Илзе Тилш
По моя път

По моя път не са вървели стъклени карети,

край моя път растяха лайкучка и смин,

до моя път желязната ръждясала мадона

държеше в скута своя мъртъв син.

 

По камъни вървях, обречена тегло да влача,

във лятната горещина, във зимен студ,

забравих щастие, научих се да плача

с сълзите на мадоната с ръждясалия скут.

 

Което нивга нямах, днес е покосено,

имот раздаден и изгубен, навеки пропилян,

с ботуши всичко стъпкано, от вятъра отнесено,

живот в безсмислени огньове изгорен, изпепелен.

 

Отдавна началото на пътя изгубих в тъмнината,

целта, съгледана далече в безкрайната твърд,

каквото си запазих, разяде го ръждата,

в ръцете ми остана ръждясалата смърт.

 

Понякога се возя вече в стъклена карета,

но в сянката й с радост бих тръгнала сега,

тъй както съм: невиждаща от старост и несрета,

Назад към лайкучката, смина, с ръждясала снага.