Урсула Ле Гуин
КН

Чудесно е това, което постигна доктор Спики. Той е прекрасен човек. Уверена съм в това. Вярвам, че хората имат нужда от истинска вяра. Ако нямах своята вяра, просто не знам какво можеше да се случи.

Ако доктор Спики не вярваше истински в своето дело, той не би успял да постигне всичко това. Откъде щеше да намери смелост? Всичко, което успя да направи, говори за неоспоримата му нравственост.

В един известен период мнозина се опитваха да поставят под съмнение целите на дейността му. Казваха, че се стреми към власт. Това никога не е било вярно. Още от самото начало неговият единствен стремеж бе да помага на хората, да работи за един по-добър свят. Наричаха го узурпатор на властта и диктатор онези, които някога казваха, че Хитлер е ненормален, че Никсън е ненормален, че всички световни водачи са ненормални и че надпреварата във въоръжаването е лудост, че злоупотребата с природните ресурси е лудост и че цялата човешка цивилизация се е побъркала и върви към самоубийствена катастрофа. Все това повтаряха. Казваха същото и за доктор Спики. Но той успя да се пребори с цялото това безумство, нали? Така че той е бил прав още от самото начало и е бил прав да се уповава на своята вяра.

Започнах работа при него, когато го назначиха за ръководител на Психометричното бюро. По онова време работех в ООН и когато Световното правителство се настани в сградата на ООН в Ню Йорк, бях преместена на трийсет и петия етаж като главна секретарка при кабинета на доктор Спики. Понеже знаех, че тази работа е свързана с големи отговорности, в продължение на цяла седмица, преди да заема поста си, просто не ме свърташе на едно място. С нетърпение очаквах срещата с доктор Спики, тъй като той наистина вече беше много известен. В понеделник сутринта пристигнах на работното си място точно в девет часа. Беше чудесно, когато пристигна и той. Изглеждаше много чаровен. От пръв поглед личеше, че постоянно носи бремето на своите задължения, но външният му вид внушаваше добро здраве и задължения, но външният му вид внушаваше добро здраве и приветливост, а походката му бе пружинираща, все едно в бомбетата на обувките си имаше гумени топки. Усмихна се, протегна ми ръка и рече доброжелателно и уверено:

— Вие трябва да се госпожа Смит! Чувал съм чудесни неща за вас. Уверен съм, че ще бъдем великолепен екип, госпожо Смит!

По-късно, естествено, започна да ме нарича с малкото ми име.

Първата година работата ни се състоеше в разпространяване на информация. Президиумът на Световното правителство и всички членуващи щати трябваше да получат подробна информация за естеството и целите на теста за КН, преди да започне прилагането му. За мен това беше много полезно, защото успях да го изуча подробно, докато изготвях информационните материали. Освен това получавах сведения направо от него, докато ми диктуваше разни материали, което се случваше много често. До месец май вече бях станала такъв „специалист“, че успях сама да приготвя за печат информационния памфлет за КН, като ползвах единствено бележките на доктор Спики. Работата ми беше безкрайно интересна. Щом осъзнах същността на Плана за приложение на теста на КН, веднага повярвах в неговото огромно значение. Същото се отнася и за другите служители в кабинета и Бюрото. Искреността и академичният устрем на доктор Спики просто бяха заразителни. Още от самото начало трябваше, естествено, да се подлагаме на теста всяко тримесечие и някои от секретарките доста се изнервяха преди сеанса, но с мен това не се случваше. Очевидно бе, че тестът е безупречен. Ако резултатът ти излезе под 50, значи си нормален, но и да надвиши 50, също бе добре, защото веднага ти се оказва помощ. И въобще винаги е добре да знаеш истината за себе си.

Веднага щом Информационната служба започна да функционира гладко, доктор Спики насочи цялото си внимание към прилагане Програмата за обучение на оценители и планиране структурирането на Лечебни центрове, като междувременно промени названието им на Центрове за придобиване на КН. Още тогава пролича мащабността на цялото начинание. Защото ние наистина нямахме представа колко грандиозно ще се окаже всъщност.

Както бе казал още в самото начало, ние бяхме добър екип. Всички работехме много усърдно, но винаги имаше и награди за старанието.

Помня един прекрасен ден. Придружавах доктор Спики на заседанието на Съвета на психометричното бюро. Пратеникът на щата Бразилия обяви, че неговият щат е приел Препоръката на бюрото за всеобщо приложение на теста. Ние знаехме, че ще има такова съобщение. Но след това делегатът от Либия, а после и делегатът от Китай, обявиха, че и техните щати са приели теста! О, как грейна лицето на доктор Спики, като слънце, но само за миг, просто блесна. Как ми се иска да си спомня точно какво каза, особено на китайския делегат, защото Китай е много голям щат и естествено решенията му оказваха голямо влияние върху другите. За съжаление не разполагам с точния текст, тъй като тъкмо тогава сменях лентата на магнетофона. Каза нещо от рода на: „Господа, това е исторически ден за цялото човечество!“ И после веднага започна да говори за ефективността в организацията на Приложните центрове, където хората се подлагат на теста, Центровете за придобиване на КН, където отиват при резултат над 50, и още за организацията на Административните звена и Оценяващата инфраструктура в широк мащаб и т.н. Винаги е бил скромен и практичен. Предпочиташе да говори за механизмите на работата, вместо да изтъква нейното значение. Често казваше: „След като вече разбираме какво вършим, единствената ни мисъл трябва да е как да го свършим по-добре!“ Според мен това е напълно вярно.

От този момент вече можехме да предоставим изпълнението на Информационната програма на един от споменатите отдели и да съсредоточим усилията си върху „как да го свършим“. Това бе силно емоционален период! Толкова много щати се присъединиха към Плана просто един след друг! Като си помисля колко работа трябваше да свършим, просто се чудя как всички до един не луднахме! Всъщност някои от служителите се провалиха на теста. Но повечето от нас — служителите в Ръководния център на доктор Спики, запазиха вътрешното си равновесие дори когато се налагаше да работим по цял ден и половината нощ. Смятам, че неговото присъствие ни вдъхновяваше. Запазваше спокойствието и работоспособността си винаги, дори в случаи като онзи, когато трябваше да осъществи обучението на 113 000 китайски оценители за три месеца. Казваше само: „Щом знаеш защо вършиш нещо, винаги ще откриеш начин как да стане!“ И винаги намираше начин.

Едва като се размисли човек, може да осъзнае каква огромна дейност беше това — много по-мащабна от предвижданията, дори от предвижданията на доктор Спики. Тя промени буквално всичко. Но това може да се осъзнае само при сравнение с нещата отпреди. Можете ли да си представите, че в плановете за Универсално прилагане на теста в щата Китай не предвиждахме повече от 1 100 Центъра за придобиване на КН с персонал 6800 души? Сега може да ви се стори лоша шега! Но не е. Вчера преглеждах старата архива, за да проверя дали всичко е в ред, и открих първия План за оперативно приложение в Китай с тези цифри — черно на бяло.

Уверена съм, че причината доктор Спики да осъзнае толкова бавно мащаба на операцията се крие в това, че макар и учен от висока класа, той си бе останал оптимист. Той просто вярваше, въпреки всички данни, че средните показатели ще започнат да спадат и това му попречи да разбере, че при повсеместно прилагане на Теста за КН в края на краищата ще превърне всички или в пациенти, или в обслужващ персонал.

Когато по-голяма част от руските и всички африкански държави приеха Препоръката и започнаха да я прилагат активно, в Общото събрание на Световното правителство избухнаха ожесточени дебати. Точно в този период се говореха онези лоши неща за Теста и за доктор Спики. Много се ядосвах, когато четях репортажите за дебатите във вестник „Световни новини“. Когато присъствах като секретарка на доктор Спики на заседанията на Общото събрание, трябваше да седя и да слушам със собствените си уши личните обиди, на които бе изложен публично, явните клевети за мотивите му и съмненията както в неговата пълноценност като учен, така и в неговата честност и принципност. Много от обвинителите му бяха неприятни и очевидно неуравновесени хора. Но той нито веднъж не загуби самообладание. Просто взимаше думата и за кой ли път им доказваше, че Теста за КН в действителност показва по научен път буквално дали подложеният на Теста е нормален или ненормален, че резултатите могат да бъдат потвърдени и че всички психометристи ги признават. Така че привържениците на движението за забрана на Теста не можеха да направят нищо друго, освен да вдигнат лозунги за свобода и да обвиняват доктор Спики и Психометричното бюро, че се опитват „да превърнат света в огромна лудница“. С непоколебимо твърд спокоен тон той им отвръщаше с въпрос, как си представят, че човек може да е „свободен“, ако не е психически здрав. Това, което наричаха свобода, можеше да е налудничава система без каквато и да е връзка с действителността. Единственият начин да разберат истината бе да се подложат на теста. „Психическото здраве е свобода — казваше той. — Както е известно, цената на тази свобода е постоянната бдителност и за вечни времена ще имаме бдителния часови — Теста за КН. Само миналите през този тест могат да бъдат истински свободни!“

На това вече не можеха да отговорят нищо. Кой по-рано, кой по-късно — дори и делегати от щати, в които движението за забрана на Теста бе много активно, се подлагаха доброволно на тестуване, за да докажат, че психическото им здраве съответства на изискванията за отговорните постове, които заемат. Онези, които минаваха успешно и запазваха длъжностите си, започваха да работят за повсеместното му приложение в родните си щати. Безредиците и демонстрациите, а и други прояви като подпалването на сградата на Парламента в Лондон, щата Англия (където се намираше Главната квартира на Северноевропейския КН център), бунтът във Ватикана и Чилийската водородна бомба, бяха дело на ненормални фанатици, които се ползваха с подкрепата на най-нестабилните елементи от простолюдието. Тези фанатици, както посочиха доктор Спики и доктор Валтраут в своя меморандум до Президиума, преднамерено възбуждаха и използваха доказаната неуравновесеност в настроенията на тълпата — груповата психоза. Единственият отговор на подобни симптоми на лудост от масов характер бе незабавното прилагане на Тестовата програма в размирните щати и действеното разгръщане на Програмата за приютите.

Впрочем доктор Спики сам реши да нарече центровете за придобиване на КН „приюти“. Той просто измъкна думата от речника на опонентите си, като каза: „Приют“ означава подслон, място за лечение. Нека изтрием печата на позора от думата „ненормален“, от думата „приют“, от съчетанието „приют за ненормални“! Така да бъде! Защото приютът е пристан на психическото здраве, място за лечение, където нервните намират успокоение, слабите стават силни, където пленниците на неадекватни оценки за действителността си връщат свободата. Нека гордо употребяваме думата „приют“, нека работим за възстановяването на даденото ни от Бога психическо здраве, или да работим с другите, по-малко облагодетелствани от съдбата, за да им помогнем да възвърнат неотменното си право на психическо здраве. И нека над вратата на всеки приют по света бъде изписано с големи букви „ДОБРЕ ДОШЛИ!“

Това са думите му от великата му реч пред Генералната асамблея в деня, когато Президиумът утвърди Декрета за универсално прилагане на теста. Слушам собствения си запис на тази реч поне един-два пъти всяка година. Въпреки че от работа просто не ми остава време да се почувствам потисната, когато все пак изпитам нужда от някакъв стимулатор, си пускам единствено този запис. Така безотказно си връщам работоспособността и вдъхновението с желание да изпълнявам задълженията си.

Като се има предвид количеството работа, което трябваше да се свърши, тъй като тестовете продължаваха да пристигат с малко по-високи резултати от предвижданията на Психометричното бюро, Президиумът на Световното правителство свърши чудесна работа през двете години, докато се прилагаше Универсалният тест. За един доста дълъг период — почти шест месеца, резултатите видимо се стабилизираха, като данните на около половината тестувани бяха над 50, а на другата половина — под 50. По онова време се смяташе, че ако четиридесет процента от психически здравите бъдат назначени като персонал в приютите, другите шейсет процента биха се справили с основните жизненонеобходими дейности като селскостопанското производство, енергетиката, транспорта и т.н. Съотношението обаче трябваше да се обърне, когато се установи, че над шейсет процента от психически здравите желаят да постъпят доброволно на работа в приютите, за да могат да бъдат заедно със своите близки. Създаде се обстановка на безпокойство за изпълнението на основните функционални дейности на планетата. Но още тогава се изработиха перспективни планове и програми за включване на стопанства, фабрики, енергийни централи и пр. в териториите на приютите и възлагане изпълнението на основни рутинни функции като рехабилитационна терапия по такъв начин, че приютите да се превърнат в самозадоволяващи се общности, ако това се окаже наложително. Това бе основна задача на президента Ким и той й посвети цялото си време 8 рамките на мандата си. Събитията показаха колко мъдра е програмата му. Наистина беше мил и мъдър човек. Ясно си спомням деня, когато доктор Спики дойде в службата и аз веднага разбрах, че се е случило нещо лошо. Не че някога се бе разстройвал или реагирал прекалено емоционално — просто пружиниращата му походка бе загубила в известна степен своята еластичност. В гласа му се усещаха слаби нотки на съжаление, когато каза: „Мери-Ан, за съжаление — лоши новини.“ И се усмихна, просто за да ме окуражи, защото знаеше колко напрегната е работата ни и в никакъв случай не искаше някой да получи шок, от който още при следващия тримесечен тест да се покачи показателят му.

— Президентът Ким — рече, и аз веднага разбрах, просто усетих, че не става дума за болест или смърт.

— Над 50 ли? — попитах, а той отвърна тихо и тъжно:

— 55.

Горкичкият президент Ким! В последните три месеца положи толкова усилия, а психическото му здраве непрекъснато се е влошавало! Тъжна новина, но полезно предупреждение. Още с въдворяването на президента Ким започнаха консултации на високо равнище. Бе взето решение тестът да бъде ежемесечен, вместо тримесечен, за хората на всички отговорни постове.

Още преди да се вземе това решение, всеобщите резултати бяха започнали да растат. Доктор Спики обаче не се тревожеше. Той бе предвидил голямата вероятност за повишения ръст на резултатите по време на преходния период към Световното психическо здраве. Колкото повече намаляваше броят на психически здравите извън приютите, толкова повече растеше напрежението, с което работеха, и съвсем естествено бе да се очаква влошаване на състоянието им — също като на горкия президент Ким. По-късно, пак според неговите предвиждания, с увеличаване броя на преминалите оздравителния процес това напрежение щеше да намалее, а заедно с него и пренаселването на приютите, така че персоналът щеше да има повече време да работи върху индивидуалната терапия, което, от своя страна, щеше да доведе до увеличаване броя на изписаните. И накрая, когато оздравителният процес бъде напълно овладян, по света нямаше да останат никакви приюти. Всички ще са или психически здрави, или излекувани, или „ненормални“, както обичаше да ги нарича доктор Спики.

Размириците в Австралия предизвикваха правителствена криза. Служителите на Психометричното бюро обвиниха австралийските оценители във фалшифициране на резултатите от теста, а това е практически невъзможно, тъй като всички компютри са свързани с Централната компютърна банка на Световното правителство в Киокук. Доктор Спики подозираше, че австралийските оценители са фалшифицирали самия тест и настоя самите те да бъдат незабавно тестувани. И, естествено, след проверката излезе прав. Оказа се, че това е заговор и че подозрително ниските резултати от австралийските тестове са плод на прилагане на фалшив тест. Много от заговорниците показаха резултати над 80, когато бяха накарани насила да се подложат на истинския тест! Щатската управа в Канбера излезе крайно немарлива и недисциплинирана. Ако просто си бяха признали, всичко щеше да мине съвсем гладко. Но те изпаднаха в истерия, преместиха щатското си правителство в една овцевъдна ферма в Куийнсленд и се опитаха да се отцепят от Световното правителство. (Доктор Спики обясни, че това е типична масова психоза — бягство от действителността, последвано от психическо изтощение и аутистично самовглъбяване.) За нещастие изглежда дейността на Президиума бе парализирана. Австралия се отцепи един ден преди програмираната дата за месечния тест на президента и президиума, които вероятно са се страхували да не пренапрегнат своя КН чрез вземане на болезнени решения. Тъй че Психометричното бюро предложи да се справи със случая на доброволни начала.

Самият доктор Спики отлетя със самолета, който носеше водородните бомби, и участва активно в разпространението на информационните дипляни.

Никога не му е липсвала смелост.

След приключването на австралийския инцидент резултатите показаха, че по-голяма част от членовете на президиума, включително и президентът Синг, са били с коефициент над 50. Така се наложи Психометричното бюро да поеме временно техните функции. Подобна стъпка имаше смисъл дори и като дългосрочна мярка, защото всички проблеми, пред които се изправяше Световното правителство, бяха свързани с прилагането и оценяването резултатите от теста, обучение на персонала и осигуряване на самозадоволяваща се организационна структура на всички приюти.

Лично за доктор Спики това означаваше, че като ръководител на Психометричното бюро трябва да изпълнява и длъжността временен президент на Съединените щати на Света. Като негова секретарка, длъжна съм да си го призная, изпитвах неописуемо чувство на гордост. Но той въобще не позволи това да се прояви в главозамайване.

А колко скромен беше само! Случваше се, когато ме представяше някому, да каже:

— Това е Мери-Ан, моята секретарка — и с леко примигване добавяше, — ако не беше тя, резултатът ми отдавна да е хвръкнал над 50!

Понякога световният КН се покачваше стремглаво и започвах да губя надежда. Веднъж седмичните показатели, които принтерът постоянно бълваше, показаха средна стойност 71. Тогава му казах:

— Докторе, в определени моменти вярвам, че целият свят се побърква!

Той обаче ми отговори така:

— Опитай се да възприемеш нещата от друг ъгъл, Мери-Ан. Да вземем хората в приютите — 3,1 милиарда пациенти и 1,8 милиарда персонал. И какво правят всички? Занимават се с оздравителна терапия в стопанствата и фабриките и през цялото време се стремят да си помагат взаимно за възстановяването на психическото си здраве. Преобладаващият реверсивен коефициент на нормалност в момента е много висок. Повечето хора са ненормални, така си е. Но те заслужават твоето възхищение. Те се борят за психическото си здраве. И ще победят, наистина ще победят!

А след това понижи глас и продължи да говори като на себе си, докато гледаше навън през прозореца и пружинираше на пръсти.

— Ако аз самият не вярвах в това, едва ли бих могъл да продължа. Знаех, че мисли за жена си.

Госпожа Спики бе показала резултат 88 още при първото всеобщо американско тестуване. От години се намираше в териториалния приют на Лосанджелиската община.

Всеки, който все още си мисли, че доктор Спики не е бил честен, да си припомни това! Той се бе отказал от всичко заради своята вяра.

И дори когато всички приюти функционираха нормално, а борбата с епидемията в Южна Африка и глада в Тексас и Украйна приключи успешно, напрежението в работата на доктор Спики не спадна, защото с всеки изминат месец персоналът на Психометричното бюро ставаше все по-малоброен поради факта, че някой винаги се проваляше на месечния тест и заминаваше за Бетесда. Аз самата не успявах да задържа персонала в секретариата за повече от един-два месеца. При това ставаше все по-трудно да се намират заместници, защото младите хора попълваха като доброволци персонала на приютите, тъй като там животът бе по-лек и по-приятен, отколкото навън — с всички удобства, купища приятели и познати! Аз самата изпитвах благородна завист към тези момичета! Но действах според чувството си за дълг! В замяна на това обаче тук, в сградата на ООН или Психометричната кула, както бе преименувана доста отдавна, бе много по-спокойно. Твърде често по цели дни в сградата не се появяваше никой освен мен, с изключение на доктор Спики и, може би, чистачът Бил (резултатът му не мръдваше от 32, излизаше си така всяко тримесечие, като по часовник). Всички ресторанти бяха затворени, всъщност по-голямата част от Манхатън пустееше, но ние се забавлявахме, като си организирахме излети със студени закуски в Залата на Генералната асамблея. А пък от време на време ни звъняха от Буенос Айрес или от Рейкявик, за да искат съвет от доктор Спики в качеството му на временен президент, колкото да нарушат тишината на монотонното ни съществуване.

Но на миналия 8 ноември — никога не ще забравя тази дата — докато ми диктуваше текста за Референдума за световното икономическо развитие през следващата петилетка, доктор Спики внезапно спря и попита:

— Между другото, Мери-Ан, колко беше последният ти резултат?

Бяхме правили теста два дни преди това — на шести. Винаги го правехме в първия понеделник на месеца. Доктор Спики за нищо на света не би си помислил да направи изключение от Разпоредбите за всеобщото тестуване само за себе си.

— Резултатът ми беше 12 — отвърнах, без дори да се замислям колко странно е, че ме пита точно той. И дори не че просто ме попита, защото ние често си споделяхме резултатите, а че ме пита точно тогава, насред изпълнението на важна държавна задача.

— Чудесно — промълви той, като клатеше глава. — Ти си чудесна, нали?

— Винаги съм между 10 и 14 — отвърнах. — Това не е нищо ново, докторе.

— Някой ден — продължи той и на лицето му се появи онова изражение, с което произнесе великата си реч за приютите, — някой ден този наш свят ще бъде управляван от хора, които наистина ще имат качества за това. Хора, чийто КН ще бъде нула. Нула, Мери-Ан!

— Е, чак пък толкова, докторе — вметнах закачливо, напрежението в гласа му ме беше разтревожило, — дори вие не сте постигнали резултат, по-нисък от 3, пък и това май не се е случвало повече от година!

Той ме погледна така втренчено, сякаш не ме виждаше. Беше много странно.

— Някой ден — продължи по същия начин — никой на този свят няма да има коефициент, по-висок от 50. Някой ден никой на този свят няма да има коефициент, по-висок от 30! По-висок от 10! Терапията ще бъде усъвършенствана докрай! Лечението ще постигне целта си! Някой ден!

Продължи да ме гледа втренчено и попита:

— Знаеш ли колко е моят резултат от понеделник?

— 7 — опитах се да отгатна веднага. Последния път ми беше казал, че резултатът му е 7.

— 92 — съобщи ми той и аз се изсмях, защото ми се стори, че и той се смее. Винаги е демонстрирал живо чувство за хумор. Но си помислих, че наистина трябва да довършим Плана за световното икономическо развитие и през смях казах:

— Шегата ви е доста неуместна, докторе!

— 92 — продължи той, — а ти не ми вярваш, Мери-Ан. Но това е заради пъпеша.

— Какъв пъпеш, докторе? — едва успях да го попитам и той вече беше скочил през бюрото и се опитваше да ми прегризе гърлото.

Приложих му една хватка от джудо и викнах на чистача Бил да дойде. След това повиках роболинейка, за да откара доктор Спики в приюта Бетесда.

Това се случи преди шест месеца. Всяка събота ходя на свиждане при доктор Спики. Тъжна картина. Настанен е в отделението „Маклийн“ — за агресивни, и всеки път щом ме види, започва да крещи така, че от устата му се разхвърчава пяна. Но аз не приемам това като лично отношение. С усъвършенстване на методите за лечение и той ще бъде излекуван напълно. Междувременно аз продължавам да работя. Бил поддържа чистотата по етажите, а пък аз ръководя Световното правителство.

Не е чак толкова трудно, колкото си представяте.