Към текста

Метаданни

Данни

Включено в книгата
Оригинално заглавие
[не е въведено; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Превод от
[Няма данни за преводача; помогнете за добавянето му], ???? (Пълни авторски права)
Форма
Разказ
Жанр
  • Няма
Характеристика
  • Няма
Оценка
няма

Информация

Сканиране, разпознаване и корекция
TriAM505 (2011 г.)

Издание:

Златен кан. Том 2

Съставител: Кънчо Кожухаров

Корично оформление: Веселин Праматаров

Лингея ЕООД, Благоевград

ISBN 978-954-92471-2-1

История

  1. — Добавяне

Хек седеше в черно кожено кресло и пушеше лула. Големите му кафяви очи бяха тъжни. На масата пред него стоеше наполовина празна чаша кренди. Опашката му стискаше бутилка силен лауст. Музикалната уредба от един час въртеше една и съща унила мелодия. Всички обсъждаха единствено новината, че наследникът на многомилионно състояние, коренякът локинианц Хек Грауф отново е обзет от скука.

Впрочем, нищо чудно — когато имате под ръка повече от двайсет милиона лавориши, животът леко доскучава. Защо? Елементарно! Вече не ви се налага да се трудите за насъщния с пот на челото, не е нужно да се тормозите за кариерата си… Разбира се, бихте могли да се заемете с умножаване на състоянието, с което разполагате, само че за това е необходимо да притежавате делова жилка. Хек нямаше такава. Ни помен от нея. Баща му, покойникът, който бе спечелил всички тия луди пари, дето му остави като наследство — той имаше тази жилка. Но за беля Хек не наследи таланта му, а само мангизите. Затова можеше единствено да пилее наличния капитал, ала и това му бе омръзнало. Че и за какво толкова да се харчат тези лавориши? За пиене? Деликатеси? Жени? Хек мина през всичките тези излишества и му дотегна. А понеже нищо не умееше да прави и нямаше увлечения, остана му единствено скуката. Поне с практикуването й се справяше успешно. Без да има какво да върши, Хек ежедневно звънеше на всички свои приятелчета от университета, като ги разпитваше как самите те се борят с отегчението. За съжаление, повечето предлагани начини не бяха по-различни от тези на Хек, поради което и не будеха интерес у него. Но, както се случва обикновено, онзи, който не се смирява с постигнатото, непременно постига желаното. И така Хек се свърза със стария си приятел Геф, който му съобщи нещо интригуващо, и то толкова, че тръпки полазиха опашката на Хек.

— Питаш ме как се спасявам от скуката? — попита Геф. — Лесна работа. Влязох в Клуба за бягство.

— Туй пък какво е? — учуди се Хек.

— Туй е екстремно развлечение. Мога и теб да те уредя, но имай предвид, че тая работа е доста опасничка.

— Виж ти… — рече Хек и бълбукна глътка кренди.

— Да, така е. Но пък в цялата вселена няма по-добро лекарство против скуката. — Гласът на Геф бе необикновено щастлив, в тона му не се усещаше и намек за онази скука, която мъчеше клетия Хек.

— И за какво става дума?

— Подробно ли искаш или накратко?

— Най-добре подробно! — Хек се намести по-удобно в креслото, запали лула, издуха дебела струя дим, който веднага обви забележителните му черни мустачки.

— Ами слушай тогава. Първо, ще те заведа в клуба. Там трябва да платиш начална членска вноска от петдесет хиляди лавориша и да купиш разрешително за бягство, което струва триста хиляди кинта.

— Уха! — подсвирна Хек.

— Че ти какво очакваше? Това не е забава за бедняци.

— Добре де, а какво става нататък?

— Нататък клубът ти осигурява престой на Земята. Ти сам си организираш бягане от преследващи те земляни, като трябва да ги дразниш. Крайната ти задача е да побъркаш ловците си и красиво да им се измъкнеш.

— Какво ще рече „да им се измъкнеш“? — Хек протегна опашка и спря омръзналата му уредба.

— О, тук млъквам. Боя се, че не ми достига талант на оратор, за да ти опиша изкуството на бягството в цялото му великолепие. Ще ти кажа само, че да бягаш е поразително нещо, че…

— Я ми кажи направо какво трябва да правя? — не издържа Хек.

— Повтарям ти — бягството е цяло изкуство. Не всеки е способен да го овладее. Естествено, нищо не ни струва да се измъкнем от преследването на земяни. Разбира се, във всеки момент ние можем да ги унищожим заедно със смешните им оръжия. Но става дума за друго — да успееш да им избягаш красиво, като ги оставиш да си мислят, че силните са те — ето това е истинският майсторлък. Освен това, остава вероятността земните диваци все пак да те заловят или дори да те убият, ако не бъдеш достатъчно предпазлив… а това фантастично опъва нервите. С една дума, веднъж завинаги ще забравиш що е скука.

— Какво пък, звучи примамливо. Иска ми се да се пробвам.

— Нямаш грижи. Вземи триста и петдесет хиляди и утре сутринта ела у нас.

— Разбрахме се! — Хек прекъсна връзката и с радост почувства, че скуката го е отпуснала малко. Доволен от това усещане, той протегна опашка, грабна шишето кренди, отпи три грамадни глътки и, след като го върна на масата, започна да танцува из стаята.

* * *

Клубът за бягство се намираше в голяма каменна сграда, необичайно красива и скъпа. Геф поведе своя приятел по дългите, стилно декорирани коридори, за да го запознае с ръководителите. Председателят на клуба се казваше Дюспат Гин — дебел локинианец с късо опашле и едри ноктести лапи. Той зададе на Хек няколко въпроса, изясняващи какво именно иска да получи от членството си в Клуба новият кандидат. Хек, подучен от приятеля си, заяви, че мечтае да овладее изкуството на бягството и да постигне разтваряне на съзнанието си в най-прекрасния измежду всички локиниански инстинкти — инстинкта за самосъхранение. Също така не забрави да вметне, че няма намерение да малтретира беззащитните земни жители, обеща, че ще спазва строгите правила за поведение, установени в Клуба. Събеседването приключи, Хек плати началната членска вноска, след което купи разрешително за едно бягство. Сетне Геф го представи на трима бегълци-ветерани — Лод, Гил и Клам.

— Честно казано, завиждам ви! — рече Лод, след като се здрависаха.

— Защо?

— О, първото бягство е несравнимо! То е като първата целувка или първата сватба. При следващите бягства има претръпване, беглецът се отраква, става професионалист, свежестта на аматьорството си отива… разбира се, удоволствието не изчезва, но вече не е същото.

— Така ли?

— Да. Първото винаги е специално! — потвърди Гил.

— Затова се постарайте, уважаеми Хек, първото ви бягство да мине стилно — добави Клам. — Не позволявайте на земяните да се отпускат, използвайте на пълна мощност цялата си фантазия, за да ги нахъсвате да ви преследват. Избягайте им красиво. Избягайте им така, че впоследствие да се гордеете с първото си бягство.

— Още повече, че то със сигурност няма да остане последното в живота ви — вметна Лод. — Досега не съм видял нито един беглец, който да не е повторил — поне веднъж. И още веднъж… и пак… Вижте, бягството, според мен, е най-голямото удоволствие за всеки локинианец.

— Наистина? — учуди се Хек.

— Безспорно! — усмихнаха му се в отговор и тримата професионални бегълци.

* * *

Две седмици по-късно Хек се стягаше за път. Не взе много багаж — бутилка кренди, лулата, няколко от любимите книги и пълен комплект екипировка за професионален беглец, който получи като подарък при встъпването си в Клуба. След като се приготви, Геф го изпрати до космодрума, където го очакваше специален космолет, собственост на Клуба за бягство. Геф прегърна приятеля си за довиждане, пожела му сполука и си тръгна, а забравилият всякаква скука Хек се настани в каютата, където изпи няколко чаши кренди, за да се наспи хубаво.

Космолетът бързо достигна Земята. По традиция екипажът приятелски потупа по рамото клиента, връчи му печатно помагало с правилата на Клуба за реда на бягството и му даде няколко мъдри съвета заедно с картата на местността. След което катапултира беглеца посред земната джунгла, където наблюдателите на Клуба бяха засекли трима бродещи земяни, идеално подходящи за мероприятието.

* * *

— Не ви стига слънцето, огън запалихте! — каза недоволно Орлев, поглеждайки косо спътниците си.

— Стига мрънкал! — весело му отвърна Ларин. — Трябва да се яде нещо!

— Консервите не са ли „нещо“?

— Ти пък! От къде на къде консерви, след като имаме прясно месо? — възмути се Воронов. — Искаш да се развали, да си отиде зян? Лешоядите ли ще храним? Стига, бе.

— Добре де… — промърмори Орлев. — Просто тая жега… Подлудява ме.

— А ти какво очакваше? — ухили се Ларин. — Тук си е жегаво. От климата. В Азия сме, не в Карелия, ха-ха!

— Не ми олеква…

— Май не трябваше да те вземаме с нас! — отсече Воронов, разръчквайки жаравата. — Що за ловец си? Ловът затуй е лов, за да превъзмогва човек трудностите. Не държиш на жега — да си беше останал у дома, в апартамента с климатика.

— Ще издържа! — жегна се Орлев. — Не ми е за първи път да ходя на лов. Просто ми дойде малко нанагорно…

— Ами, няма как. Ще извиняваш, но край Москва няма тигри! — подсмихна се Воронов и надигна манерката с вода.

— Ами точно това не го разбирам, защо ви е текнало да дебнете тигър. По-добре да бяхме постреляли диви гъски.

— Виж какво, старче, ловът е преди всичко изкуство, а не сватбарски гърмежи или киснене в стрелбище с мишени. Трябва да се ловува красиво. Така, че да пробудиш в себе си древния инстинкт на първобитния ловец, дето го носим в гените си.

— Ти пък какво му обясняваш — въздъхна Воронов, махвайки с ръка. — Няма да ни разбере, не чува гласът на предците. Той не е ловец, ами е просто… любител да постреля.

— Я ме оставете на мира! — разсърди се Орлев и сприхаво се отдалечи към палатката.

— Напразно го дразниш — усмихна се Ларин, режейки месото. — Не е лошо момче.

— Нищо му няма, ще му е от полза — небрежно рече Воронов, набучвайки на шиша първия кървав къс.

* * *

Хек с наслада вирна острата си муцунка към топлото земно слънце. Този свят много му допадна — наоколо растяха екзотични растения, пееха забавни чудати птици, щъкаха смешни зверчета и насекоми. Хек извади манерката с кренди и отпи глътка.

„Поне засега бягството изглежда приятно нещо — рече си той. — Ако не друго, поне посетих Земята.“

След това Хек включи проследяващото устройство. Земяните се намираха съвсем близо и той със задоволство изхъмка. Можеше да пристъпи към бягството. Набързо прегледа първата глава от наръчника, където се обясняваше как младият беглец да провокира земяните да се впуснат подире му, удари още една глътка и се запъти натам, накъдето сочеше прибора. Опашката му весело потръпваше над земята.

* * *

Бе десет сутринта. Воронов сечеше дърва за огъня, Орлев седеше пред палатката и ядеше банан, а Ларин се развличаше да рисува в тефтера си тигъра, чиято кожа, на теория, трябваше да одерат в близките дни.

— Обичам това занимание! — каза изведнъж Воронов, откъсвайки се за миг от сеченето. — Ловът е нещо велико! Вече виждам как вървим по дирите на раираното чудовище, намираме го, дебнем го, помирисваме го и…

— И той ни изненадва, след което ни излапва и тримата! — засмя се Орлев.

— Ех ти, покорител на природата! — поклати глава Воронов. — Няма го у теб този ловен дух!

— Има го! Просто не се перча с него!

— Щом е така, ние с Ларин ти отстъпваме правото пръв да му забиеш куршума!

— Стига сте се дърляли. — Ларин затвори тефтера, остави молива и се пресегна към уискито. — Не се наслаждавате на природата, дай ви да се карате! Я по-добре се огледайте: слънце, палми, птички пеят, щурци свирят, кенгуру скачат…

— Кенгуру? — Воронов погледна приятеля си, сякаш онзи беше полудял.

— Ами да. Ей го там — стои до онова дърво… — Ларин докопа уискито и надигна шишето.

Воронов се обърна да види. Наистина, недалеч от лагера стоеше животно, което ако не беше истинско кенгуру, то много приличаше на такова. Няколко секунди Воронов го зяпаше. Животното отвърна на погледа му.

— Това не е кенгуру — отсече Воронов накрая. — Първо, не сме в Австралия. Освен това, всяко кенгуру има торба, защото е торбесто животно, а този хубавец няма такова нещо. Пък и, доколкото си спомням, козината на кенгуруто е кафява или жълтеникава. А този е сребристо-синкав. Не, Ларин, това не е кенгуру.

— Какво е тогава?

— Че откъде да знам? Някакво неизвестно азиатско хайванче.

— Да вземем да го гръмнем и да видим дали става за ядене? — обади се Орлев.

— Без разрешително за лов на този вид звяр? Ти имаш ли представа с каква глоба ще ни одрусат, ако разберат? — Ларин присви очи от ударилото го в лицето слънце.

— Така е. Тук не бива да стреляш, по каквото ти скимне, без да имаш разрешително — съгласи се Воронов и пак се зае с дървата.

Минаха десетина мълчаливи минути.

— Абе тоя ушко докога ще стърчи така!? — не издържа Орлев накрая.

— Не му обръщай внимание и то ще си тръгне, даже няма да забележиш кога си е скокнало в джунглата… — прозя се Ларин.

Ала сребристо-синкавото кенгуру изобщо не бързаше да се маха. Минаха повече от двайсет минути, а то упорито си стоеше и зяпаше хората.

Воронов също се ядоса.

— Хайде, чупка, къш! — развика се той. — Ще си изпросиш олово между очите!

Кенгуруто дори не трепна.

— Ама че тъпо животно.

И в този момент се случи нещо невероятно — хайванчето изплези език и започна да криви муцунка.

Воронов бавно се обърна към Ларин:

— Това нещо… подиграва ли ни се?

— Не знам. Но досега не бях виждал животно да прави такива работи… — стъписано изрече Ларин, впил поглед в странното създание.

Воронов отново се обърна към кенгуруто, като чак потрепери от гняв — наглото хайванче съвсем откровено им се присмиваше, гримасите му бяха станали толкова предизвикателни, че бе невъзможно да им се издържа.

— Да не искаш да те гръмна, а? — кресна му Воронов.

Кенгуруто отвърна по неочакван начин — наведе се, взе малък камък и го запрати по ловеца. Улучи човека в корема. И макар ударът да бе слаб и безвреден, Воронов тупна по задник от изненада. И побесня.

— Стига! Писна ми! — изрева Воронов, скочи, грабна брадвата и хукна към наглото животно.

— Почакай! — викна подире му Ларин, но Воронов и кенгуруто се скриха в гъсталаците.

* * *

Наближаваше десет вечерта. Ларин и Орлев седяха край огъня с готови за стрелба пушки. Воронов още не се беше върнал.

— Как мислиш — попита Орлев, хвърляйки клонки в огъня, — дали тази твар не го е пречукала?

— На лов всичко може да стане… Не биваше да подгонва това животно.

— Така си е…

Мина още един час. Луната, сякаш закована с пирони към небосвода, блещукаше през листата. Джунглите притихнаха. Орлев и Ларин започнаха сънливо да клюмат. И внезапно се стреснаха от приближаващ се шум. Рипнаха на крака, вдигнаха пушките, прицелиха се в мрака, очаквайки нашествие на пълчища диви и въоръжени до зъби сребристи кенгуру. Ала от тъмнината излезе само Воронов. Беше мърляв, издраскан, омачкан, но поне жив и здрав.

— Измъкна ми се гадината — рече, без да поглежда другарите си в очите.

— Избяга? — Орлев отпусна пушката.

— Ъхъ. Няколко часа му бях по петите на тоя мръсник, тичах през блата, дерета… а той ми се плезеше и правеше идиотски гримаси. Да го бях спипал, щях да го посека на място. Обаче не го настигнах. Умори ме тоя дявол. И се скри.

— Изглеждаш ужасно — забеляза Ларин.

— Паднах в кална локва. Онзи ме подмами.

— А тази кръв?

— Паднах върху бодлив храст.

— Струва ми се, че е по-добре да не се връзваме повече на онази опашата твар… — измърмори след малко Орлев, озъртайки се предпазливо.

* * *

Въпреки това Воронов не изтрая, когато на следващия ден, точно в десет сутринта кенгуруто цъфна на същото място и започна да дразни ловците. Човекът зареди пушката и се втурна подир подскачащия изрод. И пак се върна по тъмно, уморен като куче — без сили, без кожата на кенгуруто.

Това продължи точно осем дни. От третия ден нататък в преследванията се включи и Ларин. Орлев оставаше да пази лагера.

* * *

Хек се беше излегнал върху топлата трева и пушеше, примижал от удоволствие. От време на време придърпваше манерката с кренди, за да се наслади на любимата напитка. Земното слънце ласкаеше козината му, птиците услаждаха слуха, а многобройните пеперуди — зрението. Хек наблюдаваше плуващите в небето пухкави облаци и нямаше никакви причини да съжалява за прекараните на Земята дни. Да, Геф имаше право — бягството се оказа завладяващо занимание. Харесваше му да бяга от земяните. Вярно, отначало намираше пасивността на преследвачите за досадна, но скоро и те се увлякоха и всичко тръгна както трябва. Хек си припомни първия ден на надпреварата и муцунката му засия усмихнато. Паднаха му се мързеливи земяни, но той талантливо ги изкара от платнената им смешна къща и ги накара да го гонят до капване. Хек откъсна голямо огненожълто цвете, едрите му черни ноздри се разшириха, вдъхвайки аромата. След миг кихна, стряскайки задрямалата на темето му пеперуда и отново се заусмихва, мислейки си колко е хубав животът. Само едно не бе съвсем хубаво — срокът на разрешителното му изтичаше. Налагаше се да помисли за завършека на първото си бягство. Хек се натъжи, въздъхна и отвори учебника, за да подготви кулминацията на вълнуващото осемдневно преживяване.

* * *

— Кълна ти се, проклетото кенгуру пушеше лула! — заинати се Ларин, свирепо сумтейки в лицето на Воронов. Онзи не отстъпи.

— Да бе, да! А картини да е рисувало? Приятел, луднал си. Разбирам те, но понамали пиенето. Иначе ми е бедна фантазията какво ли още ще ти се привиди. — Воронов се отдръпна и започна да подрежда раницата за път.

— Не е от пиенето! Започнах да къркам, след като заварих кенгуруто да пуши! И ти да го беше видял, и ти щеше да почнеш да пиеш като смок!

— Да бе, да! — Воронов нарами раницата, претегли на ръка пушката и зададе единствения въпрос, който имаше значение за него: — Е, идваш ли да спипаме тая гадина, или оставаш с Орлев да вардите палатката от пеперуди и мравки?

— Вече ти казах — повече нито крачка не стъпвам след онова дяволско нещо! Мил ми е животът! Не разбираш ли, че с тоя звяр нещо не е наред?!

— Така ли? И кое не му е наред? — Воронов се усмихваше подигравателно.

— Това, че не е животно.

— А какво?

— Демон! Демон от джунглата.

— Аха, разбирам. Хубаво. Чао засега. Ще залегна на пусия през нощта, така че не ме чакайте преди зазоряване.

— Ами ако ти избяга пак?

— Имам фенерче, ще го намеря по следите.

Воронов загърби приятеля си, прекъсвайки разговора и решително закрачи към гъсталаците. Ларин го изпрати с поглед, после седна до палатката и се зае да опустошава поредното шише уиски. Пиеше направо от него, без да търси чаша.

До вечерта вече бе весел и пиян. Седеше край огъня и си тананикаше песнички. Орлев спеше в палатката и хъркането му пригласяше на песните. И изведнъж Ларин видя пред себе си кенгуруто. Само преди няколко часа би се разтреперил и плувнал в студена пот, би потърсил пипнешком пушката… но сега само побутна празната бутилка и се захили.

— Здрасти! — хлъцна дружелюбно Ларин, забелязвайки в устата на съществото димяща лула.

Кенгуруто се приближи.

— Е, кво стърчиш? Сядай! — Ларин потупа с длан дънера, на който се бе настанил.

Известно време кенгуруто съсредоточено пафкаше, а сетне изведнъж отиде и седна на мястото, където човекът го бе поканил. Седяха един до друг и зяпаха огъня.

— Е, как върви? — попита Ларин и изцеди няколко останали капки от шишето в устата си.

Кенгуруто мълчаливо сви рамене.

— Яснооо… Я ми кажи, защо ни тормозеше цяла седмица?

Кенгуруто пак вдигна рамене.

— Както искаш, можеш да не отговаряш. Аз обаче знам кой си. Ти не си кенгуру, нали тъй? Ти си тукашният демон-пазител на джунглите.

Кенгуруто с почуда погледна Ларин и почеса муцуна с лапа.

— Решил си да ни накажеш, нали тъй?

Отдалеч долетя рязък крясък на някаква нощна птица.

— Ето какво ще ти кажа, уважаеми демоне. Аз осъзнах вината си и повече няма да ловувам… в твоите джунгли. Така че, предлагам ти да станем приятели. Какво ще речеш, хлъц?

Кенгуру замислено гледаше човека и бавно шаваше с дълги уши.

— Искаш ли някак да скрепим нашето приятелство? — продължи Ларин и протегна ръка. — Можем да изпушим лулата на мира!

Кенгуруто за момент се поколеба, после очевидно разбра каква е идеята и учтиво подаде лулата на ловеца. Ларин я пое, избърса мундщука с носната си кърпа и дръпна. След миг се разкашля страховито, хвана се за гърдите и върна лулата на собственика й.

— Леле, как я пушиш тая гадост?!!

Кенгуруто премълча, избърса лулата в козината си и показа как. Очевидно му понасяше.

— Виж какво, хайде тогава да го полеем! Приятелството де… — предложи Ларин и връчи на демона ново, едва наченато шише уиски, което бе забравено за известно време и покорно чакаше своята участ до крака на човека.

Чудатият звяр взе бутилката, помириса я и отпи дълга глътка. Муцунката му засия.

— Дай сега аз — рече Ларин и ловко отне от лапите на кенгуруто уискито.

Демонът придоби обиден вид, затова човекът побърза, след като отпи и той, да му върне питието.

— Знаеш ли какво? — попита Ларин, след като мина половин час. — Още първия път веднага те харесах. И знаеш ли защо?

Кенгуруто мълчеше.

— Защото си задушевно същество! Скромно и задушевно! Искаш ли да ти подаря шапката си? Ето, заповядай, да си я носиш със здраве!

Кенгуруто се опита да се види как му отива човешката каубойска шапка.

— Много ти гила! Готин си! Давам ти и якето!

Само след няколко минути звярът бе пременен — с яке, ботуши, красива голяма шапка, с фотоапарат на гърдите. В зъбите му димеше лулата, опашката държеше преполовеното шише уиски.

— Хубавец! Дай да те прегърна, приятел! — изфъфли Ларин, но щом се пресегна, изгуби равновесие, тупна на земята, прозя се и заспа.

В този момент от палатката се измъкна Орлев.

— Ей, Ларин — подвикна той, — какво си мърмориш? Събуди ме!

Кенгуруто бавно се обърна към Орлев и отпи от уискито.

— Л-л-ларин…? — пребледня Орлев. — К-к-какво ти има?

Кенгуруто килна назад шапката и протегна на човека лулата си в знак на приятелство.

— Майчице! — изписка Орлев, отстъпи две крачки назад и падна в несвяст.

Известно време кенгуруто се колебаеше какво да прави, след което вдигна омекналия Орлев от земята и го премести в палатката. Същото стори и с Ларин. После седна пред Огъня и зачака, гледайки в тъмнината, прозявайки се. Не след дълго, звучно ругаейки и шумно трошейки клони от джунглата, изникна Воронов. Той забеляза звяра, който му бе късал нервите цели осем дни, и потръпна стъписан.

— Мръсник! — изръмжа, след като се окопити. — Аз тичам като изоглавен из шубраците, издрах си ръцете и муцуната до кръв, изхабих и изгубих фенерчето, подбих си краката… а ти си седиш тук и ме чакаш… хубаво…

Воронов рязко вдигна пушката… ала се сети, че бе привършил патроните, гърмейки в мрака, където му се привиждаха опашати чудовища. Хвърли яростно оръжието на земята, стисна юмруци и тръгна заплашително към кенгуруто да го накаже.

— Вече се бях отказал да те търся! Ама ето че ми падна…

Спря пред противника на средна дистанция за бокс. Изхърка, дишайки тежко:

— Имай предвид, мръснико, че и без пушка ще те размажа! Само да ти вкарам една левачка — готов си! В колежа бях шампион по бокс, така да знаеш! — и се нахвърли срещу омразната твар.

Кенгуруто обаче много ловко избегна последвалата градушка удари, юмруците на човека не улучваха на косъм чевръстото чудовище.

— Ларин, Орлев! — викна Воронов. — Помагайте!

Но никой не му отговори.

— Какво си направил с другарите ми, гадино, убил ли си ги?!! — кресна Воронов и с нови сили се впусна в безпощадна атака.

Кенгуруто още известно време се изплъзваше от юмруците на човека, ала после уморено въздъхна и с един къс прав прати Воронов в нокаут.

— Боже, главата ми ще се пръсне! — жално промълви Ларин, изпълзявайки от палатката.

— Я трай! — с досада го сряза изпълзяващия подире му Воронов.

— Е, какво става? — попита Орлев, без да смее да се подаде навън.

— Като че ли няма никой — рече Воронов, предпазливо опипвайки ударената си челюст.

— Отишло ли си е?

— Отишло си е — отвърна Ларин.

— Ама със сигурност?

— Със сигурност! — ядоса се Воронов. — Измъквай се, до довечера ли ще се къташ?

— Излизам — обидено и дебело каза Орлев.

— Опа, я вижте! — викна изведнъж Ларин.

— Какво има? — подозрително запита Воронов и предпазливо се приближи към дънера, край който бе клекнал Ларин.

— Ето — Ларин сочеше с пръст мястото, където снощи бе заспал.

— Хайде стига, бе! — подсвирна Воронов след дълга смаяна пауза. — Проклет да съм, ако това не са…

— Диаманти — довърши вместо него Ларин.

— Какво намерихте? — довтаса и Орлев, който зяпна и се ококори, след като съзря върху раницата на Воронов три огромни диаманта и бутилка с някаква невиждана яркокехлибарена напитка.

— Хващам се на бас — промълви Воронов, — че всеки камък струва цяло състояние.

Ларин облиза пресъхнали устни и протегна ръка към шишето.

— Не! — възкликна Воронов. — Не съм против да полеем подобна находка, имаме нужда… но това нещо може да е отровно, знае ли се…

— Дали кенгуруто е оставило тези неща? — попита Орлев.

— Кой го знае, може би — рече Воронов.

— Но защо? — учуди се Ларин.

— Откуп? — предположи Орлев.

— Кой го знае… — повтори Воронов. — Във всеки случай, с тия диаманти можем да се смятаме за богаташи. А аз лично се чувствам и победител! Въпреки всичко, което преживяхме тези дни…

— Аз също! — каза Ларин и хукна да търси дали е останало нещо от касата уиски.

Не я намери.

— И аз с вас, че и още повече! — засмя се Орлев и радостно започна да си стяга багажа.

* * *

Хек седеше в черно кожено кресло и пушеше лула. Големите му кафяви очи преливаха от веселие. На масата пред него стоеше наполовина пълна чаша кренди, а с опашката си придържаше бутилката с необикновената земна напитка. Помещението бе пълно с приятели, на които Хек разправяше историята на своето първо бягство.

— И накрая — рече той, адресирайки думите си най-вече към хубавата млада локинианка с чудесни сини очи и спретнато сресана къса опашчица, — аз, както се полага на уважаван член на Клуба, оставих на земяните подаръци в знак на благодарност за хубавото бягство.

— Какво им подари? — попита бившият му състудент Олуф.

— Три диаманта и шише кренди.

— Удивително! Те харесват дреболии като диаманти?

— В наръчника така пишеше — рече Хек и пусна красиво накъдрена струя дим от устата си. — А на свой ред се сдобих с няколко редки трофея, ето ги там.

Гостите с интерес погледнаха към златната трофейна маса, върху която лежаха стилно подредените вещи на Ларин: шапка, яке, ботуши и фотоапарат. Муцунките на гостите изразиха неподправено възхищение.

— А освен това се сдобих с няколко бутилки изключително вкусна земна напитка! — додаде Хек, като разклати уискито.

— Бива си я, наистина! — примлясна Олуф, отпивайки от чашата си. Гостите се присъединиха към похвалите.

А пък Хек не откъсваше взор от синеоката локинианка и усещаше, че в душата му не е останала нито капка униние, нито сянка от скука. Чувстваше се истински победител, че и нещо повече — истински герой!

Край