Хенрих Алтов
Богатирската симфония

Над езерото светеха звезди. Старецът дълго гледа небето, после каза на младежа:

— Тук, в планините, звездите правят странно впечатление. Като лампи в празна зала. Хората са си отишли, а те светят… старателно и безполезно.

Събеседникът му бе твърде млад, за да усети зад тези думи душевното състояние. Той отговори:

— Ако се съди по звездите, времето ще бъде ясно. Значи, ще видим йонолета. — И загрижено поглеждайки към небето, добави:

— Тук времето се променя всеки час.

Настъпи мълчание.

Старецът мислеше, че всичко, създадено от човека, носи отпечатъка на човешката съдба. Градове, машини, книги се раждат и стареят — понякога бързо, понякога по-бавно, — познават славата и забравата. „Не, не всичко остарява — мислено възрази той на себе си. — Идеите, които водят хората напред, изкуството… да, разбира се, изкуството, музиката…“ Подчинявайки се на някаква своя логика, мислите му се обърнаха към музиката. Спомни си „Богатирската симфония“ на Бородин — тя звучеше тук преди четиридесет години.

Тогава той беше млад. И ракетодрумът — сега забравен почти от всички — също беше млад. В планините на Кавказ, на превала Буздаг, хората изсякоха в скалата гигантска чаша, напълниха я с вода и построиха леки здания, кацнали по стръмните планински склонове. Оттук тръгваха към звездите йонните ракети, управлявани от автомати. Те се връщаха след много години пак тук, на ракетодрума Буздаг. Впрочем не всички се връщаха. От седемдесет и две ракети се върнаха петдесет и четири. Петдесет и петата — нея пуснаха първа — трябваше да кацне на ракетодрума тази вечер. Тя бе извършила далечен рейс към звездата Ван-Маанен и сега, след четиридесет години, се връщаше на Земята.

Младежът (той вървеше редом със стареца, редом — и малко по-назад) познаваше тези времена от старата кинохроника. Той се бе родил тогава, когато за ракетодрума Буздаг бяха почнали вече да забравят. Ракетите с йонни двигатели бързо остаряха, смениха ги термоядрените кораби. Мощни, обладаващи колосална енергия, те леко преодоляваха атмосферното съпротивление. Не се нуждаеха от високопланински ракетодруми и стартовата площадка в Кавказ опустя. Тук рядко се появяваха хора — само за да посрещнат ракетите. Отначало всяко завръщане беше събитие. После те се превърнаха само в история. Новите средства за изследване — термоядрени ракети, дифракционни телескопи, гравитационни анализатори — донасяха много повече информация за Космоса, отколкото йонолетите, безнадеждно остарели и тромави в очите на хората от двадесет и първия век.

Младежът беше изпратен да посрещне петдесет и петия йонолет. На ракетодрума Буздаг три години не бе стъпвал човек. Младежът приведе в изправност оборудването, провери приборите и цяла седмица скуча. През деня ходеше из планините, вечер четеше книги. Четенето го забавляваше. Той беше свикнал с микрофилмите и тежките обемисти томове му изглеждаха като нещо много древно. Това бе отминалият век — романтичният, героичен, жесток и трогателно наивен двадесети век. И когато веднъж привечер долетя старецът, младежът не се изненада. Той също беше част от XX век. Беше строил първите йонолети, беше създал гравитационния анализ, неговото име носеха един океан на Венера и планински връх на Меркурий. Още от училищната скамейка младежът знаеше живота на стареца. Или поне смяташе, че го познава, защото младата му памет здраво пазеше заучените дати и факти. Той помнеше в коя година се е родил старецът, можеше да изброи полетите и откритията му, познаваше всичките му съчинения — от класическата „Теория на гравитацията“ до най-новите изследвания на звездната динамика. Младежът бе виждал стареца на стотици микрофилми и му се струваше, че този човек е спокоен и твърд като скалите, в които бе построил някога ракетодрума.

От планините духаше слаб, но много студен вятър. Езерото бе обвито в пара. Водата му се затопляше от пуснатия преди четиридесет години ядрен реактор и не замръзваше дори в най-суровите студове. Парата пълзеше над водата и бавно, неохотно се издигаше нагоре, образувайки прозрачна, люлякова от светлината на луминесцентните лампи мъглявина. Черната вода плискаше в бетонния парапет, по който вървяха двамата.

Старецът не усещаше вятъра. Той дори не бе вдигнал яката на кожената си куртка. Вслушваше се в плисъка на водата и долавяше в него звуците на „Богатирската симфония“. Музиката беше в душата му, но на него му се струваше, че я чува отвън, някъде отстрани. Спътникът му бе мушнал ръце в дълбоките джобове на куртката си и загрижено поглеждаше към небето.

Изведнъж старецът спря и погледна часовника си. Младежът изтълкува това посвоему и побърза да каже:

— Да, останаха четиридесет минути. Трябва да се включи контролната система за радиокацането.

Той се чувствуваше някак стеснен от присъствието на стареца. Искаше му се да се върне в ярко осветеното топло здание, при пулта за управление.

Старецът го погледна внимателно и каза:

— Вървете. Аз ще остана тук. И ето какво… кажете… работят ли радиофоните?

Младежът се усмихна:

— Радиофоните? Тук няма радиофони. Има само старинна репродукционна мрежа и тези… как се наричаха… апарати за магнитни записи.

— Именно това имах предвид. Опитайте се да намерите втората симфония на Бородин. Бих искал да я чуя… Хайде, тръгвайте…

Старецът продължи пътя си край езерото. Сега той вървеше съвсем бавно, често спираше. Бе запазил зрението си и виждаше добре в полумрака. Зад веригата опасващи езерото фенери беше тъмно, но той отгатваше стръмните скали — изветрели, разядени от слънцето и водата. Виждаше загубилите листата си дървета, нащърбения от времето бетонен парапет, напукания асфалт на пътечките… „Старост — тъжно помисли той. — Тук всичко е старо. Планините, ракетодрумът и аз.“ Виждаше ясно и себе си: висок, слаб, леко прегърбен, с дълги побелели коси. „Старост — повтори той. — Седемдесет и две години. А тогава бяха тридесет и две… тридесет и две.“

Той спря и се загледа в езерото. Гледаше как се кълби парата и за нищо не мислеше. Мислите му потънаха някъде надълбоко — смътни, неопределени, само загатнати, подобно бяг на вода в дълбочината на замръзналия ручей.

Старецът беше спокоен. Той изобщо беше много сдържан и спокоен човек. Смятаха го за сух и безчувствен още на младини. Имаше ясен, склонен към анализ ум. За тези, които го познаваха малко, това доминираше над всичко останало. Така горещите слънчеви петна изглеждат черни — защото контрастират с още по-горещата слънчева повърхност.

Старецът се вглеждаше в трептящата над езерото мараня и си спомняше какво беше тук преди четиридесет години. Той се опитваше да си представи всичко последователно, но не успя: редът на мислите му се прекъсваше, паметта му упорито изтласкваше някакви незначителни дреболии. Кой знае защо си спомни много ясно — съвършено ясно, сякаш бе пред очите му — шала, с който бе тя онази вечер. Шалът бе пъстър — с червени карабчета, с жълти маяци, със сини птици, прозрачен, въздушен. „Не — помисли той, — това не стана тук. Аз започнах да говоря, прекъснаха ме… да, да, главният механик… после двамата отидохме на скамейката…“

Той слезе от бетонния парапет. Огледа се. Скамейката я нямаше. Но старецът знаеше, че тогава тя беше тук. Той се приведе, клекна и видя вдлъбнатините в асфалта — следите, оставени от краката на скамейката. Усмихна се, докосна асфалта. От пукнатините се подаваше трева, вече изсъхнала, жълта.

Той искаше да си спомни думите, казани оная вечер — не успя. Дори не успя да си спомни какво му отговори тя тогава. Със сигурност знаеше само едно: над ракетодрума звучеше „Богатирската симфония“. Думите — така важни и безсмислени — бяха изчезнали. Бе останала музиката. След това всяка година на този ден те слушаха „Богатирската симфония“. Всяка година, ако той беше на Земята и ако посрещаха този ден заедно. Така минаха тридесет и шест години. Тя умря, той остана сам.

Старецът милваше жълтата корава трева, израсла над асфалта.

„Ти помниш ли, гарване, мойто момиче?

Как искам сега да заплача!

Но вече не мога. Тъй стар съм…“

Някъде над главата му се разнесе съскане, пукот. Той се надигна, сърцето му тревожно биеше. От стария репродуктор с въздишка се понесе музика…

Шумът на вятъра, плисъкът на водата, далечните и непонятни нощни звуци — всичко се разтвори в тази музика. Старецът стоеше неподвижно, вгледан в пространството. Той слушаше тържествения марш и подчинявайки се на мелодията, в паметта му мигновено възникваха и мигновено изчезваха картини — ту просторни, широки, буйни, ту замислени и тъжни. Музиката беше мека, прозрачна, светла. Тя създаваше някаква невидима, но все пак съществуваща преграда между миналото и настоящето. Спомените постепенно се отдръпнаха, оцветиха се в спокойни тонове.

Старецът затвори очи, зави му се свят. Музиката връхлиташе на шумни вълни, смесваше във водовъртежа на звуците радост и тъга, смъкваше от душата наносното, тежкото. Старецът усети докосване по рамото, трепна, обърна се. Пред него стоеше младежът.

— Ракетата.

Старецът не отговори и младежът повтори високо:

— Ракетата!

Те тръгнаха към езерото. Звънтящите акорди на арфата още трептяха в сивия студен въздух. Вятърът се усили. Водата връхлиташе полегналия бетонен парапет и с шум се оттичаше в черната яма на езерото.

В небето, над планинската клисура, изникнаха две ярки жълти точки, заискриха, затъмниха околните звезди. Ракетата се спускаше бързо. Йонният двигател оставяше едва забележима следа — слабо, тутакси гаснещо синкаво сияние. Пламнаха, за миг заслепявайки стареца и спътника му, монтираните в скалите прожектори. Синкавите лъчи осветиха звездния кораб. От този момент нататък старецът престана да чува музиката.

Той бе видял ракетата преди четиридесет години. Оттогава се бе изменило всичко, но ракетата бе останала такава, каквато си беше. Жълтата светлина на бордовите и фарове се смесваше със сините лъчи на прожектора и продълговатият безкрил корпус изглеждаше зелен. Блестеше ажурната мрежа на антените. Отчетливо се дочуваше пукането, съпровождащо работата на йонния двигател.

Това пукане накара младежа да се усмихне. Той много пъти беше виждал снимки на ракетата, знаеше устройството й: тя не беше голяма — шестдесет метра дължина и три метра в диаметър — и приличаше на мощните ядрени звездолети толкова, колкото лодката на кораб. Обтекаема форма? Той виждаше в нея само свидетелство за това, че на ракетата не й е било лесно да пробие земната атмосфера. Тънките оси на антените напомняха за утрото на радиолокацията. И накрая — пукането на йонния двигател вместо плътния, звънтящ тътнеж на ядрените кораби.

— Каква нелепа конструкция — каза той.

— Да — отговори старецът, като гледаше ракетата. — Тя е изпратена много отдавна. Но тези ракети имат едно предимство — те успяха да изминат голям път. Ядрените звездолети летят все още сравнително близо до Земята, а тези… са видели много.

„Това е преимуществото на старостта — добави той мислено. — Много да се мине, да се види, да се разбере…“

Ракетата увисна на два метра над езерото. Водата клокочеше под дюзите на двигателя. Като постоя малко, ракетата се спусна вертикално във водата: по езерото пробягаха вълни. Старецът и младежът се отдръпнаха от края на парапета — водата заливаше бетона. След това ракетата изскочи — вече хоризонтално — и се залюшка върху вълните.

— Край! — възкликна младежът. Той беше развълнуван, макар че едва ли би могъл да обясни какво именно го е развълнувало — Сега трябва да се отдели роботът-разузнавач. Време е вече…

— Не бързайте — усмихна се старецът. — Това е стара конструкция! Тя не умее да бърза. Двадесети век.

Над корпуса на ракетата се вдигна проблясваща в лъчите на прожекторите полусфера, отдели се от ракетата, увисна във въздуха и се плъзна над водата. Роботът се отдалечаваше от мястото, където стояха хората.

— Какво става? — учуди се младежът. — Защо роботът не идва към нас?

Старецът повдигна рамене:

— Това означава, че се е спускал на чужда планета.

Младежът не разбра. Той гледаше ту стареца, ту отдалечаващия се, напомнящ голяма костенурка робот.

— Е, та какво? — нетърпеливо попита той.

— Заразяване с чужди микроорганизми — кротко обясни старецът.

— Но на ракетата има…

— Има — прекъсна го старецът. — Но нали това е стара, нелепа конструкция. Не много сигурна. Необходима е контролна обработка.

Той помълча, вдигна яката на куртката си и каза все още загледан в ракетата:

— Можем да вървим. Роботът сам ще дойде в монтажната зала.

Младежът се почувствува виновен. Той разбираше, че старецът би могъл да се обиди от тези думи — „нелепа конструкция“. Той бе строил тази ракета: колкото и време да бе минало, за него тя не бе нелепа. Но свойственият на младостта егоизъм не можеше да приеме това. Старото в очите на младежа значеше примитивно, нерационално, нелепо.

— Роботът не е построен лошо — каза той. Искаше му се някак си да заглади грешката си. — Този глайдерен принцип е добро хрумване.

— Глупости! — отряза старецът. — Роботът е безнадеждно остарял.

Старецът не беше обиден. Той просто не бе обърнал внимание на думите, изтървани от младежа. И дори сега, разговаряйки, той мислеше за нещо свое.

— Наложи се доста да се потрудим над роботите — продължи той. — Разузнаването на неизвестни планети поставяше много сложни изисквания. Първите роботи бяха с гъсеничен хобот. От тях веднага се отказахме. Те падаха в пукнатините, от стръмните склонове… Тогава имаше много и различни проекти — до най-нелепите. Един глупак бе конструирал крачещи роботи. Не се усмихвайте, именно крачещи. Стоманен, подобен на бъчва корпус и три чифта членести металически крака. Това бе крещяща глупост! Първият локомотив също е имал нозе, но защо след век и половина да повтаряме старите грешки? Аз бях в комисията, която изпитваше тези бръмбари. Те затъваха в блатата, заклещваха се в горите, не можеха да се изкачат по отвесна скала… След това ние построихме роботите-глайдери. Като този, на ракетата. Компресори създаваха въздушна възглавница и роботите се плъзгаха леко над земята. Струваше ни се, че това е върхът на конструктивното изящество. — Той се разсмя тихо. — А след пет години се появиха електрофорните установки, после гравитационните двигатели.

По тясната металическа стълба те се изкачиха в монтажната зала — невисоко здание, прилепено към скалната издатина. В залата беше празно. До стените имаше кресла (старецът отбеляза: нови са, не са онези, които бяха тук тогава). В центъра на залата се издигаше празен стенд. Студено свистяха луминесцентните лампи. Старецът показа на младежа как да включи отоплението.

Без да сваля куртката, той мина в ъгъла и седна. Едва сега младежът забеляза колко е стар този човек. И изведнъж разбра, усети, че тази старост не е от годините (старецът още се държеше), а от нещо друго. Младежът се страхуваше от гръмките думи. Затова той не се реши да замени думата „старост“ с думата „мъдрост“.

— Ще донеса кафе — каза той.

— Да, ако обичате — с безразличие отговори старецът. Лампите в залата тихо бръмчаха. Старецът мислеше за онази вечер. Тогава на стенда стоеше роботът, а те, шестимата, седяха тук, в креслата. Това беше стара традиция — да се поседи преди раздяла. И макар че те всички оставаха, а отлиташе само роботът, шестимата мълчаливо седяха в залата. Тях вече ги няма — тези, с които бе седял тук. Бяха смели хора, умни, дръзки, храбри и добри другари. Сега с имената им са наречени планински върхове на Меркурий: шест върха, разположени един до друг — така както някога седяха тук.

Старецът не изпитваше тъга. Музиката беше отнесла от него тъгата и сега той просто си спомняше, спокойно, както се прелиства книга за чужд, но интересен живот. Старецът разбираше, че никога вече няма да дойде тук. След няколко дни му предстоеше далечен рейс с нов кораб — към звездата, от която се бе върнала ракетата-разузнавач. Той дори предполагаше с какъв резултат се е върнала тя. Можеше и да не идва тук, щяха да предадат информацията по радиото. Но му се искаше да подиша въздуха на своята младост — и не съжаляваше, че е постъпил така. В душата му през цялата вечер звучеше „Богатирската симфония“ и той знаеше, че могъщите и светли звуци ще го съпровождат отсега нататък навсякъде.

Само много силен човек може на преклонни години да се срещне лице в лице с младостта, без да трепне. Такива срещи погубват страхливците, но дават сила на мъжествените. Старецът бе с ясен ум и непреклонна воля.

Младежът донесе кафето. Старецът свали куртката си и мълчаливо отпи горещата течност с южен аромат. Отпивайки, той замислено гледаше малката чашка — черната течност го накара да си спомни езерото, стартовата площадка на йонолетите. Мислите му се върнаха към ракетата. Този път сведенията, доставени от робота, можеха да се окажат интересни.

— Звездата Ван-Маанен — промърмори той. — Какво пък, ако моите предположения са верни…

— Казахте ли нещо? — попита младежът.

Старецът го погледна. В присвитите под прошарените вежди очи се мярна лукава усмивка:

— Обичате ли изненадите?

— Да! — бързо отговори младежът. В гласа му прозвуча предизвикателство.

„Юначага! — помисли старецът. — Добро момче. По нещо прилича на…“ И той си спомни един от своите стари приятели.

— Днес ще има изненади.

— Щом знаете това.

— Зная — прекъсна го старецът. — Но не ми е известно какви именно.

Той искаше да каже още нещо, но не успя: чу се бръмчене и през полуотворената врата се вмъкна стоманена полусфера — роботът. Старецът подаде на младежа празната чаша. С деловито бръмчене роботът се плъзна към стенда и се спусна точно в средата му. Шумът секна.

Двамата мълчаливо гледаха машината, която бе посетила чужда планета. Върху полирания корпус на робота блестеше герб, надписът „СССР“ и датата на отлитането.

— Съюз на съветските социалистически републики — прочете младежът.

— Да — отзова се старецът. — Тогава бяха още социалистически. Шест години по-късно тази дума бе заменена с друга — „комунистически“.

— Това е било дванадесет години преди да се родя — развълнувано произнесе младежът.

Той приближи металическата костенурка и внимателно докосна изпъкналия герб. След това обиколи робота.

— Какво е това? — възкликна той. — Нищо не разбирам! Гледайте! Тук има надпис…

Старецът стана, включи горното осветление. Върху стоманата бе изрязано: „Хора от Земята, ние…“ Младежът гледаше въпросително ту стареца, ту надписа. Накрая не издържа.

— Направили са го там — произнесе той. Гласът му трепна. — На планетата е имало разумни същества…

— Разумни? — замислено повтори старецът. — Не, не просто разумни. Те са много по-умни от нас. И в това е загадката.

— Каква загадка? — нерешително запита младежът.

— Те не са успели да завършат надписа — продължи старецът, мислейки за нещо свое. — Да, тук има вдлъбнатина — това е началото на следващата дума.

— Защо те да са по-умни от нас? И каква загадка имахте предвид? — настойчиво питаше младежът. Учудваше го спокойствието на стареца, дразнеше го бавността, с която той разглеждаше робота.

Старецът се, върна в креслото.

— Ракетата е стигнала до звездата Ван-Маанен — тихо, сякаш размишлявайки на глас, каза той. — Тази звезда има, както знаем, една-единствена планета. Отначало наблюдението се е водило от бордовата апаратура, след това спомагателната ракета е спуснала долу робота. Според предварително съставената програма роботът е трябвало да прекара на планетата петдесет часа: ако той не се върне за това време, ракетата ще поеме обратния курс. Сега разбирате ли! Тези същества са успели да разберат устройството на робота и по апаратурата му да усвоят езика ни за петдесет часа.

— Това е невъзможно! — възкликна младежът.

Старецът сви рамене:

— Вижте още веднъж надписа. Фразата не е завършена, но въпреки това е съставена от грижливо изрязани букви. Не са забравени дори най-дребните и, общо взето, ненужни детайли. Тези същества не са знаели, че буквите могат да се опростяват. Те са ги копирали от печатащия апарат на робота.

— Но роботът има и звукофиксираща система — каза младежът. — Защо тогава… Аха, разбирам! Значи, ще чуем гласовете им?

— Не — старецът се усмихна. — Ще чуем гласа на робота. Звукофиксиращата система не е предназначена за запис на външни звуци. Тя отразява само това, което се сумира от електронния мозък. Затова гласът трябва да принадлежи на робота, но думите могат да бъдат подсказани от… тях.

— Вие говорехте за някаква загадка.

— Да. Те са по-умни от нас. Имат по-стара култура. Може би са по-напред с хиляди, милиони години. Защо тогава ние отидохме при тях, а не те при нас? Ето къде е загадката.

Старецът седеше в ъгъла, затворен в себе си. Младежът нетърпеливо пристъпваше от крак на крак. Искаше му се по-скоро да отворят робота, но старецът мълчеше, потънал в мислите си, и той не се решаваше да го безпокои. Младежът не го разбираше. Защо е необходимо да се мисли, когато може просто да се надникне в робота и да се узнае всичко? Той именно така би и направил, ако беше на мястото на стареца. „Защо се бави? — каза си младежът. — Ако сам отгатне тайната, това ще е без значение, защото роботът все едно ще ни я каже. А ако сгреши, ще му бъде неловко… Не, аз не бих размислял!“

Старецът мислеше. Той решаваше задачата като шахматист — изпреварвайки събитията с много ходове. Всеки направен от него извод пораждаше нови и нови следствия, логическите му построения ставаха сложни и криволичещи. После всичко изведнъж се опрости. Той бе напипал верния път — и мислите му се втурнаха напред.

— Те ще долетят при нас! — възкликна старецът, като скочи и блъсна назад креслото. — Навярно те вече летят!

Младежът гледаше объркано стареца. Той знаеше, че палеонтолозите могат по една намерена кост да възстановят облика на отдавна изчезнало животно, но не очакваше, че само от един факт може с такава увереност да се стигне до толкова далечен и неочакван извод.

— Лупа! — заповяда старецът, приближавайки се до робота.

Младежът се забави и старецът недоволно повтори:

— Казах: лупа! По-живо!

Лупа намериха в едно от чекмеджетата на взидания в стената шкаф. Старецът внимателно разгледа полираната повърхност на робота.

— Направено е отлично! — одобрително прошепна той. — Металът почти не се е размекнал.

Той хвърли лупата в креслото и закрачи бързо от ъгъл в ъгъл. Младежът се удиви от походката му — лека, гъвкава, младежка.

— Отворете робота — разпореди се старецът, като се върна в креслото.

Той си играеше с лупата и се усмихваше. Младежът дълго човърка капака, докато накрая той щракна и се повдигна.

— Вижте снети ли са вътрешните пломби — каза старецът.

— Няма ги!

— Аха — кимна удовлетворено старецът. — Значи те са разглобявали робота изцяло. — Той помръдна устни. — И няма никакви следи от огън?

— От огън? — учудено попита младежът. — Няма, разбира се. А защо…

— Защото — отчетливо, ясно каза старецът — този робот е бил в свят от антивещество. Да, да, не ме прекъсвайте! Звездата Ван-Маанен, нейната единствена планета, съществата, населяващи тази планета — всичко е от антивещество. Същите атоми, същите молекули, но вместо електрони — позитрони, вместо протони, неутрони, мезони — антипротони, антинеутрони, антимезони.

— Роботът би се взривил, ако срещне антивещество — възрази младежът. — Веществото и антивеществото анихилират, превръщайки се в енергия.

Старецът се усмихна.

— Знаете добре азбуката на физиката — ехидно каза той. — Но забравяте аксиомите на философията. Развитието никога не спира. Съществата, живеещи на тази планета, са изминали по-дълъг път от нас. Те са се научили — наистина неотдавна — да предотвратяват взрива при съприкосновението на тела от вещество и антивещество.

— Неотдавна? — повтори въпросително младежът.

— Да — твърдо каза старецът. — Именно затова те не са могли да долетят на Земята по-рано.

По тялото на младежа премина нервна тръпка. Той с трепет гледаше стареца — заприлича му на ясновидец.

— Включете звукофиксиращия апарат.

Младежът натисна копчето. Веднага се разнесе тихо съскане. Ясен, но абсолютно неизразителен глас произнесе: „Приборите са включени. Спомагателната ракета се отдели от йонолета и се движи към атмосферата на планетата. Вън се наблюдава повишена концентрация на позитрони…“

Гласът млъкна. Магнетофонната лента шумеше едва чуто. След това същият този лишен от всякаква изразителност глас продължи: „Височина над повърхността на планетата шест хиляди километра. Концентрацията на позитроните бързо расте. Корпусът на робота се нагрява… Височина четири хиляди километра. Атмосферата на планетата се състои от антивещество. Завръщането е невъзможно — отказаха кормилните устройства на ракетата… Три хиляди километра. Топи се металът на изпъкналите части на робота. Приборите работят нормално. След тридесет секунди — взрив.“

Старецът, впил пръсти в дръжката на креслото, се наведе напред. Младежът стоеше неподвижно до робота. Безстрастният глас на кибернетичната апаратура, съобщаващ за неминуемата гибел на робота, създаваше зловещо впечатление.

„Две хиляди и седемстотин километра — отново прозвуча в залата. — Ракетата е обкръжена от плътна магнитна завеса. Покачването на температурата се прекрати. Спускането продължава… Хиляда и петстотин километра. Напрежението на магнитната завеса расте. Температурата спадна до нормалната. Приборите работят точно. Филмирането и фотографирането са невъзможни: в магнитното поле излязоха от строя обективите… Петстотин километра. Сили… неизвестни сили отклоняват ракетата към полюса…“

Настъпи продължително мълчание. Младежът се наведе над робота. Бавно се размотаваше тясната магнетофонна лента. Внезапно се раздаде протяжен, висок, подобен на гонгов удар звук. Той затихна и отново се чу гласът на робота. Това беше същият „машинен“ глас, който изговаряше с педантична отчетливост всеки звук. Но паузите между думите и фразите се увеличиха. И самите фрази бяха построени някак другояче — напрегнато, не винаги правилно. В тях имаше нещо неуловимо чуждо, нечовешко.

„Хора от планетата Земя бавно произнасяше металическият глас. — Вие сте млади и дръзки. Вие изпратихте своя автомат, като мислехте, че планетата, на която той ще кацне, прилича общо взето на вашата планета. Вие снабдихте автомата си с примитивно оръжие, с ненужна система за преминаване на радиоуправление. Такъв автомат може да бъде полезен само в оня рядък случай, ако изследваната планета е населена от същества, които са на еднакво ниво на развитие с вас. Но по принципите на вероятността, за които вие имате някаква начална представа, поне половината от обитаемите планети би трябвало да са ви изпреварили в своето развитие. Там вашият автомат ще се окаже непригоден.

Именно така и стана. Но вие не сте се съобразили и с още едно обстоятелство. Вашият свят — спрямо нашия — е изграден от антивещество. Автоматът щеше да загине, ако ние не се бяхме научили в последния отрязък от време да съхраняваме антивеществата.

Тук ще ви дадем необходимите обяснения. Нашата наука установи, че всички близки до нас звезди и планетни системи, в това число и вашата, се състоят от антивещество. Космическите ни кораби пътешествуват още от стари времена из вселената, но не могат да кацнат на нито една планета. А планетните системи, които не са от антивещество спрямо нас, все още са извън възможностите на нашите кораби.

Планетата ни често изпитваше разрушителната сила на метеоритите от антивещество. Ние се научихме да ги изолираме с магнитно поле и да ги приземяваме. Така беше спуснат и вашият автомат, който отначало помислихме за метеорит.

Големите знания, които притежават съществата от нашата планета, им помогнаха да демонтират автомата и да разберат устройството му. Това беше трудна задача, защото нашата наука е по-напред с хиляди отрязъци от времето, наречени години. Автоматът ви се оказа твърде прост, за да можем да го разберем отведнъж. Получи се ситуация, за която не намерихме дума в лексикона на автомата.“

— Това е думата „хумор“ — усмихна се старецът. — Роботът не я знае.

„Беше ни трудно и сложно — продължаваше безстрастният металически глас — да демонтираме автомата, направен от антивещества, и дотолкова да разберем устройството му, че да можем да ви съобщим за това. Имахме твърде малко време. Тук трябва да кажем, че считаме за нерационална вашата система за отчитане на времето. Знаем, че годината е периодът на пълната обиколка на планетата Земя около звездата Слънце. Но защо е нужно периодът на завъртане на Земята да се дели на двадесет и четири части, а всяка от тях — на шестдесет отрязъка? Това не е разумно, в други случаи вие използувате десетичната система за изчисление. Но ние разбрахме, че автоматът трябва да се върне на космическата ракета след петдесет единици време, наречени часове. Това време ни стигна, за да си съставим ясна представа за развитието на живота на планетата Земя. Ние получихме обширни сведения за вашите знания. Ние се убедихме, че нивото на вашето развитие е достатъчно, за да можем без опасения да изпращаме кораби към Земята. Ще направим това в близко бъдеще. Снабдени с магнитна защита, нашите кораби ще бъдат вън от опасност в антисвета. Освен това…“

Гласът секна. После се чу отново. Паузите между думите станаха по-кратки.

„Хора от планетата Земя, след няколко шестдесети от часа автоматът трябва да поеме обратния път. Взети са необходимите мерки за безопасното му връщане на кораба. Ние…“

Магнитофонът със съскане намотаваше лентата. Гласът се изгуби.

— Край — тихо каза старецът, отпускайки се назад в креслото. — Можете да изключите.

Настъпи тишина. Затворил очи, старецът мислеше. Младежът хапеше устни и нетърпеливо крачеше из залата. Беше крайно развълнуван. Никога не му се бе случвало да узнае пръв такава важна за науката новост. И макар че други хора бяха пуснали ракетата, макар други същества да бяха говорили с гласа на робота, той се вълнуваше така, сякаш всички открития бяха направени от него самия. В главата му вихрено се носеха мисли: къде трябва да се съобщи, какво да се съобщи… Но старецът мълчеше и младежът застави себе си да изчака, докато той заговори. Чувствуваше някакъв инстинктивен трепет пред него. И ако сега старецът започнеше изведнъж да говори на езика на тази далечна планета, той нямаше да се изненада.

Старецът отвори очи, стана от креслото.

— Утре сутринта вие ще изпратите долу цялата апаратура — каза той. Гласът му звънтеше. — Цялата апаратура на робота и ракетата. Предварителната информация ще предам днес.

— По радиото ли? — бързо запита младежът.

Старецът го погледна, поклати глава.

— Не. Сега излитам с орнитоптера си.

— През нощта? — младежът бе поразен. — През тези планини, в такова време? Ще повикам ракетоплан, ще ви откарат…

— Не е необходимо — старецът се усмихна. — Повярвайте, нищо няма да ми се случи.

И този човек излъчваше такава сила, че младежът моментално се успокои. Сега той знаеше, знаеше твърдо: наистина нищо нямаше да се случи. Не можеше да се усъмни в думите на стареца.

По тясната полюшваща се стълба те се спуснаха на осветената от луминесцентни лампи пътека. Старецът вдигна яката на куртката си, огледа се, пое дълбоко студения въздух.

— Вървете — каза той и подаде ръка на младежа. — Вървете.

На младежа му се искаше да изпрати стареца, но той не посмя да не се подчини. Обикновено много приказлив, незабелязано дори за самия себе си, той прие тази вечер маниера на стареца — да се говори малко, точно, обмислено.

— Да — кратко отговори младежът.

Старецът вървеше по алеята, обградена с ниски храсти. Той гледаше напред и разсеяно се усмихваше на своите спомени. Пред мисления му поглед се появиха лицата на хората, с които преди четиридесет години изпрати оттук ракетата. От името на тези хора посрещна днес завърналия се кораб. Той можеше да им каже: „Приятели, трудът ни не бе напразен…

При езерото старецът се спря. Вятърът гонеше черните вълни, люшкаше подобния на кит йонолет. Той кимна на ракетата като на близък и жив другар. «Нелепа конструкция — помисли с нежност той. — Колко ли ти е било трудно там, в Космоса!» Помаха с ръка, прощавайки се с ракетата, обърна се изведнъж и закрачи към мястото, където някога бе скамейката.“

„Да, това стана тук — помисли той. — Сега си спомням точно. А думите… Разбира се… Тя просто нищо не ми отговори. Нито една дума — иначе щях да я запомня. Само сложи ръка на гърдите ми — и нищо не каза. Може би й попречи музиката. Попречи ли?…“

Той се усмихна.

„Сега ще изменя маршрута на експедицията — мислеше той. — Вече няма смисъл да се лети към звездата Ван-Маанен. Ще направя кратък рейс, за да се върна на Земята. Трябва да ги видя… Да, те са умни, умни… Ще се върна на Земята. И тук ще се върна още веднъж…“

Той се отпусна на колене, извади кърпата си и грижливо сложи в нея няколко бучки пръст, парченце асфалт, снопче жълти, корави треви. После се изправи и бързо, без да се оглежда, закрачи към площадката, където стоеше орнитоптерът му.

Младежът видя всичко това от прозорците на централното здание на ракетодрума. Той стоеше в неосветената стая и гледаше надолу. Изведнъж почувствува как към гърлото му се надига някаква тежка буца…

Старецът се скри зад завоя на алеята, а младежът, притиснал чело до стъклото, се взираше в езерото. Йонолетът изглеждаше оттук съвсем дребен. „Като древни доспехи — помисли младежът. — Отдавна остарели, изкривени, ръждясали, но… но са ги носили богатири!“ Тази дума го накара да си спомни за симфонията на Бородин. Бързо, без да пали светлината, той включи магнетофонния запис и се върна до прозореца.

Над ракетодрума, заглушавайки печалното свистене на вятъра, гърмяха мощните акорди. В лъчите на прожектора блеснаха, сякаш вдигнати нагоре от музиката, тънките криле на орнитоптера.

Младежът гледаше небето.