Включено в книгата
Изгубеното бъдеще
Съвременна американска фантастика
Оригинално заглавие
Curious Elation, (Пълни авторски права)
Превод от английски
, (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
5 (× 1 глас)
Сканиране, разпознаване и корекция
NomaD (2011 г.)

Издание:

Изгубеното бъдеще

Съвременна американска фантастика

SF разкази и новели

 

Съставител-редактор: Петър Кърджилов

Художествено оформление: Любомир Михайлов

Художник на корицата: Фико Фиков

Технически редактор: Младения Яначкова

Коректор: Стоян Панайотов

София, ноември 1992 година

 

ИК „Златното пате“

Печатница „София принт“

 

ISBN 954-431-023-1


Беше съобщение. Върху последната страница на „Куриер ситизън“ — вестника, издаван в родния ми град, който все още получавах. Д-р Хюстъд излизаше в пенсия и в негова чест даваха банкет в заведението на Буена Виста. Сред поканените бяха кметът, училищният директор и другите двама лекари-интернисти, които вече две десетилетия полагаха грижи за здравето на града.

Присъстваха, естествено, и Мили — съпругата на д-р Хюстъд; най-големият им син Кийт, понастоящем прокурор на Милуоки; синът им Дейвид, местен бизнесмен (това беше журналистическа любезност — Дейвид Хюстъд, синът на лекаря, всъщност работеше на монтажната линия във фабриката за хартиени кесии. Как бе успял да се ожени за Лесли Кийлн, така и нямаше да узная; и синът им Гари, разбира се, „който живее у дома“.

Който живее у дома.

Пътуването беше извън графика ми. В понеделник имах среща по делото в Чикаго. Но докато сменях самолета в Денвър — между полетите имаше едночасова пауза, — потънах в размисли за Гари Хюстъд и за един въпрос, който синът ми беше задал предишната вечер. В рамките на този час се разрази неочаквана зимна буря откъм езерото Мичиган и предизвика отлагането на всички полети до Чикаго и в източна посока. После разбрах от разговор със службата ми, че разглеждането на делото е отложено чак за след празниците. Няма да повярвате колко малко бях изненадан.

И твърде скоро полетът, който трябваше да ме отнесе в Чикаго, ме доведе в Минеаполис, в 6 часа сутринта. Три часа по-късно, под ослепителния сребрист блясък на градската водна кула, пресякох реката и влязох в Буена Виста.

Беше петък, работен ден, и аз се провирах през онова, което минаваше за час пик по Главната улица, отбелязвах промените, чувствах се у дома, независимо от факта, че си бях тръгнал завинаги оттук преди цели петнадесет години. Ето го бара на Ларк, където чествах завършването на гимназията, като погълнах цяла кана „Бъд“ и после го изповръщах по задната седалка на „Темпест“-а на Ренди Баучър. Ето го клуба „Елкс“, където на летните танцови забави в сряда вечер се запознах с момичетата на Минесота, чието желание за френска любов беше правопропорционално на погълнатото от тях питие. Ето я старата гимназия, където бях удостоен с титлата — „Най-вероятно да стане Порочен Общински Адвокат“. Сега тези места не ме привличаха, но добре си бяха свършили работата — имах навика да употребявам умерено кокаин, имах жена и любовница, имах и дипломатическо куфарче „Кендоти“, пълно с юридически документи. Това, което ми липсваше, беше причината да съм тук.

Определено не можех да си отида вкъщи — при родителите ми, които, неосведомени за появата ми в града, щяха да бъдат или извън къщи, или там, но преизпълнени с неприятни въпроси. Беше твърде студено, за да се мотая по уличните ъгли, а фучащият откъм реката вятър обещаваше още сняг и ме накара да пропъдя евентуалните си мъгляви намерения да покарам из околността. Затова просто продължих по Главната улица, завих надясно по „Хъдсън“ и минах покрай окайващо занемарената католическа църква „Св. Николас“. „Куриер ситизън“ бе оповестил, че старата църква подлежи на събаряне, за да бъде построена нова край автострадата.

Като продължих по „Хъдсън“, минах покрай старата част на града, стигнах пресечката на „Хъдсън“ с „Девета улица“, после завих по „Девета“ до „Хил“ и установих, че без да мисля, се движех по същия път, по който в продължение на осем години бях вървял пеша до училище. Когато стигнах до пресечката на „Девета“ с „Хил“, спрях и паркирах.

Слънцето се бе издигнало високо както обикновено за тази ширина и за този сезон, но въпреки това едва огряваше хълма. Свалих прозореца и усетих дъха на снега във въздуха.

Докоснах снега. И внезапно разбрах защо съм тук.

Като излязох навън, съсипах калифорнийските си обувки в солта, насипана по улицата. На всичкото отгоре, докато прескачах купчина събран сняг, за да достигна до относително чистия тротоар, намокрих краката си. Напразно потрепвайки, закрачих нагоре по хълма. След малко пред мен се изпречи масивната, разгърната двуетажна сграда с плувен басейн, построена 8 стила на епохата на Маккарти. Това бе домът на Хюстъд — все още един от най-хубавите в хубавата Буена Висша, независимо от разрастването на скъпия квартал отвъд хълма в продължение на двадесетина години. Имаше го и предишния изглед към града, сега затулен — може би умишлено? — от ред борове. Минах покрай по-малката къща от сглобяеми елементи на Дейвид и Лесли Хюстъд, построена върху земя, дадена им, разбира се, от Доктора. За миг ме завладя надеждата неочаквано да срещна Лесли. Страхотен сценарий — разочароващият, напълнял съпруг е на работа във фабриката, досадните деца са на училище…, прекрасната Лесли е още стройна и ако не друго, поне е по-привлекателна на тридесет, отколкото на седемнадесет години. Този път тя няма да ме затрудни. Но въпреки пушека, който се виеше от комина, по-малката къща на Хюстъд изглеждаше пуста. Зимно време тук е така. Все още не бях видял жива душа по улиците, а минаха само две коли.

Разсейвах се. Намерих алеята за коли, водеща към къщата на Приятеля, и тръгнах по нея.

Поколебах се, преди да направя последните няколко крачки. Не се бях обаждал, нито писал, нито дори бях говорил с член от семейство Хюстъд, откакто случайно бях срещнал Лесли в супермаркета преди три години. А това, че хората в малките градове са някак особено настроени към прошка, когато става дума за блудни синове, е просто мит — тези хора бяха известни с факта, че изпитват злоба поне тридесетина години.

Пътечката беше така грижовно почистена, както и алеята. Големият гараж за три коли беше отворен и един сив пикап бе единственият му обитател. Ами ако са излезли? Ами ако няма никой?

Глупава мисъл. Гари винаги си е вкъщи.

Позвъних на вратата. Противно на всички други къщи, в които съм живял или които съм посещавал през дванайсетте ми години в Буена Виста, звънецът на къщата на Хюстъд наистина работеше. Но независимо от приглушения звън, изглежда нямаше никакъв ефект.

Около пет секунди обмислях дали да си тръгна. Човек трябва да отдава на непреодолимите импулси повече от пет секунди време и едно натискане на звънеца. Позвъних отново.

— Идвам, идвам! — почти веднага отговори женски глас. Чух да се отваря вътрешна врата, отбелязах звука от шумни стъпки, видях как някой придръпва външната врата.

— Да? — беше г-жа Хюстъд, лъчезарна, по панталони и пуловер.

Преди да успея да отговоря, тя вдигна пръст, сякаш да улесни паметта си.

— Джеф Крамер?

— Г-жа Хюстъд.

— Хм. Не съм ли виждала снимката ти във вестника преди известно бреме?

Това „известно време“ беше около две години — споменаваше се някакъв прословут съдебен процес, в който бях въвлечен. Статията се позоваваше на баща ми като доброжелателен, но твърде неточен източник.

— Знаете как е — всеки може да си види снимката в „Куриер“, ако поживее достатъчно дълго.

Тя се засмя. Беше много хубава жена дори и на шейсет.

— Какво, за Бога, правиш тук? — после за миг се замисли. — Беше в класа на Гари.

— Да. Просто дойдох в града… и видях съобщението за пенсионирането на Доктора,… а не съм виждал Гари толкова отдавна, че си помислих… — бръщолевех аз.

— Влизай — отвърна тя. — Сигурно мръзнеш тук отдавна. — А през рамо извика: — Гари!

Последвах я в гостната, която излъчваше уютна топлина. Имаше испанско кресло за Доктора, кушетка за госпожата. Дистанционното устройство за телевизора лежеше на масичката сред бъркотия от списания „Лейдиз хоум“, „Нашънъл джиографикс“, „Форчънз“. Библиотеката съдържаше, или поне така изглеждаше, събраната поредица съкратени романи „Рийдърс Дайджест“, няколко от ранните на Лъдлъмс и най-новия на Джудит Кранц. А на една полица учудващо бяха наредени един до друг Луис, Ивлин Уо, Фленъри О’Конър, Томас Мъртън. На тъмните стени, покрити с дървена ламперия, висяха снимки на семейството. Включително и на Гари.

— Почакай тук, ако обичаш — каза г-жа Хюстъд. — Гари! Имаш посетител! — От изненадата в гласа й ставаше ясно, че това беше фраза, която не се употребява често. Чух как изтича нагоре по стълбите.

Тогава последва тупкането… Стъпките на чудовището Франкенщайн.

Последният път, когато видях Гари, беше преди цяла вечност — в отминалите дни, когато семейство Хюстъд все още посещаваше църковната служба в 8:30, а семейство Крамер — в десет часа. (Благодарение на традицията на католическите семейства да се придържат към определена служба се срещахме в църквата, но дори и тогава не си бяхме разменяли повече от няколко думи в продължение на две-три години.) Сигурно е било пролет, по времето на онези ужасяващо дълги проповеди за мъките Христови, четени от точно толкова ужасяващия отец Боб (който държеше да прочете всеки отделен отговор и да изпее всеки отделен стих), които продължаваха до толкова късно, че ставаха причина за сблъсъка между въодушевените посетители от 8:30 и пристигащите слушатели на литургията в десет. Чаках отзад, когато видях как Гари, който си тръгваше, болезнено се измъкна от пейката и закуцука по пътеката, като се подпираше с ръка по стената, а скъсеният му крак тупкаше подобно на дървената протеза на Дългия Джон Силвър или на Франкенщайн.

Сега вратата се отвори и той се появи — бледен, много слаб, оплешивяващ, в крак със злочестата традиция на семейството.

Гари изглеждаше като петдесетгодишен нездрав човек.

— Здравей — каза ми.

— Здравей, Гари. Не зная дали ме помниш…

— Хайде, Крамер! Разбира се, че те помня! — Раздразнението е неоценен източник на младост. Докато говореше, от гърба му се смъкнаха двайсет години. — Какво искаш?

— Гари, хубава работа! — г-жа Хюстъд се обърна и към двама ни. — Като че ли имаме посетители всеки ден.

Кокалчетата му побеляха върху бастуна и аз за миг се уплаших, че ще го метне по мене. Но той се повдигна само за да посочи кушетката:

— Хайде. Сядай.

— Защо ли да не донеса малко чай — отбеляза г-жа Хюстъд, като пропусна въпросителната и ни остави сами.

— Живееш в Калифорния — каза Гари най-после — с всичките онези земетресения там.

— Стават от време на време. Все още не са катастрофални, благодаря на Бога. (Откога съм започнал да използвам точно този израз?).

— Четох нещо във вестника… Спечелил си съдебно дело срещу оня, дето сложил бомба в клиниката за аборти.

Значи неговият свят се простира и отвъд външната врата. Повечето от старите ми приятели от гимназията едва знаеха, че съм напуснал града.

— Да — отвърнах, внезапно притеснен. — Май че за адвоката не съществува понятието лоша популярност.

— Май. — Не ме гледаше. Изглежда бе изцяло погълнат от себе си… Толкова изцяло, че се запитах дали и очите му не са му изневерили,… когато се прокашля и продължи с усмивка. — Какво ли би казала сестра Клерънтайн, ако знаеше, че защитаваш аборта?

— Исусе, Марийо и Йосифе, простете му! — похвално имитирах старухата и успях да изтръгна зъбата усмивка от Гари. Толкова тихо беше, че се чуваше как снежинките падат по покрива. — Е… как я караш?

— Още съм тук.

Прочистих гърлото си. Какво толкова се бавеше г-жа Хюстъд с проклетия чай?

— Много често ли мислиш за онова?

— Да мисля за кое?

— За злополуката.

— Каква злополука?

— На игрището… — спрях се. Очевидно това беше погрешната стъпка. Също така очевидно бе, че няма правилна. — Спомням си, че стана злополука — продължих, като му дадох възможност да кимне утвърдително — на игрището при „Св. Николас“ — чувах как собствените ми думи проникват в стаята — и ти се нарани.

Г-жа Хюстъд с изключителна точност избра точно този момент, за да ни донесе чая.

— Мамо — попита Гари, докато г-жа Хюстъд ми подаваше чашата, — спомняш ли си някаква злополука, която ми се е случила? — И без да изчака отговора, продължи — Май че тя ме превърна в инвалид?

Тя клатеше глава и всячески се опитваше да не ме поглежда:

— Дори и да е имало, не виждам какъв е смисълът да говорите за нея по този начин.

— Съжалявам — казах. — Не дойдох, за да говорим за това. — За жалост, точно за това бях дошъл да говорим. — Просто исках само да се обадя и да ви кажа „здравейте“.

— Да — каза Гари. — Здравей. — И стана. Станах и аз.

— Май е по-добре да си тръгвам.

* * *

С ГАРИ СЕ СРЕЩНАХМЕ за първи път, когато и двамата бяхме осемгодишни. Бяхме последният клас момчета от църковния хор на „Св. Николас“, който трябваше да понесе агониите от изучаването на литургиите на латински, и първият, който заряза латинския. Цялата ни мнемотехника, например „тантрум деърго“[1] вместо „тантум ерго“, „кюриъс илейшън“[2] вместо „кирие елейсон“[3] отиде напразно.

Трябва да се отбележи, че отменянето на литургията на латински беше единствената забележителна отстъпка, направена от „Св. Николас“ в името на либерализацията. Това беше, в края на краищата, Уисконсин — щатът на Джо Маккарти. Фактът, че добрият сенатор бе избледнял на политическата сцена преди десет години, нищо не означаваше — това нямаше да доведе до отслабване на нашата бдителност към половото възпитание в училищата, или към флуора във водата, или към ужасната Маделин Мъри О’Хеър, или към някое друго преображение на Сатаната, например това, известно през двадесети век е прозвището „международен комунизъм“. Измъчваха свещеници в Китай. В Русия църквите бяха превърнати в конюшни. Не минаваше и ден, без да чуем за червени зверства в Югоизточна Азия. Живеехме с постоянното убеждение, че ядрените ракети на Съветския съюз са насочени така, че да разрушат Минеаполис и да осъдят оцелелите в крайградските райони на живот в атеистично робство и грях. Верността и лукавството са мечът и щитът на праведните, а ние бяхме най-верните и най-лукавите — Гари и аз. Синът на лекаря и синът на адвоката. Отлични ученици, момчета от църковния хор. Бъдещи жреци, които ще издържат на мъчения. И, разбира се, чудесни приятели.

Това стана един ден през март в „Св. Николас“. Бяхме на игрището по време на безкрайната обедна почивка. Асфалтовият двор беше разграфен на квадрати със специфични за всеки випуск тревни площи, границите на всеки квадрат бяха така точно определени и така яростно защитавани, както бяха и границите на Балканите в Европа в началото на века. Ние, бъдещите осмокласници, не се отделяхме от нашия сектор на втория ред с уредите и обраслата с бръшлян сграда, и съзерцавахме все още заетите територии, в които влизаше част от бейзболното игрище, с хладнокръвното убеждение, че след време ще ги наследим и ще станем господари на целия свят.

Мотаехме се по уредите, по едно от онези огромни сиви метални съоръжения, чиито крака са потънали в бетона, с висока люлка, запоена в единия край. В най-добрия случай това съоръжение за игра би трябвало да принадлежи на четвъртокласници или петокласници, но те бяха запокитени в дъното на двора (където тормозеха по-малките от тях) и ние се забавлявахме между игрите на „тъч-футбол“ и „дожд-бол“, като изпълнявахме акробатични номера по лостовете… Скачахме например от върха на люлката и стремително се преобръщахме в спирала, катерехме се до върха по самата люлка — постижение, което не е за пренебрегване, вкопчвахме се в кожената люлка и най-накрая се хвърляхме във въздуха, където ни очакваше незабравим полет.

Гари се изкачи по стълбичката, а Ръсел Дженсън му подаде люлката. Бях точно зад него. Това бе един съвсем обикновен миг — Само няколко секунди. Когато Гари протегна ръце към люлката, го сръгах. Блъснах го. Веднага разбрах, че съм стигнал твърде далеч, без да знам защо го направих.

Не можа да се хване за люлката. Опита се да се добере до пръчките отстрани, но не успя. И се строполи право на земята.

Той падна на гърба си с такъв тъп звук — помислих, че е умрял. Очаквах да видя кръв под главата му,… но той се изправи! Очевидно с болка, с препълнени от сълзи очи, той се изправи.

— О, човече!

Това беше всичко, което каза, като ме гледаше. Сестра Мери Лорънс вече тичаше към него и го поведе към клиниката на баща му.

* * *

Реших да спестя на родителите си едно изненадващо посещение и се регистрирах в Шести мотел близо до автострадата. Населението на Буена Виста бе нараснало на шест хиляди, но от тях познавах може би по-малко от стотина. Убеден бях, че никой от тях не можеше да бъде срещнат поне на миля около Шести мотел.

Веднъж влязъл в стаята си, веднага взех телефона и се обадих на Даян.

— Къде си? — попита ме тя.

Можех да я излъжа и да кажа Чикаго, но ако искаше, тя щеше лесно да провери. Ако я интересуваше.

— В Буена Виста — отвърнах.

— Какво стана с Чикаго? — тя беше от онези сладкодумни момичета от Минесота и познаваше мястото. Разказах й за промяната на времето и отменянето на полетите.

— О! Как са родителите ти?

— Не съм ги виждал още.

— Къде си?

— В мотела.

— Джеф,… всичко наред ли е?

Нещата не бяха наред от известно време, както и двамата знаехме.

— Да. Времето е отвратително. Как е Ной?

— Добре е. В задния двор е. Да го повикам ли?

— Остави го да си играе. — Той сигурно щеше да задава други обезпокояващи въпроси. Достатъчно трудно ми беше да се справям с единия от тях. — Ще ти се обадя по-късно, става ли?

— Става.

— Обичаш ли ме?

— Обичам те.

Тя затвори. Представих си я как се извръща към слънцето, на две хиляди мили оттук, с намръщено лице.

Вероятно беше един часа следобед по централното стандартно време и навън вече започваше да се здрачава. Сетих се, че съм спал може би два часа за последните тридесет и си легнах.

* * *

Всъщност никога не сме били добри приятели. Първо, Гари беше от едно от старите семейства в Буена Виста; моите хора в сравнение с тях бяха от новодошлите. Той познаваше всички и всички го познаваха. Когато избираха членовете на училищния патрул, Гари му стана капитан. (Независимо от факта, че в академично отношение му бях равен — обявеният критерий за съставяне на командата беше добрият успех — аз дори не бях избран). Когато им трябваше някое представително момче да прочете на глас в училище коледната драматизация, избираха Гари. Аз бях заместникът. Ако имаше да се получава тлъст кокал, Гари го получаваше. А аз автоматически ставах втори.

Дори и тогава знаех, че наранените ми чувства биха се сторили напълно неоснователни на много други — в края на краищата, други момчета и момичета биха били щастливи, ако можеха да са втори. И аз го знаех. Но според разбирането ми за правилата в живота (а те са в Евангелието, както ни учеха в „Св. Николас“), би трябвало да получавам някои от благинките. Очаквах ги там, където тези други момчета и момичета не ги очакваха — това беше и причината за яда ми. Затова и моята омраза към Гари Хюстъд растеше.

В отговор на почувстваната от мен несправедливост на играта сам промених правилата й. Докато поддържах стабилния си отличен успех и цялостното си поведение в клас, започнах да подкопавам духа на правилата. Започнах да ругая. Взех да ставам известен със своя сарказъм, да оспорвам фактите, изричани от монахините, макар че го правех учтиво, много учтиво. Пушех и разглеждах прегънат през средата „Плейбой“ заедно с Ерик Торсън — седмокласният представител на Принца на Мрака според сестра Клерънтайн — и не отричах появилия се слух за това. И никога не пропусках случай да подлея вода на Гари.

И знаете ли? Това даваше магически резултати. Бях избран да се изправя срещу страховитите деца от държавното училище на викторината по правопис в Буена Виста. Започнах да обявявам сутрешните съобщения по училищната радиоуредба. Станах осмокласният капитан на училищния патрул… Само като им давах ясно да разберат, че мога да живея и без това.

Най-хубавото от всичко бе, че внезапното ми издигане бе съчетано с необяснимия упадък на Гари Хюстъд. Беше се върнал на училище само няколко дена след злополуката. Контузиите бяха мозъчно сътресение и няколко ожулвания — за късмет нищо не си беше счупил.

Но в началото на май, месец по-късно, започна да отсъства от училище. Не се тревожех от отсъствията, а тържествувах, защото Гари го нямаше наоколо, аз бях неоспоримият носител на титлата „доброто дете“ в цялото училище. И докато дните ставаха по-дълги и по-топли и наближаваше лятната свобода, никой от нас нищо не разбра за Гари нито от г-жа Хюстъд на сутрешните литургии, нито от разговорите на съпруга й със сестра Клерънтайн, когато взеха учебниците му от класната стая.

Гари не дойде на годишните изпити. През юни, вече месец, откакто бяхме във ваканция, подочух майка да казва на баща ми за ужасното нещо, което се е случило с Гари Хюстъд — рак на гръбначния стълб.

* * *

Когато се събудих, беше събота следобед. Умирах от глад, затова се облякох и отидох в отсрещното ново заведение „Денис“ — ново за мене, което означава, че не е съществувало преди петнадесет години. Когато се върнах в стаята си, отново звъннах на Даян.

— Безпокоя се за тебе — каза ми тя.

— Проспал към последните двадесетина часа.

— Изглежда е здравословно.

— Имах нужда от това.

— Обади ли се на родителите си?

— Не — отвърнах. Почувствах началото на труден разговор и добавих, — но довечера ще го направя.

— Какво ще им кажеш?

— Ще ги излъжа нещо.

— Прави само това, което умееш. — След като ме остави да го преглътна, каза: — Ще се връщаш ли вкъщи?

— В понеделник.

— Много е странно, Джеф. Да не се е случило нещо?

— Не мисля — за първи път от години казвах истината. — Ще разбера след ден-два. Още ли ме обичаш?

— Обичам те.

Една от странните модификации на католическата вяра, родена през 60-те (по-лоша и от литургията с акомпанимент на китара) — това беше появата на службите в събота вечерта, които се „брояха“ за неделни. В гимназията и в колежа ми се струваше, че това беше най-сполучливото изобретение след създаването на портативния сешоар, тъй като ти позволяваше да се отдадеш на покварна нощ с чувството на облекчение, че си отхвърлил едно задължение от пътя си… със съзнанието, че няма нужда да ставаш рано в неделя сутринта.

Нямах планове за вечерта. Изобщо нямах никакви планове. Но исках да отида на литургията в събота вечерта.

(Семейството ми се беше поддало на нововъведението, поне през летните месеци. Но сега беше студена декемврийска събота — имах навика да наричам такова време главоболно — и родителите ми положително се бяха върнали към стария си навик да ходят на църква в десет часа в неделя сутринта и да закусват навън. Нямаше вероятност да ги срещна в „Св. Николас“.)

Беше пет, а вече се бе стъмнило преди час. Седнах отзад, притиснат до някаква набита девойка, която едва разпознах. Службата не беше нищо особено и само ми припомни специалитетите на отец Боб от младостта ми. Като ученици в „Св. Николас“ ежедневно присъствахме на литургията и кратките проповеди бяха специално скроени за нас. Те съдържаха много мъченици, много разпъвания на кръст с краката нагоре, обикновено в случаи на съпротива срещу грехове и порочност. Онова, което всъщност изобщо научих от тези истории, е, че за сериозния католик историята, в която всички умират, е история с щастлив край.

След „Върви в мир“ и заключителното изпълнение на „Кимбая“ се понесох навън с тълпата, която сякаш се изпари в нощта. Може би търсех някой познат, не зная. Но се помотах достатъчно дълго, за да видя, че сивият пикап на Хюстъд е паркиран в зоната за инвалиди… и че някой помагаше на Гари, седнал в инвалидната си количка, да излезе от църквата.

Втурнах се нататък.

— Нека аз!

Страхувах се, че Докторът или още по-лошо — братът Дейвид — придържа вратата, но се оказа, че е непознат.

— Държиш ли? — попита той.

— Да — отвърнах, въпреки че Гари ме изгледа подозрително. Когато неговият самарянин си бе отишъл, попитах:

— Съвсем сам ли си?

— Мога да шофирам.

Той подкара сам количката си към пикапа. Опитах се да отворя страничната врата, докато Гари вещо слезе от бордюра и заобиколи до задната рампа. Отвори вратата, после натисна някакъв ключ, платформата се повдигна със стола така, че можеше да влезе в колата. Тогава каза:

— Ако наистина искаш да направиш нещо, сгъни стола.

Това ми отне десетина минути, докато той в същото време с труд се придърпа към специално пригоденото за него шофьорско място. Най-накрая успях да сгъна и прибера стола, затворих вратата и заобиколих отпред.

Не беше запалил двигателя.

— Какво правиш?

— Само се опитвам да помогна.

— С мене.

— Не зная. Предполагам, исках да поговорим.

Започна да казва нещо, замисли се и отново започна.

— Какво ще ми кажеш? И защо сега? — отново се поколеба. — Бяхме дванадесетгодишни!

— Дойдох да се извиня.

— Няма да проявиш лош вкус да ми се извиняваш за факта, че си здрав и имаш успех, а аз съм предизвикващ състрадание инвалид.

— Не — отвърнах, — искам да ми простиш, че те направих инвалид. Тогава вече запали мотора.

— Няма защо да те слушам. Ти си се побъркал.

— Аз го направих, Гари. — Кимнах с глава към училището и игрището отвъд улицата. — Изблъсках те от люлката…

— И какво от това! И какво… — внезапният му вик бе вик на пълна разруха. Изтръгна ключа от таблото и се обърна към мене. — Влизай!

Влязох. Седяхме там във влажна, смразяваща тишина.

— Значи ти ме блъсна — промълви той. — Знаех го. Знам също, че това няма нищо общо с онова, което ми се случи.

— Но аз исках да паднеш. Исках да се разболееш. Исках да си мъртъв.

Изразът на лицето му ми беше познат — същият, който имам по летищата, когато искам да държа настрана досадниците.

— Това е глупост. Изминаваш целия този път, след всичкото това време… само за да ме накараш да чуя твоята изповед. — Понечи да включи на скорост. — Защо не поговориш с някой свещеник?

— Вече не разговарям със свещеници.

— Може би трябва да започнеш!

Викът му захвърли и двама ни в тишина. Разбрах колко неловко е всичко това за него. И за мене беше същото.

— Гари, извинявай.

Той спря мотора.

— Джеф, нещо е станало с тебе.

— Да.

Бог да го благослови. Всъщност се опитваше да ми помогне.

— Пари?

— Не.

— Наркотици?

— Не. Искам да кажа, че нямам проблеми с тях. Отказвал съм се на няколко пъти.

— Какво е тогава?

— Имам син на име Ной. На пет годинки е. Миналата седмица, когато го слагах да си легне, си говорихме и той ми зададе един въпрос. А аз не знаех отговора.

— Сигурно децата задават много въпроси…

— Попита ме: „Татко, кой е Бог?“ А аз не знаех какво да му кажа. Дълго време, или поне така ми се стори, Гари не отговори.

Наоколо Буена Виста се подготвяше за съботната вечер. Щеше пак да вали сняг.

— Бог е животът — промълви най-накрая. — Той е твоят живот и животът на Ной, и моят живот, и животът на онова дърво, и животът на слънцето. Ако можеш да приемеш това, ако можеш да повярваш, всичко е… по-лесно. — Прочисти гърлото си. — Джеф, би ли си разменил мястото с моето? Не отговаряй! Не би го направил. Гледаш ме и си мислиш: „Боже, ето един приятел, който е на тридесет и две и никога не е целувал момиче или офейквал от къщи.“ Не съм напускал Буена Виста, откакто бях на тринадесет, а тогава отидох само до болницата „Св. Пол“. Вероятно няма да съм жив след десет години. Понякога това е повече, отколкото мога да понеса.

Но не познавам никакъв друг начин на живот. Никой не познава друг начин на живот. Може би щеше да е по-лошо, ако се бях разболял на двадесет… Но бях момче. Играех си в задния двор. Карах колело. Предполагам. Трудно е да си спомня.

Сякаш винаги съм бил такъв. Но зная, че няма винаги да бъда такъв. Някой ден няма да мога да стана от леглото. И след това просто ще престана. Очите ми ще се затворят. Ще заспя.

Но няма да съм сам. Никога не съм сам, защото дори и в разгара на зимата Господ е около мене. Той е вятърът. Той е снегът. Той е къщата. Той е болката, която изпитвам винаги, когато искам да се движа.

Някой ден ще заспя. Но, обзалагам се, ще сънувам красиви сънища. Лицето му блестеше, но не от сълзи. Изглеждаше така, сякаш бе обзет от спокойствие, което никога не ще позная.

— Ще се оправиш ли? — попита ме.

— Мисля, че да.

— Кажи на Ной, че когато е добре, когато обича — това е Бог.

И после потегли.

ИЗВЪРВЯХ ЦЕЛИЯ път нагоре по „Девета улица“ покрай дома на Хюстъд до съседното място, където живееха родителите ми.

Беше тъмно и лампите бяха запалени. Въпреки че можех просто да отида до вратата и да вляза, опитах се да си представя какво правеха — сигурно вечеряха, татко гледаше хокейния мач, мама четеше или говореше по телефона. Питах се дали Даян им се беше обадила и им беше казала, че се спотайвам из града. Може би надничаха иззад пердетата и се чудеха дали онази смътно хуманоидна сянка измежду дърветата не е техният син.

А какъв пък син! Отгоре-отгоре погледнато, не съм лош човек. Винаги съм имал работа. Никога не са ме арестували. Имах успехи и като юрист, и като съпруг, и като баща. Но съм такъв човек, от който забременява не само жена му, но и приятелката му. И който хладнокръвно плаща за аборта на приятелката си и после отново продължава да си играе със своя подскачащ в скута син. И не чувства нищо. Нищо. Понякога се чувствах като в обвивка, само като във формата на човешко същество. Ако някой ме порежеше, нямаше да потече кръв.

Но внезапно, подобно на падаща мъгла, всичко започна да се отдалечава. Колежът, фирмата, Даян, Ной, приятелката. Виждах собствения си дом, но въпреки това очевидно не можех да го достигна. Втурнах се да тичам, но се спънах в тъмнината — ожулих си ръцете и лицето и скъсах панталона си на коляното, нещо, което не бях правил от времената на игрището при „Св. Николас“.

Върнах се надолу по хълма до църквата. Колата беше там, а очаквах да е изчезнала. Когато се прибрах в мотела, звъннах вкъщи. Нямаше автомат, нямаше отговор, само звъненето се чуваше.

Но от коляното ми течеше кръв. Слава Богу.

На следващата сутрин, неделя, напуснах мотела, като платих в брой. Забавно ми беше да разбера, че двата дена в мотела на Буена Виста все още струват по-малко от някои от обедите ми. Очевидно служителят се забавляваше от факта, че носех скъсани панталони.

Когато стигнах до църквата, литургията беше в разгара си. Родителите ми бяха там — открих колата на баща ми, паркирана на обичайното място. Но не влязох вътре. В края на краищата бях изпълнил задълженията си предишната вечер. Затова пресякох улицата по посока на училището. Игрището беше заградено, но не беше заключено. Отворих вратата и влязох.

Там беше и Гари, увит поради студа, с бастун 8 ръка, седнал на стъпалата на люлката. Не бях забелязал, че е паркирал колата си отзад.

— Не се изненадваш да ме видиш тук, нали? — попита.

— Не — отвърнах. — Исках да дойдеш.

— Какво трябва да значи това?

— Това, което исках да ти кажа, това, което исках да ти призная, е, че мечтите ми се сбъдват.

— Хайде, пак почваме…

— Тук си, нали? — нямаше какво да ми отговори. — Когато бях в колежа — продължих, — исках да имам момичето на най-добрия си приятел. Исках я със страст. Взеха го войник. Предполагаше се, че военната повинност е отменена, но него го взеха. И аз се ожених за момичето.

Въртях се на лоста. Уредите бяха боядисвани и пребоядисвани, а натискът от хиляди детски крака беше изкривил стъпалата; все пак, всичко си беше същото.

— Исках да стана адвокат, но не се учех достатъчно. Явих се на изпитите за юридическия факултет и не успях… Тогава едно от момчетата, точно преди мене, се разболя от мономания и трябваше да отпадне, а аз влязох.

Мисля, че в този момент той се страхуваше от мене. Е, и аз бих се страхувал.

— Винаги, когато исках да преспя с някоя от моите секретарки вкъщи, извикваха жена ми извън града. Когато исках пари — не казвам, когато имах нужда, — те се появяваха отнякъде.

Сега стоях пред него.

— Всичко ще бъде наред — казах кротко като го повдигнах. Стори ми се, че е по-лек от Ной.

Изкачихме се по стъпалата. Гари и аз. Не се съпротивляваше, а по-скоро съзерцаваше игрището, училището, кулата на „Св. Николас“.

Може би бе магия, може би — късмет. Може би това е силата на молитвата. Може би бях просто, както каза Гари, побъркан. Но доказателствата бяха навсякъде, във всеки миг от живота ми — поне от мига, в който Гари се нарани.

Затворих очи и задържах дъха си, и като прегърнах здраво Гари, паднах по гръб от люлката.

* * *

Стоварих се отгоре му и му изкарах въздуха. За миг нито един от нас не помръдна. После той ме изтърколи настрана и се изправи.

— Добре ли си?

— Добре съм — отговорих. — Подай ми бастуна. — С него се придърпах до стълбите на люлката.

— Трябва да повикам някого.

— Трябва да се качиш на самолета и да се върнеш в Калифорния — казах. — Отивай си вкъщи.

— Какво стана?

Мисля, че току-що се изповяда.

Той се отдалечи несигурно, но с растящ ентусиазъм. На улицата се спря и помаха с ръка. Отвърнах му. Подхвърли ключовете на колата в ръката си, сякаш да провери тежината им. И после отмина.

Джеф, би ли си разменил мястото с моето?

* * *

Постоях на стъпалата и се питах кога ли ще започна да чувствам болката, яростта от несправедливостта на всичко това, страха от ужасите, които ме очакват, и все пак знаех, че точно от това имам нужда. А Гари е онова, от което Даян и Ной имат нужда. Докато небето притъмняваше и първите кротки снежинки започваха да падат, установих, че съм далече от гнева, че отчаянието съвсем не е наблизо, а всъщност ме изпълваше странно въодушевление.

Бележки

[1] — ето, прихващат ме.

[2] — странно въодушевление.

[3] — Господи, помилуй!

Край