Владимир Цветков
Редакционния

Смаях се, когато в понеделник сутрин както обикновено отидох на работа (свикнах вече!) и със собствения си ключ отворих вратата. Много се смаях. Защото на моето бюро видях да седи дребно човече. Беше толкова дребно, че наистина седеше НА БЮРОТО, ще ме извините за откровеността… Е, ако бъда докрай честен, ще се наложи и да призная, че не просто седеше, ами се разхождаше по плота така, сякаш той бе под на хол. И не просто се разхождаше, а сновеше напред-назад, и то с напълно определена цел: печаташе на пишещата ми машина. Не му беше лесно, защото с неговия ръст му се налагаше да тича от клавиш до клавиш, така че върху листа да се появява нещо. Доколкото разбирах — нещо литературно, буква след буква, ред след ред… върху чистия някога лист хартия.

— Кой сте вие? — шашнах се аз, с почуда оглеждайки дребния писател, окупирал работното ми място.

— Аз ли? Редакционния, разбира се. Кой друг бих могъл да бъда? — и така ме погледна, сякаш бях длъжен цял живот да другарувам с подобни нему загадъчни типове.

Типчета.

— Редакционен… какво? — не разбрах смисъла на представянето му. — Откъде се… И какво правите в моя работен кабинет, моля ви? И я ми кажете все пак кой сте? Да не сте крадец или обирджия?

— Много вестници четете, много телевизия зяпате! — недоволно се намръщи човечето. — Приличам ли на крадец? Или направо на бандит? Хайде, холан! Какво правя? Работя! Пиша роман. Току виж, ще получа Нобеловата. Апропо, длъжен съм да ви уведомя, че лентата на машината е доста изхабена, отдавна трябваше да я смените. Буквите едва си личат. Никога не бих помислил, че сте толкова стиснат. А уж сте известен писател, пък… Ох, не се пулете, нали ви казах — аз съм редакционният!

— Добре де — въздъхнах търпеливо, като благоразумно прецених, че в дадената ситуация следва просто да преглътна обидните намеци за някакво мое скъперничество. Няма да седна да споря с малкия! — Все пак нищо не разбирам. Какво значи редакционен?

— Да сте чували за водни духове? — мазно се осведоми човечето.

— Духове!? — едва не избухнах.

— Ами за стопана^[1], домашния пазител? За горски, изворни, полски, ливадни, дворни, оборни и така нататък духове да сте чували? — деловито продължи човечето, пренебрегвайки гнева ми.

— Чувал съм! — сопнах се ядно.

— Ами екстра! — зарадва се човечето. — Аз също принадлежа към това… ъъъ, как точно да го кажа… към това безсмъртно племе. Аз съм досущ като стопана. Само че сто пъти по-разумен и сто пъти по-търпелив. Аз съм Ре-дак-ци-о-нен! — възкликна той с такъв тон, сякаш приказваше с последния идиот на света. — Живея в редакцията, спя в редакцията, пиша в редакцията…

— И обядвате — също тук? — полюбопитствах.

— Да — смутено сведе взор той.

— А да не би да водите и… жени тук? — не много деликатно попитах.

— Вие пък! — възмутено замаха с ръчички човечето. — За интимни срещи си имам интимни гнезденца. Не бива, така да знаете, да се върти любов на работното място. Любовта и работата са несъвместими понятия…

— Със сигурност е така — съгласих се.

— От личен опит ли го знаете? — ухили се то.

— Моля? Трябва ли да ви давам отчет? — намръщих се аз. — Кой сте вие? Моят психоаналитик?

— Аз съм Редакционния… — обидено, както ми се стори, поясни човечето за кой ли път. — Какъв психоаналитик, по дяволите… Психоаналитиците не пишат романи. Техният живот е по-лесен от този на писателите, че и бая по-интересен… Психоаналитиците просто чукат своите пациентки. А с пациентите пият по една-две бутилки. Живеят, така да се каже, пълноценен живот. Не изтървават удоволствията. И не ги интересува никаква литература. Дори да е от най-такъв… сорт… вид…

— От най-високо качество… най-висока проба? — предпазливо предложих аз, както го можех и правех в онези случаи, когато ми се искаше да помогна на някой допаднал ми човек, но така, че той да не се почувства засегнат по някакъв начин.

— Да, да! Много ви благодаря за точната дума! Най-висока проба! — внезапно и много се зарадва човечето. — Понякога не мога да открия точната дума. Усещам, че не е най-добрата, но пък не успявам да се сетя за най-уместната… То такива неща се случват на всеки — дори класиците, които години наред пишат ли пишат, са имали затруднения… Ето, аз също пиша вече не един век…

— Век? Столетие? Толкова ли сте стар? — учудих се. — А наглед повече от трийсет не бих ви дал…

— Ласкаете ме — усмихна се човечето, ала му пролича, че душата му направо затанцува. — Нима наистина изглеждам толкова добре, толкова запазен, толкова млад?

— Разбира се! — искрено възкликнах аз. — Няма никакво съмнение.

— Значи браво на мен — удовлетворено измърмори то. — Задължително осем часа сън, строг дневен режим, балансирана храна, никакво свинско, мазнини, алкохол, тютюн, а също така без излишни белтъчини и въглехидрати… Всичко да е по норма, всичко да е в точно съответствие със завещанието на дядо ми…

Словоохотлив е, рекох си аз. Радва се, че приказваме. Нищо чудно цял век или поне осемдесет години да не е говорил с никого…

— Знаете ли — неочаквано рече човечето, — от осемдесет години не бях си приказвал с никого. Затова този непринуден разговор ми доставя истинско удоволствие.

— Радвам се, за което — честно признах аз. — И на мен ми е интересно да си говорим.

— Не се съмнявам! — ухили се Редакционния. — Май не ви се случва всеки ден да виждате някой дух, на всичко отгоре — редакционен…

— Да, за пръв път ми се случва. И трябва да ви кажа, че сте много, много интересна личност!

— Колко добре го казахте: личност! Именно. Личност! — човечето вдигна тъничък и къс показалец, личицето му грееше, бузките руменееха, а очите сякаш излъчваха тайнствена и необикновена светлина. — Аз съм Личност! Разбирам това. Вие също разбирате. Но, за съжаление, не всички го разбират… — и печално въздъхна. — А като си помисля, толкова много хубави и полезни неща свърших на тази грешна Земя… през всичките си седемстотин и петдесет години… Като младостта ми, първите двеста лета преминаха в спазване заветите на дядо ми…

— Прощавайте, а кой е дядо ви? Знаменит ли е с нещо?

— О, и още как! Казваше се Кашчей Безсмъртни…

— Стига, бе! — не издържах аз. Бях шокиран, право да ви кажа. Затова се изтървах. Иначе, като истински редакционен работник, литератор и, така да се каже, инженер на човешките души, не бива да показвам нито сянка съмнение, каквото и да ми кажат. Не бива да се учудвам на нищо. Още по-малко — бурно, емоционално… Впрочем, и мен дядо ме учеше на ум и разум, а най-вече — във всяка ситуация да оставам сдържан, спокоен и невъзмутим.

„Умей да се владееш — казваше дядо. — Помни, че човек, който не се владее, не притежава нищо. А човекът, който се владее, притежава целия свят!“

— Извинете, беше неочаквано… но аз ви вярвам! — твърдо рекох аз след кратка пауза.

— Абсолютно? — уточни човечето.

— Абсолютно! — потвърдих.

— Радвам се, че сте точно такъв, какъвто сте — похвали ме човечето.

— Благодаря — казах. — А какво конкретно значи това „точно такъв“?

— Конкретно? — стъписа се човечето.

— Ами да, конкретно.

— Конкретно… ахъм… Добър човек сте. Добрият човек върши добри дела… Аз, например, мисля само за добрите дела.

— И така е правилно! — подкрепих го.

— Ще ми повярвате ли колко добри дела съм направил през живота си?

— Какви дела, ако не е тайна?

— Пак искате нещо конкретно да чуете?

— Да! — рекох с надеждата, че Редакционния ще ми сподели нещо сензационно, необикновено, удивително. Нещо от личните му преживявания. Нещо нечувано. Нещо, което никой не го знае. Само аз ще го знам. За да мога да го разправям на своите приятели журналисти. И те не просто ще си хапят лактите, ами направо ще се пукнат от яд и завист, не е изключено. Защото никога няма да им провърви така — да се запознаят и разговарят с редакционен дух. С Личност. С най-интересното разумно същество на Земята. С Гения на нашето време.

— Ами… — заусмихва се човечето. — Преди всичко ще ви споделя нещо сензационно. Известно ли ви е, не, не ви е известно, няма как да ви е известно, но имам предвид дали сте ПОДОЗИРАЛИ кой, например, е написал един от най-прочутите романи, така да се каже паметниците на литературата, романа „Големите надежди“?

— Чарлз Дикенс! — възкликнах без колебания.

— Как пък не… — хитро присви очички Редакционния и кой знае защо шепнешком добави: — Аз бях! Аз написах този най-знаменит, най-интересен, най-увлекателен роман! Който, да не забравяме, не бе подминат от световния кинематограф.

— Наистина? — изумих се отново.

— Наистина!… А да се сещате чие е извънредно популярното произведение „Невидимият човек“?

— Хърбърт Уелс! — отново не се поколебах аз.

— Ха-ха-ха! — тъничко и мелодично се засмя човечето. — Пак не познахте! Тази книга пак аз съм я писал. Аз и никой друг…

Но моля ви се! — възкликнах. — Как така? Това е много странно! Още в училище са ни казвали, а после и в университета ни учеха, че „Големите надежди“ са писани от Дикенс, а „Невидимия“ — от Уелс…

— Сега ще речете, че и „Анна Каренина“ е писана от Лев Толстой? — изсумтя човечето.

— Че кой друг?

— Как кой — аз! И авторът на „Записките на ловеца“ не е Тургенев, а…

— Нима пак вие?

— Аз! — гордо заяви Редакционния.

— А „Железният поток“ също, предполагам, не е на Серафимович?

— Негов си е, естествено — леко се засегна човечето. — Аз такива книги не пиша. Моят… ъъъ… профил е по-различен. Класика е, разбира се, но… ъъъ… от друга сфера… Не си падам по революции и пролетарски диктатури. Извинете…

— Извинен сте — усмихнах се. — Но имам въпрос… обяснете ми, щом тези забележителни книги са ваши, защо те не са подписани с вашето име? Защо сте дали своите творби на други хора?

— Не дал, а подарил — поясни Редакционния. — Нашепвах текста право в главите на писателите, така че те дори не подозираха, че не са истинските автори на тези книги. Затова и Дикенс, и Уелс, и Толстой, и Тургенев, и някои други знаменитости останаха до края на живота си… а някои още са живи и здрави… останаха сигурни, че са ги писали сами. Без ничия помощ… Аз подарявам романи, повести, разкази… На драго сърце го върша. Така искам. И никак не съжалявам за това. Нима подаръците ми за човечеството бяха лоши? Нима не помогнах на хората? Нима не съдействах на културния прогрес?

Редакционния ме погледна в очите. Карфичените му оченца бяха ясни и чисти като на непокварено от сложностите на живота дете. Открит поглед. Поглед на честен човек, та макар и дребен.

— Спор няма, добри дела сте извършили… — меко промълвих аз. — За тях ви принасям своите благодарности… Но, така, в общи линии, за какво ви е трябвало да го правите?…

— Ами вие защо ходите на работа? Защо си я обичате? Защо работите именно в редакция, защо сам пишете и редактирате написаното от други хора, като им помагате?

— Е… — заекнах аз. — Тази работа ми носи удовлетворение. Тя е моето призвание.

— Ето! — възкликна човечето. — Стигнахме до същността! Призвание! Предначертаното от съдбата! Вие трябва да работите именно тук и никъде другаде. Длъжен сте да вършите именно това и нищо друго. Всеки трябва да разпознае своето призвание в живота и да се труди за него. Да бъде полезен на себе си и на хората… Ето защо станах Редакционен… — поясни човечето. — Намерих себе си, след като се пробвах на поприща като Горски дух, Язовирен, Къщовен стопан… Ала всички онези дейности не бяха мои… Аз съм Редакционен!…

— Разбирам — казах. — Може ли да попитам още нещо?

— Става! — махна с ръка Редакционния.

— Дали сте помагали на нашата редакция? На някой от сътрудниците… или на мен?

Редакционния лукаво ме погледна:

— Конкретно?

— Конкретно.

— Какво искате, да ви кажа истината? Или да ви излъжа? По-добре да забравим, че ми зададохте този въпрос… Знайте само, че вършите много нужно и много важно за хората дело… Помагате на хората да се променят… Промените са това, което му трябва на всеки човек. Не бива да се стои на едно място. Трябва да има движение, усъвършенстване, стремеж към целта, достигането й, а после поставяне на нова цел — и пак към нея… И така до безкрая, до сетния дъх… Впрочем, на ваше място не бих повярвал на всяка моя дума! — неочаквано додаде човечето.

— На коя дума? — леко настръхнах аз.

— Ами например, за това че съм написал всички ония книги, за които стана въпрос… Защо ли? Защото човек никога не бива да хваща вяра на ВСИЧКО, което му приказват горските, домашните и другите дребни духове. Редакционните също. По традиция ние не лъжем направо… но обичаме бая да преувеличаваме, това е белегът на нашето племе, така да се каже…

— Тоест, послъгвате?

— Че как другояче! Но също тъй правят и доста люде!

— Ами онова за възрастта ви? — не мирясвах. — Нима ме преметнахте?

— Как можа да ви хрумне! — възмути се Редакционния. — Точно това си е чистата истина! Както и фактът, че съществувам…

— Не исках да ви обидя.

— И не успяхте… Беше ми приятно да си побъбрим… Но, за съжаление, време ми е, работата не чака… Сбогом! — той ми протегна мъничка, но здрава длан. Стиснах я дружелюбно и предложих:

— Може би все пак „довиждане“?

— Така да бъде — съгласи се Редакционния. — Довиждане!

После рипна от масата върху стола, от стола на пода и се шмугна нейде зад стелажите с книги, списания, вестници, ръкописи на автори. Същите автори, някои от които може би ще станат класици — след време. На някои Редакционния ще помогне, а други — напълно самостоятелно, благодарение на своя талант, упоритост, трудолюбие… и късмет.

Бележки

[1] Стопан — дух-покровител на дома и огнището в българската народна митология, най-често змиеморфен (смок). — Б.пр. ↑