Антонио Белломи
Наемникът

След знойното слънце и дългото лято на Кандар III настъпи есента, а през този сезон започнаха големи валежи. Небето непрекъснато бе покрито с тъмни, масивни и буреносни облаци, натежали от вода, която непрестанно се изсипваше в долината, където се намираше затъналият в почвата малък космически летателен апарат. Понякога се появяваше силен вятър и Улан Бор чуваше свиренето му край капсулата. Пристигаше от границите на долината, където се издигаха планините, и изтласкван през тесен проход, се устремяваше с рев и грохот надолу. Когато силните му пориви удряха близката гора, оттам се дочуваха отчаяните вопли на короните на огромните дървета, които сякаш се опитваха да упражняват колосална, но безполезна съпротива срещу неговото бушуване. Но вятърът винаги печелеше и през дните, когато поривите му бяха най-силни и необуздани, откъсваше цели клони и ги отнасяше на километри в далечината. Понякога ги стоварваше върху блестящата повърхност на спасителната капсула и Улан Бор подскачаше от барабанните им удари. Чувстваше се като мишка, хваната в клетка, и се плашеше от мисълта за смъртта и разрушението, които биха могли да причинят.

Вятърът. Дъждът. Бяха в апокалиптична комбинация. Но сега вятърът се беше успокоил, а дъждът бе преминал в упорит ръмеж. Беше ли възможно големите дъждове да са спрели след само един месец?

Улан Бор загърна още по-плътно около врата си пончото, което го пазеше от дъжда. Лицето под качулката му беше мрачно.

— Казах ви, че не искам нищо от вас. Разбирате ли? Нищо!

— Зная — усмихна му се Лоала. — Но си свършил провизиите на борда.

— Не е вярно.

— Тогава защо вчера излезе на лов за диви зайци в гората?

— Значи сте ме шпионирали! — възкликна гръмко Улан и здраво я хвана за ръката, причинявайки й болка. Знаеше, че е точно така, защото видя как подскочи. Това донякъде го опечали. Но защо местните жители не го оставяха на мира?

Капка вода се плъзна по носа на Лоала и спря за момент, преди да падне на земята.

— Загрижени сме за теб, войнико от Земята — изрече тя с мелодичен глас. — Правим го, защото искаме да ти помогнем. Освен това ти предлагаме убежище в нашето село. Там ще останеш невредим. Ще имаш храна. И нашата компания.

— Вие сте наши врагове! — изгрухтя Улан Бори погледът му стана още по-зловещ. — Трябва ли да ви напомням, че между Земята и вашия галактически сектор вече сто години се води война?

Лоала разтърси глава и рече:

— Вие, земните жители, все още може да се намирате във война с нашия галактически сектор, но не и с Кандар. Правителството на Квадранта не ни обръща дори минимално внимание. Ние сме напълно свободни.

— Квадрантът е враг на Земята! — повтори той яростно и лицето му стана още по-мъртвешки бледо. Сети се, че все още държи здраво ръката на аборигенката и я разтърси свирепо. — Вие сте наши врагове. Нищо не искам от вас!

Лоала стоеше като вкаменена, но в очите й нямаше и следа от омраза. Само огромно състрадание. Улан Бор се обърна и влезе в капсулата. Затвори здраво вратата й, сякаш го правеше, преди да се отправи между звездите.

„Защо местните не ме оставят на мира? — помисли. — Нима не разбират, че Земята от век насам е във война с техния Квадрант в зоната на Магелановия облак и един земянин никога, ама съвсем никога, не би поискал каквато и да е помощ от тях.“

Въпреки това от момента, в който се бе приземил на тази планета със спасителната капсула, след като космическият му кораб бе разрушен при онази осъдена на провал битка против Централната Флота, местните жители се бяха приближили към него, готови да му помогнат. И Лоала беше най-настоятелната от тях. Сега останалите бяха престанали да го обграждат и тя бе единствената, която продължаваше да идва при него, без да показва, че е готова да бъде победена.

Той стисна юмруци, бе нужно да се успокои. Не трябваше да мисли за местните жители. Върху конзолата пред него почиваха разглобените остатъци от космическото му радио. След приземяването си на Кандар III се опита да го поправи, но не беше специалист и съвсем точно разбираше, че това не му се бе удало. Предишния следобед бе ревизирал за хиляден път цялата магнитна схема на уреда и сега му се стори, че откри повредата. Поправи я с търпелива работа и остана доволен от резултата. Вече се чувстваше успокоен и се опита да сглоби радиото. Задачата беше доста проста и след пет минути уредът бе готов. Монтира го на мястото на пулта за управление, направи свръзките и включи прекъсвача.

На малкото екранче се появи лабиринт от цветни линии, но образът не се фокусира. Ала от разговорното устройство излезе изкривеният глас на говорител. Беше се включил в интергалактическата мрежа — единствената, която предаваше новини за въоръжените сили.

„… поражение на Рагнарок. Пета флота на Квадранта бяга. Загубите й са огромни. Четиристотин бронирани звездни крайцера, триста и петдесет обикновени и осемстотин по-малки кораба бяха поразени или разхвърляни на парчета. Сега нашите линии непрекъснато се разпростират по дължината на границите на Десетте Сини Слънца, от Рагнарок до Тамар. Контраадмирал Дарк Калкалус…“

Рагнарок беше завоюван! Улан Бор усети, че в гърдите му се надига чувство на гордост. Бяха воювали в тази зона десет стандартни месеца. Самият той бе участвал в предварителните схватки, преди да се наложи да влезе в спасителната капсула на бронирания крайцер, където служеше…

Помисли за нея и това го върна в реалността. Новината за победата го беше въодушевила толкова, че забрави за най-важното в момента. Радиото работеше! Не и видеото му, разбира се, но аудиото — да. И това бе най-важното. С пръст, треперещ от екзалтация, той натисна бутона „ком“, за да премине от веригата за новини към лентовия обхват за непредвидени произшествия. След това натисна бутона, който трябваше да излъчи автоматичен сигнал за спешна помощ, заедно с координатите на планетата. Връзката чрез хипервълни бе постоянна в галактиката и покриваше всеки от спасителните центрове, който би я уловил…

Но разговорната уредба остана мълчалива. Не излъчи никаква дума, дори и изкривена. Само му се подигра с някакво съскане, което показваше, че всичките му усилия бяха останали напразни.

Хипервълновото радио не му служеше като предавател. Нещо в съединенията му се бе повредило по непоправим начин и Улан Бор се почувства безнадеждно изоставен на тази планета — далеч от дома си и обкръжен от врагове.

 

 

След три дни дъждовете напълно престанаха. Ръмежът малко по малко намаля и на третия ден се показа бледо слънце. Улан Бар излезе да ловува, но се върна с празни ръце. Не беше срещнал нито един див заек. С гримаса на недоволство, което непрекъснато се увеличаваше, той излезе на все още наводнената пътека, водеща към спасителната капсула, и когато стигна до входа й, там го очакваше Лоала.

— Какво правиш тук? — попита я грубо.

Тя му се усмихна. Все още носеше подобната на пижама дреха, а до краката й стоеше кошницата, изплетена от ракитови пръчки.

— Донесох ти нещо за ядене — отвърна му простичко. Бледолилавият й и същевременно златист поглед се вторачи в този на човека от Земята и Улан за първи път не й отвърна с жестокост, както го беше правил в миналото.

— Не желая нищо от вас. Казах ви го много пъти — възрази войникът.

Ръката й докосна лицето на космическия наемник.

— Но ти си гладен! — възкликна.

— Махни си ръката! — изгрухтя този път Улан Бор и черните му като космически бездни очи излъчиха леден отблясък. — Никога повече не се осмелявайте да вдигнете ръка срещу боец от Земята, госпожице!

— Защо? — затрепкаха лилаво-златистите й очи, които изглежда го анализираха отвътре навън. — Защо винаги ме отблъскваш? Гладен си. Изразходил си хранителните си резерви. Излизаш на лов, но се връщаш с празни ръце, защото тази планета е странна за теб. Остави ме да ти помогна!

— Защо го правите?

Лоала поклати глава.

— Не знам — каза. — Може би защото на Кандар всички си помагаме един на друг. Или може би защото един нещастен войник на Земята се намира далече от своята планета…

Лицето на Улан Бор незабавно се изкриви от ярост.

— Без съжаления, госпожице. Аз съм войник на Земята, а вие сте врагове. Не го отричайте!

Тя го изгледа твърдо.

— На Кандар няма врагове — отвърна просто и не каза нищо повече. Обърна се и с типичната си чевръста и непринудена походка се отправи към дърветата, между които вероятно се намираше селото й.

Улан Бор не се помръдна, само я наблюдаваше, докато тя вървеше. За миг си помисли да я повика, но това трая само за момент, защото не знаеше какво би й казал. Погледът му опря в кошницата и когато си даде сметка, че Лоала си бе отишла, без да я вземе, сякаш получи удар в главата или нож в сърцето. Но беше изтощен от глад и този път гордостта му не спечели битката. Взе кошницата и я хвърли в капсулата.

За първи път след много дни имаше възможността да се нахрани както обичаше. За изтеклото време провизиите му бяха толкова намалели, че се свеждаха до практически никакви и вече се хранеше с техните жалки остатъци, колкото да не умре от глад. Печеното заешко и изсушените плодове бяха най-вкусната храна, която не бе вкусвал от години насам. Когато привърши с угощението, той се настани в хамака си, впери поглед в тавана на капсулата и се опита да анализира създалата се ситуация.

Беше приел храна от врага. Улан, боецът на Земята, не се бе подчинил на дадените му заповеди. Не беше ненавиждал достатъчно противника. Но също така бе наясно откъде пристигаше тази омраза. Добре знаеше, че не беше нещо естествено, а продукт на редовно приеманите дози „беллатрикс“ — наркотика, с който снабдяваха космическите войски за постоянно поддържане на правилната идеология и чиято задача по време на тази стара и безкрайна война беше да ги предпазва от побратимяване с противника.

Но вече бяха минали цели месеци, откакто за последен път му бяха давали „беллатрикс“ и съпротивата му бе започнала да намалява. Това може би се дължеше и на ефекта от глада и стреса. Във всеки случай усещането не беше неприятно. Почти изпитваше страх да го признае.

Лоала се върна на свечеряване. Направи го и през следващите дни. Дните се превърнаха в седмици и месеци. След това дойде зимата. Температурата намаля и ветровете се върнаха, макар и не толкова силни. Лоала го молеше настоятелно да намери подслон в селото, но той винаги отказваше.

Един късен зимен ден тя пристигна с обичайната си кошница, но когато Улан Бор я пое, установи, че е по-тежка от обикновеното.

— Какво си донесла в нея днес? — попита с наченка на усмивка, може би първата, която се бе появила върху вкамененото му лице, белязано от толкова галактически битки.

Златисто-виолетовите очи на местната жителка имаха неспокоен блясък и рубинените й устни откриха белотата на зъбите й, когато му отвърна:

— Донесох храна за двама, земянино. Този път… — гласът й секна за момент и тя отклони погледа си, но успя да завърши фразата, — този път би ми харесало да седна до теб, за да споделим храната. И да ми разкажеш за Земята и звездите, които си видял…

— Влез! — нареди той.

Лоала не отговори нищо, но изглеждаше доволна и очите й светеха от радост, а Улан Бор за първи път я погледна по различен начин. Вече не като враг, защото още преди известно време това негово вътрешно усещане бе изчезнало. Никога повече не би я забелязал като чужда. Този пътя видя като приятелка. Като млада и красива жена с ебонитова кожа и златисто-лилави очи, които разпръскваха радост.

Тя влезе в капсулата с известно колебание и с грациозна походка, в която се загатваше реверанс.

— Значи твоят дом е тук — изрече, докато златисто-лилавите й очи обхождаха кабината, за да се спрат на него с обожание. — Летял си с него между звездите.

Улан Бор, грубият войник от Земята, се почувства странно разнежен. Лоала го считаше за бог, това беше повече от очевидно. Но той се чувстваше просто наемник. Войник, който обикаля звездите, за да убива хора, които не познава, по някаква също тъй непозната причина. За първи път признаването на безполезността на тази безкрайна война го удари с все сила и вихрушката от образи на разкъсани кораби и обитаеми планети, превърнати в ледени пустини или в потоци от лава, забушува в съзнанието му, разтърсвайки го с бруталността си, защото той също беше част от тая бруталност. Но Лоала не осъзнаваше мислите, които в този момент се блъскаха в главата му, за да разтрошат на парчета многото часове търпелив труд на ловките военни психолози на Земята. Тя падна на колене пред него, хвана ръцете му и ги допря до устните си с преклонение, сякаш обожаваше някой бог… или обичан от нея човек.

Нещо в същината на Улан Бор се разруши завинаги. Сякаш го прониза ток с изключително високо напрежение. И той също падна на колене пред девойката.

— Лоала — прошепна. — Лоала… — повтори и ръката му, свикнала да натиска съкрушителните бутони за пуск на ракети, погали косата й, а очите му, никога повече ледени, се изгубиха в нейните златисто-лилави очи.

— Мой господарю — прошепна отново туземката. — Скъпи мой небесен господарю…

Какви бяха тези горещи и влажни капки по ръката му? И този солен вкус по неговите устни? Улан Бор изненадан си даде сметка, че плаче. Никога не бе вярвал, че е способен на това. Той, наемникът от Земята… той, Улан Бор да плаче! Тогава разбра. Скочи на крака и отстъпи на няколко крачки, а Лоала повдигна глава и се взря в натъженото му лице.

— Лоала! — извика войникът и в този вик се съдържаше мъката заради хиляди касапници, безброй мъртъвци, заради апокалиптичната жестокост, която беше виждал и създавал. — Лоала, не разбираш ли? Аз съм войник от Земята, планета, която в продължение на сто години е сяла смърт и разрушение между звездите в Квадранта. Наемник съм и съм убивал. Анихилирал съм много като теб в различни светове! Не съществува начин да ми простиш!

— Мой господарю — изрече Лоала със сладък глас. — На Кандар не се намира друго, освен прошка, защото без нея няма щастие. Тук съществува само щастие и любов.

Очите на Улан Бор светнаха с изгарящ пламък. Лицето му изглеждаше напрегнато и огорчено. Покрай окото му, където се забелязваше белезникав белег от стара рана, премина нервна тръпка.

— Може би за теб има щастие и прошка — изхлипа наемникът, — но не и за мен. Само сега те разбирам, защото съм освободен от влиянието на беллатрикса. По-рано не бях в състояние да си дам сметка за това. И сега, когато спечелих себе си, когато се намерих отново, губя.

Лоала се надигна, приближи се до него и леко положи ръка върху рамото му.

— Не — каза тя. — Не си изгубил, човеко от Земята. Намерил си себе си, а това е най-важното.

Силните му ръце я хванаха здраво за китките и Лоала се вцепени, защото й причиняваше болка. Но поради страданието, което изпитваше, той не го забеляза.

— Не мога да бъда щастлив, Лоала — произнесе с по-спокоен глас, но в него отекваше неизбежността на съдбата. — Няма да намеря щастие, защото страданието винаги ще бъде в мен. Чувството за вина не ще ме напусне, дори и да ми простиш, макар че аз едва ли повече ще постъпвам…

Улан Бор спря да говори, преди да завърши фразата. Златисто-лилавите очи на Лоала засияха с блясък, който той никога досега не бе виждал. Ръцете му отпуснаха китките й и увиснаха. Погледът на местната жителка беше напрегнат и съкрушителен и той се почувства напълно обгърнат от мекота. Обзе го дълбоко спокойствие.

Гласът на девойката сякаш пристигаше от много далече. Беше сладък и приглушен.

— Погледни ме, човеко от Земята — каза тя, — защото аз ще те излекувам. На Кандар не съществува нещастие, нито чувство за вина. Затова само ние в цялата галактика сме щастливи и свободни.

Погледът и беше хипнотичен. Изразяваше покой, от който бе невъзможно да се измъкне. Но Улан Бор не би и поискал да го направи.

— Защо? — беше единственото, което той успя да промълви.

— Защото намерихме нужната енергия, за да унищожим вътрешното си чудовище — отвърна Лоала, без да наруши нежната връзка, установила се между тях. — Този звяр е безполезното чувство за вина, отвратителното животно, което поглъща душите на хората без никаква полза.

Улан Бор се олюля. Погледът на Лоала бе станал още по-напрегнат, проникваше в главата му и разбъркваше неговия разсъдък, опитвайки се да изгони чудовището.

— Такъв е нашият начин на живот — върна се гласът й, все още далечен и приглушен. — В даден момент от нашето битие ние също сме в състояние да усетим чувство за вина, което би могло да ни разруши отвътре, но когато някой от нас не се нуждае от него…

Тя не довърши фразата, но въпреки това Улан Бор разбра недоизказаното от нея и неговото значение: „… ние му помагаме и унищожаваме чудовището“.

Беше точно същото, което сега се случваше с него. Струящата от очите на Лоала енергия се разпространяваше във вътрешността му, търсейки лакомото и ненаситно чудовище. Ужасния звяр, превърнал живота му в ад, който щеше да продължи да го измъчва и в бъдеще. Тя го преследваше през безкрайните мозъчни връзки на разсъдъка му, проследяваше го непреклонно и накрая го залови в една сляпа улица, откъдето не можеше да избяга. Първичното чудовище беше заклещено там и потъналият в хипнотична мъгла Улан Бор почувства разтърсване.

Проблесна светкавица и мозъкът му сякаш експлодира като от ужасната болка от изстрел. Дали бе психическа лоботомия? Той се олюля и падна на колене, поддържан от Лаола.

— Вече си свободен, земянино — каза далечният и гальовен глас.

Беше истина. Улан Бор усети голямо вътрешно спокойствие и заизлиза от гъстата мъгла, която му отваряше път към обаятелен пухкав свят. Изпадна в екстаз. Обичаше Лоала, обичаше Кандар III. Миналото бе само минало, привършило завинаги. Беше захвърлено през рамото му като празна опаковка, а новият живот бе изпълнен с обещания.

— Мой обичан господарю… — изрече тя.

— Малка Лоала… — промълви Улан Бор.

Всичко изглеждаше различно. Ужасите на войната си бяха отишли, насилието също. Сега съществуваха само Лоала, райската планета, щастието и екстаза.

Земянинът въздъхна, затвори очи и отметна глава назад. После се сви и остана неподвижен.

С усмивка на лицето си.

Писъкът й разцепи въздуха:

— Любими господарю.

Човекът от Земята беше умрял. Радостното му сърце не бе успяло да издържи на щастието. Лоала твърде късно разбра, че земянинът не беше свикнал да се освобождава нито от цялата си тъга, нито от всичките си угризения, и не бе способен да се приспособи към абсолютното щастие. Такова бе проклятието на човечеството.

Ала щастливият народ на Кандар III не знаеше какво представляват проклятията.