Андреас Грифиус
Сълзи през тежка болест

Какво ми е не знам, въздишам угнетен,

във мъки плача аз, неумолимо страдам,

от мъки се боя, сърцето ми отпада,

плътта ми се топи, духът ми е сломен.

 

Лицето побледня, във погледа смрачен

не свети лъч, досущ в угаснала лампада.

Като море през март кипи душата млада.

Какво сме аз и ти? Какво е този ден?

 

С какви мечти вървим и за какво копнеем?

Днес — горди големци, а утре — в гроб немеем,

цветя сме днес, а тор — по-късно, глъхнещ звън,

 

мъгла и сянка, скреж, поток и пяна, вятър.

Днес — нещо, утре пък сме нищо, а делата

изпълва ги страхът, примесен с тъмен сън.