Алън Нурс
Имитация

Космическият кораб се носеше по черните звездни пътища към орбитата на Третата планета. Беше пътувал дълго. Предстоеше му завръщане у дома.

С потъмняло лице Доналд Шейвър седна, втренчвайки се в навигационното табло. Заби поглед в космическата карта и тесните му рамене потръпнаха.

Един висок рус мъж отвори люка и сияещ влезе в навигационното отделение.

— Ей, Дони — изрева той към момъка, — измъкнахме се най-сетне от тая проклета яма, а? К’во ще кажеш?

Той погледна по навик към яркочервената точка на таблото, след което се обърна и весело надникна през наблюдателния люк, потривайки ръце в очакване.

— Предпочитам да си бях вече вкъщи — рече Шейвър унило, като потреперваше и дишаше на пресекулки.

— И ти, и другите осемдесет също! — изсмя се русокосият. — Спокойно, момчета, на път сме. Още една седмичка и…

— Предпочитам СЕГА да си бях вкъщи! — настойчиво го прекъсна по-младият, като си пое отново дъх. Този път тръпката видимо го разтресе. Русокосият се обърна с разширени от безпокойство очи.

— Дони, какво има, момче? — меко каза той.

— Зле ми е, Скоти — прошепна хлапакът. — О, Скоти, моля те, извикай доктора! Ужасно ми е зле!

Той се разтресе от поредния неовладяем пристъп, не успя да се хване за масата и политна напред. Докато падаше, високият Скот го прихвана и леко го положи върху платформата.

— Дръж се, Дони! — прошепна му той. — Сега ще се погрижа за теб.

Момчето неочаквано се присви в нов пристъп на кашлица, задави се, лицето му посиня, а гърбът му се изви като дъга, усуквайки се от конвулсията. После тялото рязко се отпусна.

Скоти прекоси стаята, грабна някакъв телефон и започна неистово да набира.

— Връзка с Централа! — изграчи той. — Докторът да се качи спешно! — Мисля — той се вторачи в застиналата фигура върху платформата, — мисля, че току-що умря човек.

* * *

Доктор Джон Крофърд се облегна в релаксатора, като изпружи дългите си крака и мрачно се загледа през люка. Седеше тук повече от час, прехвърляше с тънките си пръсти сивкавите здравни картони, взираше се намръщено в тях и пушеше цигара след цигара. За пръв път по време на дългото пътуване се почувства уморен, самотен и изплашен.

Ако се беше избръснал и преоблякъл в новата униформа на Изследователското управление, докторът можеше да изглежда и красив. Той беше висок и слаб, с изпито лице, чиято бледност се засилваше от тъмната четина на двудневна брада, а смолисточерната му коса, сплъстена и несресана, допълваше тягостната атмосфера, витаеща около него. „Доктор Скука“ — така го бяха кръстили на кораба.

Такава беше вероятно и представата на екипажа за него — умерено приятен и безобиден човечец, говорещ провлачено и може би малко глуповато, който изглеждаше прекалено висок, за да се движи по коридорите на космическия кораб. Доктор Крофърд, разбира се, знаеше, че това не е така. Той просто внимаваше. Корабният лекар на една изследователска мисия трябва да е нащрек във всяка мисъл и действие. Огромните, разядени от болести туловища на дузина подобни кораби, излетели преди тях със същата задача, категорично доказваха това.

Докторът отново се загледа в постоянно светещите бели точици върху черното кадифе на мрака и бръчката между веждите му се вряза още по-дълбоко. Да се определи пътуването като неуспешно, от която и да е гледна точка, щеше да прозвучи меко. След всичките очаквания и вълнения то се оказа провал. Пълен, ужасен, безнадежден провал, от началото до края. Никаква слава. Никакво откритие. Нищо.

Допреди един час.

Той пак се втренчи в здравните картони. Само преди един час Джексън, завеждащият болничното отделение, ги донесе, задъхан от тичането от лабораторията дотук. Доктор Крофърд ги бе разгледал подробно, след което почувства как страхът започва да стърже стомаха му.

Той внезапно скочи от релаксатора и се запъти надолу по коридора към капитанската каюта. Видя светлината над люка, информираща, че капитанът е вътре, и ръката му трепна, докато натискаше звънеца. Това, което щеше да му каже, изглеждаше абсурдно и все пак докторът знаеше, че няма друг избор.

Капитан Робърт Джафи погледна към влизащия в каютата лекар и кръглото му мургаво лице се ухили. Докторът се наведе, за да не си удари главата, и тръгна към бюрото на капитана. Опита да отвърне с подобна усмивка, но тя излезе крива, и докато потъваше в релаксатора, видя как очите на капитан Джафи станаха сериозни.

— Случило ли се е нещо, докторе?

— Имаме проблеми, Боб.

— Проблеми? След това пътуване? — Той се ухили и се облегна назад. — Не ставай глупав. Какви проблеми?

— На борда имаме един необикновен човек, Боб.

Капитанът сви рамене и повдигна вежди.

— Имаме осемдесет необикновени мъже на борда. Точно поради тази причина и са дошли на това пътешествие…

— Нямам предвид ТОЗИ вид необикновеност. Говоря за нещо невъзможно, Боб. На кораба се разхожда човек, който е здрав и читав, а ТРЯБВА ДА Е МЪРТЪВ.

— Твърде странни думи от устата на един лекар — предпазливо каза другият. — Какво значи това?

— Отговорът се намира тук — и Крофърд размаха здравните картони пред лицето му. — Това са сведенията от лабораторията. Както знаеш, наредих да се направи здравна картина на всеки човек на борда в деня след излитането от Венера. Редовната процедура — трябваше да сме сигурни, че нищо не е проникнало нито чрез изследователските групи, нито чрез някой друг. Освен това на всеки направихме пълни лабораторни изследвания — урина, кръвен анализ и т.н. За двата дни след отлитането всеки мина през лабораторията и му беше взета кръвна проба. И получихме някои удивителни резултати.

Джафи дръпна от цигарата, наблюдавайки доктора нетърпеливо.

— На този кораб имаме осемдесет и един човека — продължи докторът. — На осемдесет от тях резултатите бяха напълно редовни, абсолютно негативни показатели за всичко. Но при един беше малко по-различно. Неговите показатели бяха нормални — кръвната картина, хлоридите, съдържанието албумин-глобулин — всичко така, както трябва да бъде. След това изследвахме и кръвната му захар. — Докторът изпъна крак, разглеждайки внимателно върха на обувката си. — Този човек нямаше кръвна захар — каза той. Нямаше дори следа от такава.

Капитан Джафи трепна и очите му изведнъж се разшириха.

— Чакай, чакай малко. Без да съм лекар, даже аз знам…

— Че човек не може да живее, без да има някаква кръвна захар.

— Докторът кимна с глава. — Напълно си прав. Но това не беше всичко. След като не можахме да открием кръвна захар, направихме тест за кръвен креатинин. Това е продукт от протеиново разлагане, който бързо изчезва, и ако някога стане по-висок от 10 милиграма на 100 кубически сантиметра кръв, пациентът е в опасност. НИКОГА не съм откривал креатинин по-висок от 25 и това бе проба, взета от мъртвец. Човек с такова високо съдържание на креатинин ТРЯБВА да е умрял, той НЕ БИ МОГЪЛ да е жив. — Докторът направи пауза за момент, изтривайки струйка пот от челото си. — Тестът на ТОЗИ човек показа 135…

Джафи го погледна втрещено. След което се наведе над бюрото, взе картоните и безмълвно ги заразглежда.

— Лабораторна грешка, може би. Нещо погрешно с реагентите, които сте използвали, грешите спрямо един от изследваните или нещо такова…

— Нищо подобно — отвърна докторът. — Получихме резултатите вчера и, разбира се, аз изпратих да го повикат. И като влезе вътре, бодър като теб, поканих го направо в лабораторията. Розови страни, добро дишане… Взех му още кръв. Лично аз направих химическия анализ и накарах Джексън да го провери. И никак не ми хареса това, което открих. Вторият кръвен тест от горе до долу беше АБСОЛЮТНО НОРМАЛЕН…

Пръстите на Джафи потрепериха.

— Възможно ли е кръвните химически показатели при човека да се сменят ей така, от само себе си и то толкова внезапно?

— Страхувам се, че не е възможно. При никакви обстоятелства. Но беше точно така. Най-много двадесет часа да са изминали между първата и последната проба. Изключено е да са разменени — разпознаваме ги по номер и пръстов отпечатък. И двете проби идват от вените на един и същ човек.

До лакътя на Джафи избръмча вътрешният телефон. Той вдигна слушалката и металически глас гракна нещо в ухото му.

— Добре. Веднага се качваме.

Тресна слушалката и се обърна към доктора.

— Този път си попаднал на нещо. Току-що горе, в навигационното, е умрял един от хората ни. Казва се Доналд Шейвър.

Мъжът беше мъртъв. Нямаше никакво съмнение. Доктор Крофърд закопча ризата му догоре, като поклащаше глава и въздъхна:

— Съжалявам, Скоти! — каза той на високия рус мъж. — Беше мъртъв, когато ни повика.

Дългият Скот се загледа в неподвижното тяло върху платформата, като безпомощно свиваше и разпускаше юмруци.

— Мога да се закълна, че тази сутрин той се чувстваше чудесно.

Виждахме се почти през целия ден и той дори не изглеждаше зле допреди около двадесет минути.

Капитанът пъхна ръце в джобовете си.

— Според тебе какво му е, докторе?

Докторът изведе другите хора от навигационното. После се обърна към Джафи:

— Не ми прилича на нещо, което да съм виждал НЯКОГА. Пристигнаха ли лабораторните изследвания?

Капитанът му подаде един сив картон и той рязко го дръпна. Докато четеше, очите му се присвиха.

— Кръвна захар — нула, ниво на креатинина — над 130 — каза той направо. — Човекът би трябвало да е мъртъв.

— Това ли е човекът, за когото говореше? Но ти каза, че кръвните му показатели са се променили и нормализирали.

Докторът навъсено погледна сбръчканото тяло на пода.

— Съжалявам, капитане. Този не е същият.

— Не е същият! Но кой тогава?…

— Човекът, за когото говорех, се казва Уескът. Физическите данни на мъртвия бяха абсолютно нормални.

— Докторе, някъде сме сбъркали. Няма друго обяснение. Някакъв вид заболяване се е промъкнало през стерилния контрол…

— Глупости! — прозвуча острият тембър на доктора. — Направихме пробите, преди някой да е напуснал кораба и да е стъпил на Венера. Всички бяха негативни. Имахме хора на повърхността без никакво защитно покритие за цели три месеца, докато изследвахме, след което почистихме всички с ултравиолетова ирадиация, преди да се върнат на борда — и никаква болест не се появи. Едва сега този случай. И според теб това болест ли е?

Капитанът потръпна.

— Изследвахме Венера, а не Тера. Виждал съм кораби, докторе, други кораби, на които имаше източници на зараза, като кораба, който се върна от Титан. Същият, който изгориха миналия месец. Вирусът разяде дробовете им и се разпространи на кораба за шест часа. ПОМИСЛИ, докторе…

Лекарят не слушаше. Той се беше навел над мъртвия върху платформата и изследваше очите и ушите му. Дълго време се взира в ръката му, след което се удари по бедрото и изруга.

— Каква глупост! МИСЛЕХ, че съм виждал това момче…

За първи път в очите му се появи истинска тревога.

— Я ДА ВИДЯ ПАК ИЗСЛЕДВАНИЯТА!

Той щателно ги разгледа, съпоставяйки ги с тези, които носеше в джобовете си.

— Невероятни! Боб, това не е болест!

— Но ако този човек и Уескът са били изложени заедно, и този тук умира…

— Умрелият никога не се е приближавал до повърхността на Венера, нито е бил в условията на останалите. От третия ден, след като напуснахме Тера, той лежеше в лазарета с диагноза инфекциозна мононуклеоза. Беше на легло през цялото време, докато ние нощувахме на Венера. За последен път го инжектирах вчера сутринта. ТОЙ ВЪОБЩЕ НЕ Е НАПУСКАЛ КОРАБА!

Джафи погледна лекаря и очите му се уголемиха.

— Тогава не разбирам…

— Мисля, че аз разбирам. На кораба наистина има нещо неясно, капитане, но това не е болест.

* * *

Корабът профуча през космоса. Периодът на третата нощ беше току-що започнал, така че докторът пусна стенното осветление в каютата си и започна да приготвя кафе.

Капитан Джафи нервно обиколи няколко пъти, след което потъна в релаксатора.

Докторът отвори бутилка ром и сипа в кафето на капитана.

— Успокой се — каза той меко. Ставаш нервен.

Джафи сръбна от горещата течност.

— Няма как да не ставам нервен — изръмжа той. — Това е моят кораб и аз съм отговорен за тези хора, пък и това отвратително пътуване беше достатъчно дълго, за да изнерви който и да е капитан. Това беше най-тъпата, най-баналната, най-елементарната мисия в космоса, която някога е била предприемана. Само си я представи! Залавяме се за работата си, която изисква изследване и описание на планетата Венера. Залагаме препарати с култури и ги донасяме негативни. Анализираме атмосферата, намираме я лека, но пригодна за живот. Климатът е горещ, но поносим. Тъй че излизаме навън, и какво откриваме? Нищо. Хората излизат, изследват потят се, връщат се вътре, похапват добре… Форми на живот? Никакви. Живи растения? Тотално отсъстващи. Ценни минерали? Пълно мъртвило — тонът му се повиши. — Правим снимки, пишем доклади, прибираме и напускаме. Това, което научихме, можехме със същия успех да си го научим и вкъщи. И сега, след тридневен курс към дома, се разпространява болест. Никаква логика няма в това, докторе.

— Естествено, че няма! — отсече докторът. — Това, с което си имаме работа, не е болест. Искам много ясно да го разбереш. Не е болест, капитане, въобще не е болест.

— И от какво, мислиш, умря Шейвър? От носталгия?

Докторът седна и гласът му прозвуча, изпълнен с напрежение:

— Виж сега, човешкият метаболизъм си е човешки метаболизъм. Човешкото същество може да приспособи метаболизма си към напълно смайващо разнообразие от условия. Но има някои неща, които този метаболизъм просто не може да извърши. Вземи например кръвната захар. Няма такава възможност под звездите, при която кръвната захар на жив човек да падне до нулата. Ако нейната граница падне до една трета или една четвърт от нормалната, човекът изпада в кома. Много преди тя да достигне нулата, човекът е мъртъв. Не понякога, а задължително.

Крофърд се изправи и отново си напълни чашата.

— Същото важи и за нивото на креатинина в кръвта — продължи той малко по-заплашително. — Човек би трябвало да е мъртъв, много преди това ниво да е достигнало необичайната точка на 135-те милиграма. Организмът му просто не би могъл да поеме такава концентрация и да продължи да функционира.

— Но някаква болест, нещо напълно непознато…

— Никога. Не е поява на нов феномен, капитане. Става въпрос за явна невъзможност. Това никога не би могло да се случи с човешка метаболична система.

Лицето на капитана беше посивяло. Доктор Крофърд замълча, реейки поглед в чернотата на космоса. Мислеше си за това, колко прекалено самотен е този кораб, просто едно парче, изработена от човека сплав, носеща се през непропътувани космически пространства.

— Съществува единствено възможно заключение. Не знам КАКВО е сега Роджър Уескът. Но той не е човешко същество.

Джафи скочи. Очите му искряха.

— Слушай, докторе! Това е безумие. От всичките идиотизми, които съм чувал, този е… — избухна той, като пръскаше слюнки.

— Нека предположим, че Венера не е била толкова мъртва, колкото си мислехме, капитане. О, безумна идея, няма съмнение, но нека просто да си представим, че там е имало живот — високоразвит, мислещ, находчив. Да предположим, че за нашето пристигане са знаели и са ни очаквали, и че през цялото време сме били внимателно наблюдавани от форми на живот, които поради някаква причина, не са искали да покажат присъствието си. Само си представи, че тези части от Венера, които видяхме, са били внимателно подготвени за нас територии, така че да не видим нищо и да не научим нищо, и да си отидем с празни ръце, така, както сме дошли.

Лекарят разпери пред него ръце, навеждайки се напред в релаксатора.

— И просто си представи, ей така, заради идеята, че тези живи форми не са имали твърда анатомия като нас. Може да се били някаква пихтиеста протоплазма, способна да се променя, за да се нагоди към всички условия, които би могла да срещне. Може би те могат да възпроизведат всичко, което си поискат, и са стояли буквално под носовете ни, за да ни наблюдават — като скали, като пясък, като локви — може би дори като ЧОВЕЦИ.

Джафи вдигна залепналата по челото си коса. Погледът му беше по-скоро изплашен, отколкото ядосан.

— Глупости — измърмори той. — Нали видях тази планета със собствените си очи. Там нямаше нищо…

Докторът кимна, а гласът му пак прозвуча тревожно.

— Разбира се, можеш да го наречеш пълна глупост, но предположи, че е истина, предположи, че тези, венерианците, са искали да знаят повече за НАШАТА планета, искали са да изучат нас, да изучат кораба ни, да изследват нашата родина. Как биха го направили? Може би един от тях се е качил на борда, изглеждайки като човек? Може би някой от тях е убил Роджър Уескът някъде там, навън, върху пясъка, и е дошъл на борда на този кораб, изглеждайки точно като него, копирайки външността му, неговите реакции, като се е надявал, че ние ще го възприемем като Роджър Уескът и ще го отведем в нашия дом. Но да допуснем, че прави грешки при възпроизвеждането. Възможно е в началото да не е знаел как точно е структурирана кръвната химия на човешкото същество. Навярно се изисква време, за да се променя и да копира, и е дошъл на борда като една хубава, съвършена, но само външна обвивка с разбъркана и неустановена вътрешност. И когато му бе взета „кръв“, кръвта беше някак погрешна. Напълно невъзможни показатели за кръв. Вероятно се е поучил от грешката си и се е опитал да прикрие следите, може би, убивайки друг човек — Шейвър например, след което отново го е възпроизвел. След това се е престорил, че умира, така че ние да помислим за някаква мистериозна болест и да прекараме остатъка от пътуването в опити да я определим. Просто си представи, че е било така…

Капитанът несъзнателно потри ръце.

— Да допуснем, че е било така — изръмжа той. — Ако е така, тогава Уескът НЕ Е Уескът. Но как би могъл да го разпознаеш?

— Добър въпрос. Не знаем какъв вид имитация може да извърши този, венерианецът. Не знам доколко пълна може да бъде тя. Бихме могли само да предполагаме как получава информацията си. Но представи си, че той изследва човешкото тяло, изследва всеки нерв и всяка клетка, всяко химическо съотношение, всеки количествен коефициент, всеки съзнателен мисловен модел. Би се получило безупречно копие на човека до последната клетка, реагиращо така, както той би реагирал. С изключение на кътчето чужд разум, движено от чуждите намерения. Имитацията би могла да е съвършена.

Мъжете се спогледаха. Шумът от моторите едва достигаше до тишината на кабината — равномерно, сигурно и самотно. Капитанът огледа дланите си. Бяха мокри от пот. Когато вдигна очи, ужасът, излъчващ се от тях, заслепяваше.

— Това Нещо задължително би трябвало да е зло, нали, докторе? Да извършиш нещо толкова потайно, вероломно и злостно…

— Да.

— И е възможно да си го отнесем вкъщи?!

— Да.

Джафи остави чашата с кафето.

— Докторе, вярваш ли, че това е истина?

— Страхувам се, че да.

— Но какво можем да направим?

Последва дълга пауза. После докторът каза:

— Не знам, аз наистина не знам. Но подозирам, че трябва да започна с Уескът. Все още не съм чувал за фалшификат, който да не може да бъде разрушен.

* * *

Момчето беше около 23-годишно, розовобузесто, с правилен нос и кротки сини очи. То почука на вратата на капитанската каюта и влезе с шапка в ръка и с изправена глава:

— Роджър Уескът, сър. Викали сте ме.

Доктор Крофърд стана и предупредително погледна побледнялото лице на Джафи.

— АЗ ви извиках — каза той, като подкани момчето да мине към средата на стаята.

„Обикновено момче — помисли си. — С яки мишци, със здрав вид.“

— Какви са задълженията ви на този кораб, Уескът?

— Навигатор съм, сър. Работя със Скоти Макинтайър и… работех с Дон Шейвър.

Докторът разбърка връзката листове в ръката си.

— Голям глупак си, Уескът — каза той. — Трябваше да ти е пределно ясно, че точно на тоя кораб кражбите не вървят.

Момчето шашнато го изгледа. В каютата цареше мъртва тишина. Въздухът беше наситен с напрежение.

— Кражби? Не… ви разбирам, сър?

— Много добре знаеш какво искам да ти кажа. Събраната помощ за вдовицата на Шейвър — две хиляди кредита. Бяха в плик на бюрото ми, когато напуснах преди час каютата. Пет минути по-късно си влязъл ти и си излязъл почти веднага. А след това парите са изчезнали. По-добре ги върни.

Лицето на момчето пламна и то объркано се извърна към Джафи, а после пак към доктора.

— Сър, не разбирам за какво говорите. Изпратиха ме в каютата ви преди минутка и понеже ви нямаше, излязох. Не съм виждал никакви пари.

— А-ха, значи, изпратиха те, така ли? Виж какво, Уескът, видели са те да влизаш и никой друг освен теб не е влизал. Ще си улесниш положението, ако просто върнеш парите. Можеш да ми се довериш — повече няма да се занимаваме с това. Но след като те хванахме, искаме да върнеш парите.

Уескът безпомощно разпери ръце.

— Докторе, нямам понятие за какво говорите.

После се обърна към Джафи.

— Капитане, вие сте ми командир, откакто постъпих на служба. Знаете, че никога не бих откраднал. НЕ БИХ МОГЪЛ да открадна.

Джафи отмести поглед.

— Ти чу доктора, Уескът. Мисля, че ще е по-добре да си признаеш.

Отчаяно, момчето гледаше ту единия, ту другия, лицето му гореше, очите му почти се напълниха със сълзи.

— Значи не ми вярвате? — каза то глухо. Мислите, че лъжа. Казвам ви, НЕ СЪМ взимал никакви пари. Как тогава да ги върна обратно. Нямам две хиляди.

Докторът възмутено тропна по масата.

— Добре, Уескът, върни се на работното си място. Ще претърсим целия кораб. Парите са тук, на борда, и знаем, че си ги взел ти. Ще ги намерим и тогава — тежко ти!

— Но аз…

— Това е всичко. Отивай си на мястото. Свободен си.

Момчето си тръгна с клюмнала глава и стъписани от неверие очи. Едва беше излязло и Джафи се нахвърли върху доктора.

— НЕ МОГА да си играя с такива неща, докторе. Преди да видя момчето, не разбирах цялата бъркотия, но това не е редно, то е зловещо…

— Ние СИ ИМАМЕ РАБОТА с нещо наистина зловещо, капитане. Необходимо ли е непременно да видиш, за да се страхуваш? Нима радиацията е по-малко жестока само защото не я виждаме? Или чумата, или парализата? Мислих за това до припадък и ти заявявам, че се СТРАХУВАМ, Боб, така се страхувам, че сън не ме хваща. Това същество е тук, на кораба, то е на свобода и ние не можем нито да го засечем, нито да докажем, че е тук. Ако беше добронамерено, приятелски настроено, миролюбиво, то щеше да ни се покаже от самото начало, но то не постъпи така. Не разбираш ли какво означава това? То уби, на два пъти уби — и там, на Венера, тези хора лежат мъртви върху някоя скала и гният. Двама души от нашия екипаж, Боб. И този… фалшификат… този, с когото говорихме, е убил тези хора.

— Но той изглеждаше толкова нормален. Реагира така ЕСТЕСТВЕНО…

— Слушай, Боб, помисли какво би могло да извърши това същество на кораба, ако не го спрем. Не знаем силата му, способностите му… Но поне е тук, затворено и изолирано. Какво ще стане, когато се приберем вкъщи, когато ще може да излезе свободно на улицата. НЕ МОЖЕМ ДА ГО ОТВЕДЕМ У ДОМА, БОБ!

— Тогава свикай екипажа, нека ги предупредим да внимават.

— И да се простим с всяка възможност да го уловим. Не бъди глупав. Мисля, че има начин да го подлъжа. Това, което мога да правя, е да преценявам и да гадая, но все пак мисля, че има начин. Нека да опитам.

Джафи потрепера и се обърна към бюрото.

— Добре — рече той неохотно. — С теб съм. Надявам се да си прав, докторе. Няма по-голяма обида за човек на служба от тая да го наречеш крадец.

— Напротив, има — тихо каза докторът.

— Е, добре, тогава аз не я знам.

— Шпионин!

* * *

Неясният шум от приказките в столовата утихна, когато капитан Джафи се качи на подиума. Доктор Крофърд застана до него. Гласът на капитана прозвуча отчетливо и ясно, отеквайки в металните стени.

— Извиках всички, за да ви кажа, че сред вас има крадец.

Гневен ропот съпроводи тия думи и погледите на мъжете се заковаха върху капитана.

— Парите, които събрахте за вдовицата на вашия колега, са били откраднати.

Ропотът се усили, като ставаше все по-възмутен.

— Две хиляди кредита. Някой от тук присъствуващите ги е взел. Ако виновникът ги върне лично на доктор Крофърд, от чиято каюта е била извършена кражбата, към него няма да приложим никакви санкции, а след края на пътуването ще му бъде разрешено да постъпи в друг екипаж. Докато не бъдат върнати парите, всички забавления на кораба се отменят. Библиотеката и игралните зали се заключват. Ако и до кацането ни в Лос Аламос не бъдат върнати, никой няма да напусне кораба, преди да сме ги намерили. Това е всичко. Свободни сте.

Мъжете се пръснаха на групи, като шепнеха, жестикулираха и се мръщеха. Докато вървеше по коридора, докторът дочу откъслеци от разговор и внезапно разбра какъв е позорът на незаловения крадец.

Гласовете бяха изпълнени с негодувание.

— Най-гадният номер…

— Мислиш ли, че тоя, дето ги е взел, ще ги върне, а?

— Какво ли ще направи сега Скоти?…

— Не знам, но Дон му беше приятел. Тая история няма да му е по вкуса. А ти го знаеш Скоти, като се разлюти…

Тръгвайки към каютата си, Крофърд видя Роджър Уескът да се движи отделно от групата с побледняло лице.

„Това беше единственото нещо, което можех да направя — каза си той за хиляден път. — ТРЯБВАШЕ да го направя. Като лекар, като човешко същество. Но капитанът е прав. Мръсна работа.“

В главата му се въртяха картини, кошмарни видения на пребитата физиономия на Уескът, презрителните изражения на момчетата от екипажа, яростта по лицето на Скоти Макинтайър, страхът и съмненията у капитана. Ако само можеше да им каже, крещеше умът му, да каже на екипажа всичко, да им обясни защо го правеше, с какво се бореха, ако можеше по някакъв начин да сподели бремето… Но то си беше изцяло негово. Беше премислил всичко и знаеше, че това е единственото, което би могъл да стори, ако е прав, ако Уескът е извънземен, омразна имитация на човек, лежащ мъртъв сред венерианските пясъци…

Но ако беше сгрешил, Роджър Уескът никога не ще изтрие петното. Ще го носи през целия си живот.

НЕ МОЖЕШЕ ДА Е СГРЕШИЛ.

Погледна хронометъра на стената, пресмятайки малкото оставащи дни до края на пътуването. Сам беше взел решението. Тръгна обратно към лазарета с побелели и вкопчени една в друга ръце, с нокти, забити дълбоко в дланите. Влезе в лабораторията, затвори люка зад себе си и започна да претърсва полиците с реагенти, търсейки шишенце с бял прах. Ръката му го напипа и той го мушна в джоба си, като тежко въздъхна.

— Господи, дано не греша! — промърмори си Крофърд. — Господи, Господи…

Тялото на заспалия мъж лежеше неподвижно на леглото. В главата му, зад спящите очи, едно съзнание се извиваше, гърчеше се, изпращайки навън потоци мисъл, един жесток, злонамерен разум. Един чужд разум, изхвърлящ навън своите мерзки мисли, търсещ, разучаващ… И някъде от дълбините на кораба друг разум му отговори.

— Трябва да се връщаме, да се връщаме, хванати сме, той е по следите ни…

— Никога! — ядно отвърна първият разум.

— Все още имаме време. Още един времеви период и ще бъдем прекалено далеч, за да можем въобще да се върнем.

— Предател! Страхливец! — изрева първият разум, сгърчвайки се от ярост. — Би трябвало да умреш за такава мисъл!

— Но той ме подозира, лекарят, какво се опитва да направи той? Копирах толкова внимателно, че не би могъл да ме познае, но какво се опитва да направи?

Презрителна, мисълта се върна.

— Той е тъпак, най-обикновен дръвник. Никога няма да успее.

— Но би могъл. Трябва да се връщаме. — Страхът се беше засилил. — Не разбирам какво се опитва да направи. Не зная дали съм копирал правилно…

Подигравателен, злокобен смях премина през мислите.

— Но той не е открил МЕН. Той ми вярва. Не се страхувай. Той е глупак. Скоро ще се приземим. Помисли за всички топли хора, в които можем да се скрием и да работим. Помисли колко е прекрасно… — преля мисълта в противен екстаз. — И скоро ще ги имаме, избити и вързани, ще вземем корабите им, за да доведем останалите.

— Но лекарят… Трябва да го убием…

— Не, те не биха приземили кораба. Ще станат подозрителни и ще го запалят, преди да се приземят. Не, не, лекарят е „умник“. Остави го да си играе играта. Не се страхувай.

— Но той ме е притиснал. Не знам как, но го ЧУВСТВАМ. Трябва да се върнем, да се връщаме, докато още можем…

Зложелателният разум се сгърчи, изливайки отровата си навън в хиляди струйки, след което се изсмя.

— Не се страхувай. Запомни, той разпознава само едната ни част.

* * *

Джафи се обърна към доктора кисело:

— Надявам се, че си доволен. Обърна с главата надолу целия кораб. Пощуриха горкия Уескът, а и всеки от тях е изнервен. Какъв е смисълът, докторе? Ако можех да видя смисъла, би било друго нещо, но това стигна твърде далеч. Не съм заспивал, откакто започна, и всеки път, когато видя Уескът, той тъй ме поглежда, че ме кара да се чувствам като Юда.

Той се пресегна да вземе запалката от ръката на доктора. Крофърд се дръпна назад като опарен.

— НЕ МЕ ДОКОСВАЙ!

Джафи премигна, гледайки го втрещено.

— Просто исках огънче, докторе…

Докторът изпусна лека въздишка и засрамено подхвърли запалката на Джафи.

— Съжалявам, аз също съм изнервен. Сънувам кошмари, страхувам се от себе си и от всеки на този кораб. Глупаво е, но тази история ме изнерви до крайност.

— Предполагам, че наистина си изнервен, но все още не разбирам смисъла.

— Виж какво, Боб. Ти забравяш, че Робърт Уескът е мъртъв. И то от доста време вече — там, навън, под парещото слънце на Венера. Никога не забравяй това, нито за миг. НЕ МОЖЕ да съм сгрешил — успокой се, това няма да продължи дълго. Всичко, от което се нуждая, са още няколко часа, малко радиоактивен бисмут — и ще имам отговора.

Той стана и тръгна към вратата.

— Няма ли най-накрая да ми кажеш какво търсиш?

— Съжалявам — озъби се докторът. — В края на краищата как бих могъл да знам, че ти също не си чудовище?

* * *

„Глупак! — изпищя умът му, когато се запъти обратно към лазарета. — Глупак, глупак, глупак! Така да се изтървеш!“

Докторът изтри челото си. Умът му изливаше самообвинения. Да допусне такова нещо, дори да НАМЕКНЕ за идеята, която му беше дошла, разцъфтявайки бавно, но пълнокръвно в страховито разбиране. Идеята, че Роджър Уескът може да не е единственият извънземен на борда. Джафи вероятно няма повече да се сети за това, но той не биваше да си позволява такава грешка. НИКОЙ не трябваше да знае за неговите подозрения.

Чу стъпки в коридора над лазарета. В горния край на стълбата видя Роджър Уескът да нагласява антигравитационния си реостат за настъпващата нощ и бавно да се насочва надолу към лечебницата.

Момчето беше бледо, а погледът му празен, като че ли го преследваха призраци. Докторът почувства жалост, но неумолимо я прогони от ума си.

Уескът продължително го изгледа, а после каза:

— Докторе, не издържам повече. Не съм взел парите от бюрото ви и вие го знаете. Прекратете всичко това.

Докторът се облегна назад, повдигайки вежди.

— Да прекратя?

— Тази кампания против крадеца. Знаете, че не съм крадец. Вие я започнахте и вие сте единственият човек на този кораб, който може да я спре. През изминалата седмица не съм чул една свястна дума. Няма да издържа още дълго.

— На погрешен адрес си дошъл за добра дума, Уескът. Опитай някъде другаде.

Уескът прехапа устни и лицето му пребледня.

— Не мога да издържам повече, докторе. Ако не прекратите това, ще полудея.

Докторът сви рамене и се ухили.

— Добре, Уескът — каза той нетърпеливо. — Продължавай. Полудявай, не те спирам.

Очите на момчето се насълзиха. То се обърна и си тръгна. Докторът въздъхна, след което взе шишенцето от чекмеджето. То беше почти празно. Само малко от белия прах беше останал на дъното.

— По-добре не се опитвай да ме подведеш, миличък! — прошепна той, като поклащаше глава.

* * *

„Готови за намаляване на скоростта след три часа!“ Съобщителната уредба протръби трикратно капитанската команда и замлъкна. Крофърд влезе в каютата на капитан Джафи. Под очите му имаше сенки, раменете му бяха хлътнали. Той остави голям черен плик върху бюрото на Джафи и се отпусна в релаксатора.

— Разбрах, че след няколко часа ще се приземяваме. Изглежда, този път съм точен.

И той посочи към плика.

— Това е стоката, Боб. В ръцете ми е.

— Уескът?

— Да, Уескът. Току-що му наредих да почисти палубата. Хубаво ще е да дойдеш с мен, защото искам да видиш нещо.

Джафи внимателно отвори плика и извади съдържанието.

— ТОВА ли обвинява Уескът?

— Да. Ела с мен. Ще ти обясня по-късно.

Двамата мъже подадоха паролата на дежурния офицер пред шлюза, след което го отпратиха и се взряха през масивната стъклена врата на камерата със сгъстен въздух. Роджър Уескът беше там. Търкаше палубата с четка и сапунена вода. Пъргав като котка. Докторът заключи и натисна едно копче на стената. Камерата се напълни с червена светлина и старата машинария се задвижи. Уескът разтревожено вдигна очи и подскочи.

— Докторе — извика той, но гласът му през стъклената врата дойде слаб и накъсан. — Докторе, изключете това! Не съм екипиран…

Дробовете на Джафи изсвистяха и той, полупарализиран, втрещено изгледа доктора.

— Какво правиш? Ще го убиеш!

— Само гледай! — изръмжа докторът.

Човекът в камерата стоеше напрегнат, с изкривено от страх лице.

— Докторе! Докторе! — ревеше той отчаяно. — Докторе, изключете го, докторе, спрете, спрете!

Очите му почти излязоха от орбитите си, лицето му се разтегли в гримаса на безсилна ярост.

— Спрете, спрете, задушавам се…

Той удряше с юмрук по люка, докато от ръката му потече кръв и се размаза по стъклото. След което тя се превърна в нещо по-различно от кръв. Държеше гърлото си с ръце и с намаляване на налягането падна на колене върху палубата, като силно кашляше и се гърчеше.

Изведнъж кръв потече през ноздрите му, той конвулсивно се сви на пода и замря.

Тялото му започна да се променя, да се топи. Розовите страни и русата му коса като че се сляха в кълбовидно, лигаво, червено желе. После се стопиха ръцете, след това и краката, докато накрая масата заприлича на гигантска червеникава амеба. Тя изведнъж се събра в кръгловата буца, още миг потрепера и застина.

Докторът откъсна поглед от стъклената преграда, поклати глава и заслиза с отмалели мускули.

— Видя ли? — попита той уморено. — Прав бях.

* * *

— Никога не съм виждал имитация — каза доктор Крофърд, — която да не може да бъде унищожена, ако подходиш по правилен начин. Обикновено се допуска грешка във външното оформяне — копието не може да е идеално или пък се използва неподходящ материал. Но нашият случай беше по-различен. Имахме имитация на човек. Здравият разум и медицинските ми познания ми подсказаха, че си имаме работа не с нещо друго, а с имитиран човек, и то с толкова съвършена имитация, че микроскопското изследване на тъканта му не показа никакво отклонение. Проблемът се очерта като изключително сложен.

Докторът си наля чаша кафе, като предложи и на Джафи.

— Но можехме да направим някои предположения. Можехме да предположим, че това същество, венерианецът, е копирало Уескът, след като с част от себе си е представлявало и Шейвър, за да ни подведе, когато го хванахме по време на копирането. Можахме да установим, че е направил съвършено морфологично копие. Трябва да е изкопирал също и нервните вериги на Уескът и да е възприел точните реакции, за която и да е възникнала ситуация. Наистина изпипана работа. Когато ситуацията изискваше да е уплашен, той беше уплашен. Когато трябваше да е ядосан, той беше ядосан. Когато ситуацията изискваше негодувание, той беше изпълнен с негодувание. Всичко това идваше от ума на Уескът, който е бил копиран. Но съществуваха някои неща, които той не би могъл да взема от ума на Уескът. Някои неща, от които дори Уескът е бил далеч. Някои неща, които дори умът на Уескът не би могъл да контролира. Това същество мислеше с мозъка на Уескът и виждаше света през неговите очи. Но собствените му защитни механизми запазваха естествените му неосъзнати реакции. Имаше едно нещо, което То не би могло да копира. Вярно, че чудовището се сблъска със сериозен проблем, когато „Уескът“ беше обвинен в кражба. То реагира добре, следвайки стриктно насоките, които умът на Уескът би могъл да продиктува. Според УЕСКЪТ. „Уескът“ беше разтревожен, възмутен, изглеждаше жалък, ядосан — всичко беше точно. Той ядеше храната без апетит, точно както би направил Уескът. Но трябваше да следва ФУНКЦИОНИРАНЕТО на организма на Уескът до последно.

Докторът се усмихна и посочи негативите, които лежаха на масата.

— Ето тези нещица го издадоха. Има едно нещо, което „Уескът“ беше пропуснал, и което не би липсвало в никоя ЧОВЕШКА система. Чудовището само си подложи крак, тъй като не знаеше достатъчно добре ФУНКЦИИТЕ на модела, който копираше. ЛИПСВАШЕ му едно нещо, което всеки човек на кораба имаше, докато се развиваше тая кампания срещу крадеца.

Джафи посочи към негативите, а в очите му просветна разбиране:

— Точно така — усмихна се докторът. — Нямаше стомашно разстройство, а всички останали имаха. Сигурен съм в това, тъй като аз го бях предизвикал.

* * *

Тера вече изпълваше екрана, по-зелена и по-светла, отколкото когато заминаваха за Венера.

Корабът напълно изключи от скорост. Членовете на екипажа бяха по местата си и чакаха приземяването.

Доктор Крофърд уморено се движеше по тъмния коридор към задната част на кораба, с черния плик под мишница. Беше се опитал думите му да звучат като финал, когато разказваше на Джафи, да покаже, че смята случая за приключен. Не можеше да позволи да се разпространяват слухове, не трябваше да допуска да се разруши задействаната система.

Наистина срамота ще е да остави капитана навън на студа, заедно с всички останали, но знаеше, че няма право да го поставя в условия, по-различни от тези на екипажа.

Крофърд достигна шлюза със спасителните лодки, отвори светкавично люка и се вмъкна в малкото, неугледно катапултно помещение. Запретърсва го с джобния си прожектор, докато най-после откри шалтерите и започна да ги ръчка с една отвертка, методично откъсвайки ги от захранването. Всички освен един. Погледна припряно през рамо, опасявайки се да не би някой или НЕЩО внезапно да влезе при него. Накрая цялото табло с осемте спасителни лодки беше така разкъртено, че часове щяха да са необходими за поправката му.

Пресмятайки още веднъж наум бройката, докторът скочи в деветата лодка, намъкна се в кабината и започна внимателно да я придвижва към шлюза за изстрелване.

Не се чу никакъв друг шум, освен лекото жужене на малкото моторче, докато лодката се потапяше в космоса, а след това с едно изсвистяване като въздишка на облекчение тя се откъсна от кораба, потъвайки надолу към топлата зеленина на Тера.

„Значи са уязвими“, продължаваше да си повтаря той. Беше засякъл извънземен на борда, беше го надхитрил и хванал в капан. Това значеше, че те НЕ СА СИГУРНИ; значеше, че би могъл да улови още един или двама, или трима. Той потръпна, спомняйки си дивата ярост в очите на Уескът, докато чудовището в него умираше. Очи, изпълнени с омраза, със смъртна омраза. И като си представи, че изобщо по случайност ги беше засякъл! Щеше да бъде толкова глупаво да предполага, че САМО ЕДИН се е качил на борда.

* * *

След един час спасителната лодка се приземи в пристанището на космодрума в Лос Аламос.

Нервна суматоха, учудване, няколко набързо изречени слова и той вече се намираше в подземната совалка, която го понесе заедно с охраната към Щаба на Управлението на космодрума.

* * *

Огромният кораб се приземи, насочил сребрист нос към небето като някаква чудна птица, готова за полет. Докато слизаше по извитата рампа на кея, доктор Крофърд огледа отново стройната му елегантна конструкция и за хиляден път се удиви на красотата й.

Пълзейки по корпуса на кораба, откритият асансьор скърцаше и се издигаше все по-високо и по-високо към главните шлюзове. На платформата му стояха двама полицаи в зелените униформи на „космическата“. Те погледнаха с мрачни физиономии към шлюза, стискайки демонстративно звукошоковите си пистолети.

Крофърд се запъти към бюрото на началника на полицията.

— Получихте ли нареждането на Коменданта?

Началникът кимна:

— Вие сте доктор Крофърд, нали? Да, сър, получихме го. Има едно копие и за вас — и той извади синьо парче хартия.

Докато го четеше, докторът се усмихна със задоволство.

ВСИЧКИ ОФИЦЕРИ И ЕКИПАЖЪТ НА ИЗСЛЕДОВАТЕЛСКИЯ КОРАБ ОТ ВЕНЕРА ДА БЪДАТ ЗАВЕДЕНИ С ВЪОРЪЖЕНА ОХРАНА ДО КОСМИЧЕСКАТА БОЛНИЦА ЗА ИЗОЛАЦИЯ И НАБЛЮДЕНИЯ ПО ПРЕПОРЪКА И ПОД ДИРЕКТНОТО РЪКОВОДСТВО НА КОРАБНИЯ ЛЕКАР ТЧК

АБЕЛ ФРАНСИЗ — КОМЕНДАНТ НА КОСМОДРУМА

„Победата беше трудна! — мислеше си той. — Те са хитри и коварни, но ще ги заловим.“ Всички хора на борда ще бъдат педантично проверени с всеки тест, който можеше да измисли, и с който да залови какъвто и да е извънземен. Знаеше, че преимуществото е на негова страна. Имаше неща, за които те не предполагаха, имаше начини, по които да бъдат уловени. Всичко това щеше да отнеме време и изискваше упоритост, но можеше да бъде успешно извършено. „Всички ще бъдат изведени под стража и не ще има никакъв пропуск.“

Началникът на полицията го докосна по рамото:

— Това е всичко, докторе. Изкарахме всички.

— Сигурен ли сте? Абсолютно всички? — погледна го в упор докторът.

— Абсолютно всички. Сверих списъка със снимките и пръстовите отпечатъци. Сега какво да правим?

— Ще се кача да си прибера записките и дневниците. Задръжте охраната и внимавайте никой да не се качи след мен на борда.

Не спомена за буцата червеникаво желе, която съхнеше в камерата. Гореше от нетърпение да види какво ще кажат в лабораторията, след като го анализират.

Стъпи на площадката на асансьора, чу звука от включения мотор и усети, че се издига. Погледна към забързания център на Лос Аламос, въздъхна и проследи ивицата на Корал стрийт, водеща към неговото предградие, към дома му, към жена му. Още малко, ето — само ще остави записките си при Коменданта и ще си отиде у дома, и ще спи, ще спи…

Шлюзът беше отворен и той направо влезе в тъмния коридор. Старото познато ръмжене на моторите беше изчезнало, оставяйки носталгична празнота. Сви към каютата си. Стъпките му отекваха в коридора. Спря. Ехото от последната стъпка отекна и замря, но той остана изопнат, целия в напрежение. „НЕЩО — каза мозъкът му, — някакъв звук, някакво чувство.“

Погледна в тъмния като гробница коридор, разсъждавайки, ослушвайки се. Пот обля челото и дланите му. И тогава го чу отново — най-неуловимия звук, въздишка на звук, движение на въздуха под стъпващ крак.

НА КОРАБА ИМАШЕ ОЩЕ НЯКОЙ…

„ГЛУПАК! — изкрещя съзнанието му. — НЕ БИВАШЕ НИКОГА ПОВЕЧЕ ДА СЕ КАЧВАШ НА БОРДА!“ И той застина, сподавяйки дъха си. Кой? Никой не би могъл да бъде на борда, а все пак имаше някой. Кой?

Някой, който знаеше цялата история за Уескът. Някой, който знаеше, че на борда има извънземни. Някой, който знаеше защо е отведен под стража екипажът. Някой, който се страхуваше да слезе, защото знаеше, че той рано или късно ще го изобличи. Някой, който знаеше това, което докторът само предполагаше.

— ДЖАФИ! — изкрещя той и думата отекна отново и отново по коридора, разтваряйки се в идиотски смях, преди да отзвучи.

Докторът се обърна и хукна в посоката, от която беше дошъл, обратно към шлюза, към спасението, но видя как тежкият люк се затръшва пред очите му и автоматичната ключалка щракна.

— Джафи! — извика той. — Няма да я бъде. Не можеш да се измъкнеш, чуваш ли! Казах им всичко, те знаят, че има още един от вас 8 екипажа. Корабът се охранява и ти си ЗАЛОВЕН.

Стоеше треперещ, сърцето му щеше да се пръсне. После отново настъпи тишина.

Той сподави един стон и избърса потта от челото си. Беше забравил на какво са способни. Беше забравил, че един от тях може да копира двама души. Беше забравил Дон Шейвър и как той умря — копие, същото, каквото беше и Уескът. Капитанът беше напуснал кораба заедно с останалия екипаж, но част от него беше все още тук, все още изглеждаше като Джафи, все още чакаше.

КАКВО ЧАКАШЕ?

Предпазливо и хладнокръвно докторът напипа звукошоковия пистолет в джоба си. После тръгна по коридора, взирайки се напрегнато в сумрака му, търсейки знаци за някакво движение. Постепенно разбра, че извънземният е безпомощен. Докато е на кораба, ще си блъска мозъка, как да измисли начин да се измъкне, защото иначе присъствието му е безполезно. Извънземният няма да има милост. Той трябва пръв да го открие.

Чу отново звука — някакво дращене по палубата над главата му. Бързо затича по коридора в посоката на звука, стигна до стълбата и се опита да затаи дъх. Отгоре се чу как се отваря люк, люкът към капитанската каюта, и как отново се затваря.

Оттам нямаше друг изход освен в коридора над него. Бавно и тихо Крофърд придърпа стълбата, погледна към ръба на палубата, но не видя нищо в коридорния полумрак. Откъм вратата се появи лъч ярка светлина.

Докторът се промъкна покрай стената с пистолет в ръка и приближи към светлинния лъч.

— Излизай, Джафи! — изрева той. — Никога няма да можеш да се измъкнеш от този кораб. Те ще го изолират, ще го изпепелят и ти ще изгориш заедно с него.

Не чу нищо. Ритна люка и видя как той поддава навътре. Пистолетът му изпрати залп от енергия в стаята. Погледна към каютата през процепа и видя, че е празна.

Той вече почти се беше обърнал, когато нещо го цапна по ръката, предизвиквайки свирепа болка чак до лакътя му. Хващайки се за удареното място, Крофърд изтърва пистолета и в този миг налетя, все още викайки, на слабата, източена фигура на прага. Видя черната коса и хлътналите очни кухини, челюстта с черната четина, бавната крива усмивка, която се плъзна по устните…

Крещеше отново и отново, докато отстъпваше с поглед, пулсиращ от безумен страх. Крещеше и знаеше, че никой няма да го чуе.

Пред него беше неговото собствено лице…

* * *

Асансьорът със скърцане заяви на света умората си, докато слизаше все по-ниско и по-ниско. Най-накрая доктор Крофърд стъпи на земята. Усмихна се на началника на полицията и поглади брадата си.

— Отивам си вкъщи да се обръсна — каза той. — Утре ще се върна за окончателно разпореждане със записките. Ще ви бъда благодарен, ако никой не ме безпокои.

Началникът кимна и тръгна към бюрото си.

Докторът бавно се упъти по рампата към сградата на Управлението, прекоси фоайето и излезе на улицата. Там спря, усещайки как краката му почти инстинктивно го носят към подлеза на Корал стрийт.

Но той не тръгна в тази посока, която би го завела в предградието, вкъщи, при жена му.

Вместо това със странен, нетърпелив блясък в очите докторът сви към блъсканицата на централната градска част и изчезна сред тълпите хора, вървящи към сърцето на града.