогни ни.“ Сам туй, Сам онуй. След известно време стигнах до заключението, че ако не се заема, всичко тук наоколо ще бъде унищожено. Но, братко, в момента, в който някой от този град ми покаже, че може да върши работата по-добре от мен, ще му я отстъпя, и то с благословия.

— Ами Уебстър? — попита Янсен.

— Тази змия ли? Имаше възможност да опита, веднага след избухването. Прехвърли градската хазна в собствените си джобове, раздаде на приятелчетата си лека работа, а на всички останали казваше какво да правят. Всичко в негова изгода. Е, този град не можеше да се примири с това. Никой не става за ръководител на други, след като не е способен да ръководи самия себе си. Затова, когато видях, че ако някой не спре Уебстър, той ще срине града до основи, и че ако аз не го спра, никой друг няма да го направи, отидох в кметството и изхвърлих Уебстър. И оттогава той все плете интриги и се опитва да се върне.

— А откъде знаете, че вашето управление е по-добро?

Бродерик се засмя.

— Просто знам, това е. Вижте, този град беше като кола, тръгнала по нанадолнище, а на кормилото й седеше малоумен. Така че аз го избутах и сам поех управлението, защото не исках да бъда прегазен. От този момент досега съм управлявал добре. Но ето, че се появихте вие, с вашите приказки за избори. И Уебстър и неговите нехранимайковци се опитват да се спазарят с вас. Те ви казват: „Ние ще ви подкрепим, а после вие ще ни подкрепите.“ Така че федералните да, дойдат тук и да предадат града в ръцете на Уебстър.

— Ние искаме единствено да възстановим демокрацията.

— Демокрацията е само дума — отвърна Бродерик. — Това, което би трябвало да ви интересува, е да възстановите законността и реда. А мен точно това ме интересува.

— Да предположим, че хората наистина искат Уебстър.

— Не бих се изненадал и така да е. Хората винаги искат глупави неща. И никога не знаят кога са добре.

— Вие обаче им пречите да изразяват свободно мнението си.

— Така е — съгласи се Бродерик. — Техните мнения не струват нищо! Те са просто група селяни. Искат да бъдат управлявани от този, при който ще им е най-лесно. Така че Уебстър може да им обещае Луната и те ще гласуват за него, ако им се удаде такава възможност.

— Нямате доверие в собствените си съграждани — укори го Янсен. — Страх ви е да ги оставите да гласуват, както желаят.

Бродерик се подсмихна.

— Добре, приятелю. Искаш демокрация? Ще си я получиш. Ще свикам градско събрание. Ще разкажеш на хората за федерацията и нека да видим как ще гласуват.

* * *

В залата на кметството се събраха близо четиристотин жители на града. Въведението на Бродерик бе кратко:

— Това е Лойд Янсен. Той е от федералното правителство. Иска да говори пред вас.

Изказването на Янсен продължи двадесет минути. В него той включи всичко, с което разполагаше: откъси от речи на Бен Търстън, цитати от старата Конституция, както и от новата, цели параграфи от учебниците си по психология. Придумваше, ласкаеше, заплашваше, подкупваше. Обясни половин дузина пъти по половин дузина начини, колко необходимо е всеки да подкрепи реорганизираното Временно правителство. И завърши с нещо, за което се надяваше, че ще е достатъчно силно да породи сълзи:

— … И ние тук твърдо сме решили, че с помощта на Бог тази нация ще се роди отново свободна и че правителството на народа, от народа и в името на народа няма да изчезне от земята. Една нация — неделима — със свобода и справедливост за всички. Изборът е ваш. Ще ни помогнете ли да изградим нова Америка?

След което слезе от трибуната. Нямаше одобрителни ръкопляскания, нито патриотични викове. В продължение на двадесет минути публиката го гледаше мълчаливо и с непроницаемо изражение като статуетка на индианец. Ръцете им останаха в скутовете. Янсен прехапа устни. „Въобще ли не успях да стигна до съзнанието им?“ — зачуди се той.

Бродерик се изправи отново. Високата му фигура сякаш се бе надвесила над цялата зала. Мощният му глас я изпълни без никакво усилие, докато Янсен трябваше здравата да се напряга.

— Речта ти беше много хубава, млади момко — рече приятелски Бродерик. — Наистина знаеш как да говориш като оратор. Хора, нека да го поздравим!

За момент се чуха леки ръкопляскания. Янсен стисна зъби. С три покровителствени изречения Бродерик успя да изтрие ефекта от речта му, какъвто и да бе той.

— Искам да кажа нещо съвсем кратко, преди да гласуваме — продължи грамадният мъж. — На мен тази история с федералното правителство не ми харесва. Смятам, че се управляваме добре и сами. Мисля също така, че федералните ще се намесят в работата ни по начин, който няма да ни хареса. Нека да ви води съзнанието ви. Но запомнете едно: твърде много са все още гладните хора от градовете, които скитат наоколо и обират фермите. Аз организирах доста силна малка група, която да ви защитава от нападателите. Обаче всеки, който иска да гласува за присъединяване към това Федерално правителство, може, предполагам, да получи защита от него. Затова ще кажа на милицията да престане да охранява фермите на тези, които смятат, че федералните могат да се справят с управлението на града по-добре от мен. Мисля, че това е правилно, нали? И сега стигнахме до самото гласуване. Ние всички сме приятели, затова не е нужно да се мотаем с разни хартийки. Всеки може да се изправи и да изрази явно мнението си. Тези, които искат да проведем изборите и да се оставим да ни управлява правителството на Бен Търстън, нека станат прави.

Бродерик изчака, но никой не се надигна.

— Изглежда губиш — заяви небрежно Бродерик. — А сега да видим за другата страна. Всички, които не желаят никакви избори, нека отговорят с „не“.

Оглушително „не“ от четиристотин гърла почти издуха Янсен от трибуната.

— Добре, добре — рече Бродерик — събранието свърши. Можете да си вървите.

Докато тълпата се изнизваше навън, Янсен измърмори:

— Не беше честно. Вие ги изнудихте да гласуват срещу мен.

— Не е така, синко. Аз само им представих действителността и ги оставих да гласуват.

— Заплашихте ги, че ще ги лишите от закрила!

— Естествено. Ако отхвърлят градската управа, няма да има правителство, което да ги защитава. Вие, федералните, не можете да поддържате полиция във всяко градче. Просто аз им го казах малко по-иначе.

— Трябваше да предвидя, че ще ме изхитрите — каза горчиво Янсен. — Събранието беше фарс. Не бихте им позволили да гласуват срещу вас.

— Трябваше да бъдат подбутнати леко — обясни Бродерик. — Дълбоко в себе си мнозина от тях биха се радвали, ако можеха да ме изхвърлят и да поставят Уебстър на мое място. Оставете ги да решават сами и те навярно биха направили точно това. Уебстър обаче не е способен да управлява града, за разлика от мен.

— Доста високо мнение имате за себе си.

— Имам здрав разум — отговори Бродерик. — Тук наоколо съм почти единственият, който го притежава.

— А Уебстър къде беше?

— Изобщо не беше на събранието. Нима мислиш, че ще допусна той и другарчетата му да ни създават проблеми?

Въпреки яда си Янсен се засмя:

— Ето каква е представата ви за свободно и открито събрание — противниците ви са отстранени, а гласоподавателите се заплашват! Цялата работа тази вечер бе просто игра с демонстриране на сила, за да запазите властта си.

— Наричай я както искаш. Но бе необходима. — Една от масивните лапи на Бродерик стисна рамото на Янсен. — Хайде сега, върви си. По-добре ще е да напуснеш града. Не искам да те виждам наоколо, че ми мътиш водата. Ще те изпратя до хеликоптера.

* * *

Луната бе осветила градския площад. Няколко души бяха заети със сваляне на предизборните плакати. Янсен дочу откъслечни фрази:

— Проклет глупак! Че кой има нужда от федерално правителство?

— Да. Нали едно време имахме такова. Знаеме си го ние. И какво добро ни направи?

— Унищожи абсолютно всичко, това е.

Янсен и Бродерик се спряха до хеликоптера.

— Изглеждаш страшно засегнат — каза с изненадващо благ глас Бродерик. — Не го приемай лично.

— Не съм засегнат. Ядосан съм. Такава ужасна тъпота ме дразни.

— Не е тъпота — отвърна Бродерик. — Това е страх.

— Страх от правителството?

— Страх да не се повторят тежките грешки. Слушай, върви си направо там, откъдето си дошъл. В следващия град, в който спреш, могат направо да те линчуват.

— Ще си опитам късмета — рече Янсен. — Скоро правителството отново ще стане силно и тогава пак ще се върнем тук, за да изчистим този град.

— Още ли ще опяваш лошотията ми? — попита Бродерик.

— Вие не сте нищо друго, освен един дребен тиранин.

— Точно там грешиш — заяви Бродерик, без да се засяга. — Предпочитам да мисля за себе си като за цар-философ, за какъвто говори Платон.

— Чели сте Платон?

— Ти за съвсем глупав ли ме смяташ? — каза язвително Бродерик. — Тук си имаме библиотека. Е, не съм силен 8 граматиката, но мога да чета. И най-вече да разсъждавам. А това, за което съм си мислил, е, че трябва да попроменим малко тази страна. Разбира се, че ще имаме нужда от централизирано правителство, ако искаме някога да се качим отново там, където сме били. Но не правителство от едни и същи глупаци.

— Смятате ли, че Бен Търстън е глупак?

— Не е, но усилено се опитва да се държи като такъв. Той и дружината му в Кентъки си мислят, че могат с един замах да оправят тази страна. Има право да опита, но аз знам, че греши, и затова няма да го подкрепя. — Бродерик се прозя. — Търстън е добър и силен мъж, а аз уважавам силните хора. Но има твърде много налудничави идеи. Сега не е време човек да се перчи наоколо с шантави работи като избори, конгреси и политически партии.

— Изминаха петнадесет години от избухването. Колко мислите, че ще трябва да чакаме? Хиляда години ли?

— Избухването — рече Бродерик — върна тази страна триста години назад. На това, което е станало на пух и прах, ще му е необходимо доста време, за да зарасне наново в едно цяло. Независимо колко много ви се иска на вас, хората там в Кентъки, да върнете добрите стари дни на телевизията и рекламата, на демократите и републиканците, по-добре е да разберете, че това е невъзможно. Може би дори нежелателно. Виждаш ли тези хора там?

Янсен кимна. Вече сваляха последния от плакатите му.

— Тези хора са наплашени от правителства — каза Бродерик. — Правителствата създадоха бомбите. Ако нещата останат разпокъсани както сега, няма да има вече бомби. Тези хора не желаят централизирано правителство. Чухте ги. Вече са го преживели веднъж.

— Трябва ли тогава да оставим нещата просто да се наместят сами?

— Разбира се, че не. Но не можем да върнем нещата от миналото с изборни прокламации. Времето не е подходящо за нова демокрация, все още не. В това е грешката на Бен Търстън. Иска да възроди цялата отмряла работа с предизборни кампании, определяне на кандидати, партии, тайно гласуване. Добре, всичко това е хубаво. Но трябва да оставите старите рани да зараснат. Нека страната да си възвърне равновесието. Точно сега тя е изпълнена със слаби, уплашени хора. Те искат просто да бъдат оставени на мира, да си скрият главите като щрауси. И ако се появи някой кандидат за президент, който им обещае, че ще им позволи да се правят на щрауси, те ще гласуват за него. Как ще изградите тогава всичко отново? — Бродерик поклати глава. — Търстън прави много голяма грешка с тези избори. Ако се бе провъзгласил за император на Съединените щати, щях да го подкрепя. Но той иска да бъде конституционен президент, а за това още не е дошло времето.

— Търстън смята, че е дошло.

— Е, той греши — заяви Бродерик. — Нека да види какво ще се случи. Някой тип като Уебстър ще успее да спечели изборите за президент. Наоколо винаги ще се намери някой глупак като него, за когото хората да гласуват. Във времена като тези човек трябва да проумее, че хората винаги грешат. Те трябва да бъдат водени, да бъдат теглени нагоре, защото избухването смачка фасона на повечето от тях и те не могат да се оправят сами. Търстън ще осъзнае това рано или късно, надявам се. И тогава той ще започне да води. Няма да има никакви подобни избори. А аз ще бъда с него. — Бродерик се намръщи. — Или може би той няма да разбере какво имам предвид. Тогава ще се наложи сам да предприема нещо. По дяволите, не искам да се намесвам в политиката, но ако е необходимо, ще го направя, тъй както изхвърлих Уебстър, когато трябваше.

Янсен се качи в хеликоптера. Бродерик погледна нагоре и каза:

— Ще ми дадеш ли един от плакатите, синко?

— Защо?

— За спомен. Сувенир от правителството на Бен Търстън. Имам чувството, че няма да се задържи дълго.

Янсен мълчаливо подаде един плакат на едрия мъж. Бродерик кимна в знак на благодарност. Янсен включи двигателя на хеликоптера.

— Когато се върнеш в Кентъки — дочу се гласът на Бродерик през шума на витлото, — кажи на Бен Търстън всичко, което ти разказвах, чуваш ли?

— Нищо няма да се получи от това.

— Не бъди толкова сигурен в това, синко. Бен Търстън е умен мъж. Съвсем скоро той ще разбере, че е заложил на грешна карта.

Двигателят забуча оглушително. Хеликоптерът се вдигна право нагоре и увисна над Фолбридж.

Янсен се задържа за момент на около сто и петдесет метра. Долу под него, на площада, забеляза точката, която бе Сам Бродерик. Плакатът плющеше в ръцете му. Янсен бе сигурен, че Бродерик се смееше.

„Но нали тъкмо затова всички сме работили толкова дълго — помисли си Янсен съвсем объркан. — За възстановяването на конституционното правителство. Може ли да сме сгрешили?“

Сбърчи вежди. Повърхностно погледнато, Бродерик бе типичен местен диктатор. Но в него се криеше нещо повече. Имаше дълбочина в очите му, искреност в гласа му. Янсен го болеше главата. По време на цялото си обучение бе учил, че демокрацията е идеалната форма за едно правителство, че едноличното или олигархическото управление бе нещо лошо.

Тези правила обаче бяха стари, отпреди избухването. Сега светът се бе върнал в дванадесети век от гледна точка на техниката. Навярно демокрацията не бе най-подходящата форма тъкмо сега. Може би — Янсен се бореше с мисълта, опитвайки се да я потисне, — може би Бродерик бе прав. „Не приемам това — каза си Янсен. — Не може да е така. Не може олигархията да е правилният избор, а демокрацията грешният.“

Но неговите протести звучаха с тънко плачевно гласче в бучащия му череп. Чувстваше се вцепенен, зашеметен, давайки си сметка, че ценностите, в които се бе клел цял живот, изведнъж бяха поставени под въпрос и — навярно — разрушени. В миг на лудост изпита желание да свие към езерото вляво и да изхвърли останалата купчина плакати през прозореца.

Успя да се пребори с желанието си. „Ще опитам в още един град — каза си той. — В още два или три. Може би в половин дузина. И тогава ще видим кой греши — Бродерик или ние.“

Хеликоптерът се понесе на север. На десетина километра напред се забелязваха светлините на селце. Янсен се приготви за още един рунд. Но имаше неприятното усещане, че ще се наложи да се върне в Кентъки и да обясни нещата на Бен Търстън много по-скоро, отколкото някой бе очаквал.