Огнян Сапарев
Фантастика и хуманизъм

Фантастичното е амбивалентно — то крие не само мечти и надежди, но и тревоги и опасения.

Вълшебните приказки са израз на вековните мечти на човечеството за победа над всемогъщите природни стихии, над собствената човешка слабост и тленност, за по-справедливо общество (хвърчащо килимче, жива вода, златен век и пр.). Тези приказни мечти намират своето естествено продължение във „футурологичните“ мечти на научната фантастика. Механизмът на мечтата е същият, само че на една качествено нова степен: футурологично мислене, базирано върху съвременния научен опит, и евристична методика.

Страхът не е неизбежно условие за съществуването на фантастичното (както пресилено твърдят някои автори), но е един от неговите характерни флуиди. Често пъти именно той придава специфично очарование. В края на краищата и фантастичната литература (като всяка литература) изобразява с присъщите си средства борбата между Доброто и Злото.

Фантастичното има своята слънчева, прекрасна страна, населена с добри феи и духове, умни машини и човеколюбиви открития, добри, красиви хора и хармонични обществени отношения. Това е страната Утопия.

Но фантастичното има и мрачно-зловеща страна, пъкаща от вампири и злобни магьосници, „дяволски изобретения“ и „безумни учени“, където човешките открития и обществото се обръщат срещу човешкото си предназначение. Докато старата фантастика „плаши“ с фантомите на отвъдното и тайнственото, витаещо около нас, научната фантастика „плаши“ с фантомите на бъдещето, които се зачеват днес; плаши с потенциалния ужас на познатото и съществуващо, който може да стане реалност, по-страшна от всяка фантасмагория. Тази страна е Антиутопия.

Това са двете основни сфери (линии) на фантастичното от древните легенди до космическите полети. В тях можем да обособим социална и технологическа (научно-техническа) утопия и антиутопия. Естествено, тези два проблемно-тематични аспекта на утопията/антиутопията са органично свързани. Все пак не е трудно да забележим и относителната им диференциация. От появилите се почти едновременно в началото на XVII век утопии — „Градът на слънцето“ на Т. Кампанела е по-скоро социална, докато „Новата Атлантида“ на Ф. Бейкън е технологическа. Творчеството на Жул Верн подтиква към технологически утопии (доста популярни в Русия в края на XIX и началото на XX век). Впрочем според някои изследователи количеството на утопичните произведения само в европейската литература е над 4000…

Хипотетичният образ на бъдещето, прогнозиран съобразно тенденциите, действуващи в актуалната действителност, е по-скоро един модел на неизвестното, който поради антропоцентричния принцип на нашето въображение се развива по аналогия или контраст с познато-човешкото. Това неизвестно би могло да стане реалност, ако… В това ако… — което изхожда от позитивните и негативните тенденции на епохата — е моралистичният патос на научната фантастика, която служи честно на настоящето, изобразявайки… „бъдещето“.

Научната фантастика е подчертано мирогледен жанр: хипотетичният модел на неизвестното неизбежно изразява светоотношението на автора, неговото философско-социологическо и културно-антропологическо разбиране за света, обществото, прогреса. Затова в съвременната научна фантастика определено се оформят две успоредни линии: от една страна, демонизация на бъдещето, песимистичен израз на тревогата пред социалните противоречия и двузначност на прогреса. От друга — оптимистичното акцентуване върху съзидателните хуманни и социални сили, вярата в щастливото бъдеще на човечеството.

„За човека, свикнал да гледа на нещата от американска гледна точка, оптимистичното виждане на съвременното общество е неприемливо — казва големият фантаст А. Азимов. — Аз използувам фантастиката за критика на обществото. По същия начин, общо взето, постъпват и останалите американски фантасти…“

„За мен социално-икономическите проблеми на бъдещите десетилетия, столетия, даже хилядолетия са неотделими от психологическите проблеми. Защо? Светът е разкъсван от огромно количество големи и малки противоречия, решението на които не е по силите на човек, некомунистически възпитан. Комунистическото възпитание далеч не е социална надстройка, както мислехме по-рано. Това е производителната сила на обществото — казва големият фантаст Иван Ефремов, който никога не е бил наивен оптимист. — Бъдете готови за изпитанията. Нека ви се удаде да влезете във Великия Пръстен на Бъдещето“ — обръща се той към внуците…

Затова няма да ни учуди повишеният интерес на съветската научна фантастика към възможностите на утопията. В лицето на „Мъглявината Андромеда“ на И. Ефремов, която мащабно рисува бъдещото комунистическо общество, нелишено от сложни морално-философски проблеми, тя бележи един значителен връх, Съветската фантастика се обръща често и към антиутопията, но не за да плаши и демобилизира читателя с неизбежните ужаси на бъдещето, а да предупреди за неговите опасности (които се раждат днес) и да мобилизира за борба с тях. Характерна сюжетна конструкция, художествена материализация на активния хуманизъм на съветската фантастика е често използуваната среща-сблъскване на утопичното и антиутопичното. Още Маяковски в „Дървеница“ пренесе еснафа-непман в бъдещето, за да разкрие по-остро неговата пошлост, а А. Толстой в „Аелита“ „изнесе“ пролетарската революция в деспотично-технократичното общество на Марс. В известния роман-антиутопия на И. Ефремов „Часът на бика“ космонавти на бъдещото обединено комунистическо общество се сблъскват с инферналния свят на планетата Торманс. Постоянен сюжетно-тематичен похват на братя Стругацки е борбата на утопичен тип герой (герой — активен борец, а не пасивна жертва) с антиутопично (абсурдно-феодално-фашистко) общество: „Трудно е да бъдеш бог“, „Обитаемият остров“, „Опит за бягство“, „Охлюв на склона“ и др. В една от последните си творби, „Човекът от преизподнята“, те разменят местата на двата елемента: пренасят професионален войник-убиец от милитаристична цивилизация в светлия свят на бъдещото земно общество. В тези произведения има морален патос, но не морализаторство, трудна борба, а не „бог с машина“. Те дискутират дилемите и антиномиите на моралната отговорност и ангажираност, трудността да бъдеш човек…

Съветският съюз е една от водещите страни в съвременната фантастика (заедно със САЩ и Англия — две трети от цялата световна продукция). Ако за милиони хора по света действителната научна фантастика започна с историческия полет на Гагарин през 1961 г., традициите на руската литературна фантастика са много по-стари. Още в средата на 18-ти век в Русия се появяват оригинални утопични произведения, материализация на оптимистични социални мечти („Пътешествие в Офирското царство“ на княз М. Щербатов). През XIX век се появява романът на В. Одоевски „4348 година“ — останал недовършен, написана е само научно-техническата му част. Елементи на научна фантастика има в известния четвърти сън на Вера Павловна в „Какво да се прави“ на Чернишевски… В края на XIX и началото на XX век в Русия се появяват множество книги в духа на техническия оптимизъм на Жул Верн (В. Чиколев — „Електрически разказ“, 1895; А. Родних — „Самоходен път“, 1902 и др.). По това време започват да се появяват и космическите визии на К. Циолковски — технически утопии, пронизани от идеята за космическото предназначение и бъдеще на човечеството („На луната“, 1893; „Извън земята“, 1918, и др.). Появяват се и значителни социално-технически утопии като „Червена звезда“ на А. Богданов (1908), която не само внася поразителни научни предложения, но се стреми да покаже влиянието на научно-техническото развитие върху културата и психологията. Научнофантастични разкази пише и известният поет В. Брюсов (сб. „Земна ос“, 1907).

Истинското раждане на руската фантастика съвпада с революцията, която — преобръщайки социалните пластове — учи на социална диалектика и историко-материалистическо мислене. От 1923 до 1930 са издадени над 100 преводни научнофантастични произведения и почти толкова оригинални. Сред тях се отделят постиженията на А. Толстой („Аелита“, „Хиперболоидът на инженер Гарин“ и др.) и А. Беляев — фантаст-романтик, първия професионален фантаст, наречен „съветския Жул Верн“. И до днес редица произведения на неговото обемисто творчество (събрано през 1963–1964 г. в 8 тома) се радват на масов успех — особено сред младежката читателска аудитория. Достатъчно е да споменем „Човекът-амфибия“.

Съветската фантастика на първите петилетки е връстница на литературно-издателското движение, започнато от X. Хернсбах в САЩ (през 1926 г. започва да издава известното списание „Amazing stories“, което става център на американската научна фантастика); през 1925–1926 г. в СССР започват да излизат журнали и алманаси като „Борба на световете“, „Всемирен следотърсач“, „Знание-сила“. В тези години съветската фантастика почти догонва американската в количествено отношение и я превишава в качествено. Разбира се, в нея също има космически опери в духа на Е. Бъроуз, доста популярен по това време в Русия.

Следващият голям разцвет на съветската фантастика съвпада с разведряването на културно-политическия живот и преодоляването на култа към личността: преломен момент в развитието не само на автора си, но и на цялата съветска фантастика е появата на „Мъглявината Андромеда“ през 1957 г. (оттогава до преди няколко години в СССР бяха излезли повече от 1000 научнофантастични произведения). По отношение на преводната литература съветското книгоиздаване несъмнено е начело — при това се превеждат най-ценните и прогресивни произведения. На българските любители на научната фантастика са достатъчно известни имената на И. Ефремов и А. Казанцев, на братя Стругацки, на И. Варшавски и К. Буличов; все повече се налагат и имената на О. Ларионова и В. Шефнер, С. Гансовски и Д. Биленкин, А. Днепров и В. Колупаев, Г. Гор и В. Савченко… Трудно е да се обобщи разнообразната картина на съвременната съветска фантастика: представа за това разнообразие дава и тази антология, която съзнателно не е подчинена на един принцип. В нея има всичко: лирични импресии и сатира, наукообразност и откровена условност, срещи с други цивилизации и… със собствения си гроб (примка във времето)… Не е възможно да се направи достатъчно задоволително представяне на многобройните съветски фантасти в един малък том; и ако нещо безусловно обединява пъстрата мозайка на антологията, то е стремежът на съставителите да правят сборник не от невероятни хрумвания, а от произведения с литературни качества. Сред произведенията определено се отделят повестта на братя Стругацки и разказите на И. Варшавски, К. Буличов, Д. Биленкин — но те се отделят и сред съвременната съветска фантастика: челното, водещо място на братя Стругацки в нея едва ли подлежи на съмнение.

Съветската научна фантастика е литература на смелото прогнозиране и активния хуманизъм, която страстно воюва за човешкото бъдеще на човечеството: експериментирайки бъдещето още днес, тя ни приобщава към перспективите на комунизма.