Ценка Бакърджиева
Празник

Венцислава за пореден път си погледна часовника. Господи, все още 20 ч. и 6 мин. Клепачите й лепнат — аха да заспи. Щеше да го направи, ама на — в заведение е. Дълга работна седмица, дълъг ден… Единствено мисълта за днешната петъчна вечер я крепеше до последно. От работата — направо тук. Нямаше време да си ходи и да се докарва. Омете салатата в чинията, пийна две глътки ракия и — сбогом, желание за нощен живот. Колегите й колежките си шепнат, оглеждат се, обръщат се, хихикат… Венци бавно мести премрежен поглед от лице на лице, среща усмихнати очи и вдигнати за наздравица чаши…

Отляво Нина я погледна изпитателно.

— Да не ти е зле?

— Не, нищо ми няма. Чакам музиката да засвири, за да живна. Трябва да си вдигна адреналина.

Идеята е добра. Да си вдигне адреналина. В механата е пълно с мъже. Още на първото хоро трима пъргави скокнаха да играят. Добре диплят стъпките — наляво, надясно, с подскоци, прикляквания… Обича да гледа мъжки танци. Има нещо първично, тръпнещо и като задумка тъпанът, направо ти разбърква вътрешностите.

— Още ракия? — колегата е протегнал ръка с шишето.

Кимна му да сипва, то така и така…

Второто хоро вече се извиваше из заведението. Стана. Хвана се между двама. Обичаше да играе с осанка — гордо — като принцеса. Не, не върви принцеса — по-скоро като чорбаджийска щерка, наперена, с изпънати рамене и вирната брадичка. Веднага усети погледите, които я последваха. Мъжете харесват силните жени. Покрай тях се чувстват завоеватели. Ето, такава иска да я виждат — Жена с главно Ж, а не свита маруля на стола пред заспиване. И тогава й хрумна… ами да, защо не?… Той също някъде се весели с компания. Нищо лично — само ще му пожелае наздраве.

SMS — „Наздраве! И по-здрави!“ — писмото до Пламен е изпратено.

Стана и смешно. Това „по-здрави“ беше негов израз. Преди време буквално го разбра като по-здрави в кръста, което от своя страна водеше до други асоциации. Точно тях имаше предвид при писането. Приятно потръпна и вече съвсем разсънена се зачуди дали ще й отговори. В същото време музикантите засвириха кючек.

Играеше с цялото тяло. Рамене, гърди, корем и задник вибрираха и отсечено следваха ритъма: оп — са… оп — са… Понякога затваряше очи, за да попива по-добре музиката. Нямаше нужда да се оглежда за публика. Дори при абсолютната навалица на дансинга имаше кой да я гледа. Извърна се рязко и улови погледа на един младок с бръсната глава.

В почивката погледна часовника на GSM-а. Изненада! Мъдреше се писмо.

Пламен — „Наздраве и от мен! И по-здраво тропване на хорото!“

Ама че тарикат! Как се прави, че не разбира! Е, и това е нещо. По такива места човек не си гледа често GSM-а. Веднага се зае с отговора.

SMS — „Сега поемаме ноти. Тропането в някой бар.“ — писмото изпратено.

Анализ: поемане на ноти — от пиенето ще е разкрепостена; тропане в бар — покана за среща същата вечер… въпреки че…

С Пламен се срещнаха на един семинар. По време на семинара — нищо особено. Всеки беше вглъбен в материала и дори не запомни името му. А после… Седмица по-късно вече търсеше начини да разбере как се казва, да си уреди „случайна“ среща… Ако имаше база за сравнение… по петстепенната скала емоционално я опустошаваше тайфун от шеста степен. Без преувеличение! Точно когато си въобразяваше, че може да контролира своя живот, се оказа, че именно тя не е под контрол. И се уплаши. Мина през отчаяна борба със себе си, последвана от примирение — каквото ще става, да става, следващо отчаяние, именно понеже нищо не стана… А Пламен през цялото време беше в мислите й. Реално понякога се срещаха, понякога си пишеха; той бе винаги точен — нищо излишно. И когато разбра, защото тя му каза, че се разболява от любов, обясни й: не споделял същите чувства.

Венци се усмихна — бива ли да е абсолютна глупачка. Що за въображение, че разбира зова на сърцето, но… оказа се — не било повикано, от когото трябва. Преди на моменти мислеше, че целият й живот е поредица от събития, довели до тяхната среща. Глупости! Как изобщо е могло да й хрумне? А сега? Сега за нея е като един от многото мъже тук. Може да започне флирт, само за да подразни някого — например онзи с прошарената коса. Важно е после да се измъкне. На това му се вика кучка.

Съобщение от Пламен: „Ние вече тропнахме едно хорце.“

Видно е, че връзката се поддържа. Дотук добре. Обаче съдържанието — подходящо за детска градина. Сега ще му спретне супер отговор.

SMS — „Аз съм на фаза кючек, но не ми се правят солови изпълнения.“

Кючекът е еротичен танц, за който го може. Който не може, да гледа и да се учи. Накратко — готова е. Не ми се правят солови изпълнения — буквално, ако ме поканиш, няма да откажа. Интересно, ако наистина я покани, как ще се измъкне? А дали иска да се измъкне? Според ситуацията.

Пламен — „Кючека го играем в момента.“

Отговорът обезсмисли предходния SMS. Значи така, а? Пишем си невинни съобщения. Иска да види докъде ще стигне. Иска да си достави удоволствието да й откаже. Съвсем вежливо: изморен съм и отивам да си лягам. Господи, този мъж умее да й лази по нервите!

Колежките вече забелязаха, че пише SMS-и. Започнаха да подмятат тъпотии от сорта: ето кой ще се уреди с компания. А Нина направо ги четеше. Какво ли ще разбере? Каквото ще! Майната й!

Венци продължи с писането: „Ние също, но пред масовката предпочитам по двойки“ — щрак — изпратено. И стана да играе. Няма накъде. Право в целта. А ако дойде в заведението след малко? Всъщност непрекъснато държеше вратата под око. Усети се, че го прави и се ядоса на себе си. Пламен е като наркотик. Въобразяваше си, че го е отказала. Минимална доза и… пак е зависима. По дяволите!

Хорото я грабна. Живата музика нямаше нищо общо със слушането на запис. Усещаше енергията, бликаща със звуците. Затвори очи и се остави предният и задният да я водят. Спазваше ритъма, не бъркаше стъпките… Стискаше здраво ръцете им да не й се изплъзнат. Поемаше мириса на смес от скъпи парфюми и потни тела. А тъпанът думкаше: дум-дум, дум-дум… дум… някак далечно — дум… бавно и приглушено — дуу… м…

 

 

Стоян, подпрян на гегата, оглеждаше мерата. Ех, зелено… Мина Великден. Свършиха постите. Другата неделя ще го женят. Майка му избрала невеста, докат’ той беше на гурбет с баща си. Не коя да е, а попската щерка — богаташка дъщеря. Попът имаше най-много ратаи и слугинчета в селото. Свят човек, а мирските работи го блазнят. А Кера?… Ех, Кера… Бяла и мека като тесто — бухнал великденски козунак. Мотика не знае да подхване, но везмото и… дантелите й… няма по̀ майсторка от нея. Ей тук — отляво е кърпата, пратена по майка му. Извади я. Помириса я. Миришеше на гюл и мъжкото се надигна в него.

 

 

Дум… дум…

 

 

И тогава я видя. Не Кера — другата. С крайчеца на окото си улови сянката. Дигна очи срещу слънцето, а тя беше там — има-няма 10 аршина от него. Често я срещаше напоследък. Отдалече ще мине бавно и тежко или ще изпърха като лястовица, гонейки стадо кози. Не е от тяхното село, нито от Усойново. Миналата неделя имаше панаир, та знаеше тамошните моми. Да бе друга, ще да я заговори, но колчем я видеше, смут и сладка мъка го обземаше, та не можеше дума да каже.

Привечер е. Натежалите бозки на овцете прокапваха. Откъм селото се чуваше блеенето на агънца и неспокойните им майки бързаха да се приберат.

— Де бре, бре, бре… — провикна се Стоян към кучетата и тръгна към селото.

— Ей, Стояне, почакай!

Девойката тихо се бе промъкнала досами него и го дърпаше за сетрето.

Обърна се и за пръв път я видя отблизо. Страните й — кадифени като листенца на роза, очите й — две светли езера, плитката — дълга поне три лакътя, падаше тежко отпред през гърдите й и досущ златна змия се спускаше към тънкото кръстче.

— Откъде ме знаеш, моме?

— Знам те, но искам и ти да ме знаеш.

Гледаше го право в очите. Стоян се смути. Запристъпя от крак на крак. Най-после отвърна:

— Защо ми е да те знам? Годен съм.

— Двамата сме един за друг. Сърцето ти ме иска. Годежът нищо не е, щом Господ още не ви е събрал.

Стоян се окопити.

— Ти луда ли си, девойко? Не знам как те викат, ни откъде си, ни кои са майка ти и баща ти. Че си хубава, хубава си. Една красота виждам само.

— Не е ли достатъчно?

— Достатъчно? На мен попът ще ми даде пари дюкян в града да отворя, та да не живее дъщеря му на село.

— Добре ще се уредиш, Стояне, но любиш ли годеницата си? — момата настойчиво го гледаше.

— Как да не я любя! Любя я както мъж — жена — той уверено стисна кърпата в ръка.

— Не те питам това. Сърцето ти, душата ти жадуват ли за нея?

Стоян се ядоса. От къде на къде ще го пита? Очите й го пронизваха, а гърлото му стиснато — все едно, че е обесен.

— Махай се, девойко! Остави ме да си вървя.

Тя обаче застана пред него и бавно започна да разплита плитката.

 

 

Дум… дум…

 

 

— Сияна се казвам. Татко го убили хайдуци. Сестрите намерили мама. Тя ме родила при тях, но толкова обичала тате, че го последвала на оня свят.

— Сирота си, така ли?

— Така.

Стоян мъчеше. И мислеше. „Сираче, значи. Сигурно е послушница в метоха. Брей, на какво са я научили!“ В потвърждение на мислите си чу:

— Оттатък Усойново живея със сестрите. Затова не ме знаеш. Отскоро те сънувам. Казаха ми: иди и го намери. Ето, намерих те.

Тя вече беше разплела косата си и я тръсна, та се разсипа надолу под кръста.

Стадото, подкарано от кучетата, вече се беше прибрало в селото. Неусетно слънцето бе залязло и сумракът бавно ги обгръщаше. А Стоян нито да тръгне, нито да остане.

— Не те ли е страх? — я попита.

— С теб не ме е страх. Каквото и да ми направиш — искам го.

Разкопча елечето, отвърза престилката, разпаса тикменика… През цялото време го стрелкаше в очите и накрая остана само по риза, а той я гледаше като упоен с омайно биле.

— Ела. Ще ти постеля косата си. Знам, че ме искаш. Твоя съм — понечи да го хване за ръката. — Не се страхувай! Сестрите ще ни помогнат.

 

 

Дум… дум…

 

 

Чу за сестрите и се сепна. Знаеше, че стават подобни работи, но чак за такава не беше чул. Ще кажат: прелъстил манастирска послушница. Ще хукне Афанасия игуменката при бъдещия тъст. Ще развалят годежа. Майка му ще се поболее. Баща му ще се разгневи и ще го изгони. Какво, че е първороден? Ще бъде гладен и гол, женен за една сиротиня. Развика се:

— Махай се! Махай се! — и бързо се затича към селото.

 

 

Дум… дум…

 

 

Хорото се виеше из механата. Венцислава отвори очи. Няколко удара на тъпана, няколко крачки от хорото, а като че ли бяха минали часове. Нещо далечно, неизживяно, болезнено сладко и мъчително се беше промъкнало в гърдите й. Аха да си го спомни и… дум — дум… няма го. От внезапно връхлетялото я чувство й прималя, обърка стъпките и се спъна. Танцът от удоволствие се превърна в мъка. Пусна се и отиде да седне. Вяло погледна часовника на GSM-а — 23 ч. 30 мин. — и… пак писмо. „Играхме кючек, право хоро, трите пъти, дайчово и еленино…“ — Пламен. Брей, този няма да изневери на стила си. Усмихна се. Усмивката като сюнгер попи всички неприятни, остатъчни напрежения.

SMS — „Браво на вас! Трите пъти звучи особено добре!“ — чао, съобщение. Трите пъти направо си значеше тройна серия. За година?… Ама че пости! Или месец? Да не сме престарели! А може би седмица, ден?… В случая три пъти за една нощ. Много смело от нейна страна, но бас лови, че няма да се сети.

Не се сети. 23 ч. и 47 мин. — „Трите пъти си е направо «Бяла Роза»“. А бе що не…

Певицата се опитваше да стигне високите тонове на някаква чалга с такт девет осми. Не можеше. Кой ли ти слуша? Беше надвесена над клиент, отъркваше гръдта си с полупрозрачна блузка в бузата му и бавно се наместваше върху коленете. Всички неистово пляскат, а оня зачервен като рак.

Стига SMS-и! Хайде на купона! Оп — са… оп — са… Дум — чакарлака — лака, дум — чакарлака — лака, дум — чака, дум — чака…

Танцът я увлече. Евалла на балканските ритми! Изгони всяка мисъл от главата си. Остави се на музиката и движението, на мускулните стягания, отпускания, на всеки клетъчен спазъм… Затвори очи и…

 

 

Стоян седеше до младата си булка на трапезата в бащината къща. Хубава сватба! Дойде попът на Усойново да ги венчае, та тъстът да е свободен да посреща гости. От сутринта облаче нямаше на небето — ведър, спокоен майски ден… Таман седнаха на гощавката и един вятър излезе… Ей на какви облаци се тълпят от запад!

Кера се смееше с дружки. Стегнатото елече повдигаше бюста. Под тънката ленена риза прозираха полукълбата и ситно се тресяха за радост на очите. Да хапнат надве-натри и да отиват в тяхната одая, че сватбарите вест за блага ракия ще чакат.

Гледаше Стоян невестата си и далече напред хвърчаха мислите му. Бяха ходили до града. Бяха избрали къща с дюкян отдолу. Знаеше той да върти търговия. Още хлапе беше, но баща му го взимаше със себе си на гурбет — да се учи. И във Влашко е бил, и в Гръцко. Беше изучил речта им, та кога се пазаряха, никой не можеше да ги излъже. С едни кожи и сол е почнал баща му. Напечелил се. Дошли в туй село като по-заможно. Виж, Стоян в града ще живее, с платове и мъниста ще търгува, с чуждоземски подправки. А Кера ще седи горе на прозореца и ще плете фини дантели. Привечер ще излизат по чаршията и всички ще ги поздравяват: „Сполай ви, чорбаджи Стоян и Стоянице!“

Облаци скриха слънцето. Вятърът надигаше разпънатите месали и жените бързаха да ги затискат с пълни стомни, паници и с големи погачи.

Светъл лъч се появи на двора. Заедно с него се отвори тежката дъбова порта и влезе Сияна. Глъчката стихна. Тя мина бавно покрай сватбарите и застана пред Стоян. Той отново изпита оная сладка мъка. Нещо го теглеше към нея, но беше скован и не можеше да помръдне. Три реда златни пендари се спускаха връз червения й сукман. Беше се нагласила като невеста с пъстри чорапи, сребърен колан с две големи пафти и преливаща като дъга шарена престилка. На снежнобялата й риза, богато нашита с шевици, всяка мома би завидила. Ех, и Кера не умееше така да везе.

— Още не е късно, Стояне. Ела с мен — тихо го каза, но чу и последният човек на двора.

Сватбарите занемяха от почуда как е посмяла да дойде жениха да иска. Първа се окопити Кера. Изкрещя:

— Махай се, уруспийо! Той ми е мъж! — и викна към мъжете — Какво чакате, изгонете я!

Никой не помръдна. Не смееха ли, уплашени ли бяха? Пак тихо Сияна попита:

— Стояне, идваш ли?

Не получи отговор.

— Добре ще направиш да дойдеш — продължи. — Ще викат, ще кълнат, ще ги е яд, но ще им мине. Кера ще намери добър мъж да я обича. Всички ще са доволни. Останеш ли — ще сте нещастни. Аз можех и по друг начин с тебе, но… искам сам да решиш.

Стоян се насили и отмести поглед от нея. Обърна се към булката, но не я видя, а съзря жълтиците на баща й. Гняв се надигна в гърдите му. Как може манастирската послушница да идва, да му разваля празника? Ех, Афанасия, не я държиш под око! Но… имаше нещо… необичайно… странно… Какво ли? Стоян се опита да го улови. Аха-аха… гневът го беше заслепил. Околните очакваха да направи нещо. Видя питащите очи на майка си и присвитите на баща си. По-малките му братя хихикаха и се ръчкаха в ребрата. Обърна се ядно към Сияна:

— Отивай си! Пречиш ми да се веселя, разваляш ми празника. Не разбра ли, че не те искам?

— Ако вярно говориш, Стояне, добре, ала ти лъжеш мене, невестата, сватбарите и най-вече себе си. Аз си тръгвам. Но да знаеш: цял живот ще ме търсиш. И в следващия, и не се знае докога… А щом ме намериш… в далечни времена…

Сияна си тръгна. Чак тогава попът на Усойново и тъстът се сетиха да викнат подире й:

— Анатема! Анатема!

На Стоян ушите му като чели се отпушиха и започнаха да чуват странни разговори и подмятания.

— Мене да беше поискала, Маро, зарязвах те барабар с децата!

— Бре, пусти Михал! — провикна се жена му — Прищяло му се на дъртия пръч около самодивска коза да се навърта!

— Храненица ли им била? Не ги вярвам тия работи.

— Вярваш, не вярваш, ама не гледаш ли как са я гиздосали с тия златни пендари. Ми тя по-богато от булката се носи.

— Виж го ти Стоян! С която и да е — все е на кяр.

Глъчката се усилваше, но далечен тътен от гръмотевици я заглуши. Изви се вихрушка. Прахоляк напълни очите на хората, посипа се по хляба и гозбите. Едри капки закапаха. Всеки грабна каквото е пред него и се подслони — кой в къщата, кой под сайванта.

— Ела да се приберем — Кера хвана Стоян за ръка и двамата се качиха в тяхната стая.

Музикантите под чардака се опитваха да надсвирят бурята. Току кавалът подхващаше игриво, гайдата му пригласяше, тъпанът надвикваше гръмотевиците: дум — дум, дум — дум… Но бурята се изхитри. Обърна се вятърът и все едно котел с вода плисна музикантите. Кавалът прегракнало изпищя и спря. На гайдата само ручилото дуднеше. Кожата на тъпана се отпусна… А горе Стоян и Кера вече бяха мъж и жена пред Бога.

 

 

Дум — чакарлака, дум — чака, дум — чака…

 

 

— О-ох…

Силна болка преряза Венцислава в левия прасец. Докуцука до най-близкия стол. По-младите насмешливо я гледат: къде си тръгнала да въртиш задник? На, така ти се пада! Мамка му! Как можа да й се схване кракът! Опита се да свива и отпуска пръстите, но тесният, заострен ботуш не позволяваше. Запретна крачола на панталона и започна да щипе твърдия като камък прасец. Дотука с танците.

— Нали заедно с теб ще се прибираме?

Трепна и се обърна. Въпросът бе зададен от млада колежка. Как ли се казваше? Май беше Ина. Живееха в един и същи комплекс, в два съседни блока. Господи, няма свобода! Все ще се намери някоя лепка! Отвърна й:

— Аз смятам да ходя на бар.

Не мислеше, че е удачно с тоя крак, но… можеше с Пламен да се срещнат някъде без множеството натрапчиви погледи на нейните или неговите колеги.

Седна си на мястото. Пържолата изстинала, виното и безалкохолното свършили… Пиеше й се вода, но нямаше дребни. В тази механа колкото пари дадеш, толкова струваше поръчката — назад ресто не връщаха — всичко бакшиш. Тъкмо умуваше дали да не пие от чешмата в тоалетната — щеше да мине с 20 стотинки, когато забеляза, че групичка от техните се изнизва към вратата. Грабна си якето и хукна след тях. Съвсем навреме, за да се намърда в таксито.

Докси клуб. Беше чула познат да разправя, че присъствал на изнасилването на едно момиче точно там. Някакъв с дебел врат я гътнал на маса в ъгъла, а бодигардовете му заслонили с тела сцената от любопитковци. На оня се виждало само движението в такт на главата и панталона, смъкнат на букаи. А момичето било толкова намотано, че едва ли разбрало какво му се е случило. Пфу! Гадост безподобна! Обаче имаше нещо тръпнещо човек да попадне на подобно място.

Охраната я предупреди за липса на обхват в бара. Ами направо ще звънне на Пламен, преди да влезе и ако иска, да идва. Нека му предостави възможност поне веднъж да вземе решение, гарнирано с адреналин.

Един път — два пъти… Не си чува телефона. Тъкмо пак да пише SMS и той на линия. Тя почна: така и така стана, там и там сме, ако имате желание, идвайте цялата компания. Със сигурност повечето щяха да се откажат. Отговорът: танците били в разгара, едва ли някой ще иска да се мести. Докато си пожелаваха взаимно приятно доизкарваме на нощта, връзката прекъсна. Тъкмо да затвори и чу мелодичен, женски глас: „Ало, Венци ли е?“ „Венци е, а Вие коя сте.“ „Ние ще дойдем. Чакай ни!“ — отсреща изключиха. Това негови колежки ли бяха? Ама че конспирация! Сула и Пула участват в нея.

В бара — полутъмно, горещо и оглушаващо озвучено. Съблече се по потник. Нека покаже рамене и гръб. И бюстът си го биваше. Да живеят дунапреновите подплънки! За себе си мислеше, че е яка мадама — в състояние да стопи лагерите на всеки. Това последното — само теоретично.

Боли я кракът, ама какво да прави, като от дансинга се виждаха стълбите. Подрусва се съвсем прилично сред стадо от тийнейджъри.

— Представяш ли си — чу зад гърба си — след време ще сме като тези — имаха пред вид нея и друга поклащаща се колежка.

Отговори им на ум: дай, Боже, да сте като нас, а не като онези, предпочели на празника да стоят вкъщи.

И тогава ги видя. Слизаха надолу по стълбите две божествени, неземни красавици. Облечени като всички наоколо, но косите… очите… походката… не можеха да се опишат с думи. Каква бе изненадата й, като се запътиха право към нея.

— Ти си Венцислава, нали?

Тя кимна.

— Искаме да говорим с теб. Казвам се Ома — и протегна ръка.

Венци я пое да се здрависа и остана учудена от допира. Ръката беше хладна като изворна вода и уж твърда, а някак с неустановени граници.

— Аз съм Сий. Сияна носи моето име — двете я погледнаха с очакване.

— Трябва ли да я познавам? — попита Венци.

Изобщо… странна ситуация. Пристигат заслепяващите красавици. Приковават всички погледи в себе си. Представят се с някакви абсурдни имена и искат да познава някого. Тази Сияна да не е съпругата на Пламен и ей сега да й спретнат скандал? А те какви му се падат? Ако е обграден от такива жени, защо поддържаше цяла година връзка с нея? Реално нищо не се е случило, но в отношенията между мъж и жена винаги съществуват хлъзгави камъни и подводни течения. За едното нищо може да се орезили.

— Да не сте колежки на Пламен?

— Колежки? — двете питащо се спогледаха.

— Обадихте се от неговия GSM.

— А, това ли? — усмихна се Сий. — Ние можехме и направо в главата, но… да не помислиш, че полудяваш… Искаме да си с бистър ум… Дай да поговорим навън. Тези звуци ще ме превърнат в субатомно желе.

— Наистина музиката е отвратителна.

Приятна, прохладна нощ. Звездно небе, тих ветрец, само от нейде ще профучи преминаваща кола и бързо ще заглъхне в далечината.

— Слушам ви — подкани ги Венци. Вътре беше топло, но тук започнаха да я побиват тръпки.

— Ти наистина ли нищо не си спомняш?

— Не разбирам за какво говорите.

— Добре, ще ти кажем съвсем малко — Ома погледна другата за позволение. — В отминали времена допуснахме грешка с намесата си. Едно новородено трябваше да умре, а ние го отгледахме.

— Какво му е лошото? — Венцислава реши, че е подложена на телевизионен експеримент. Много плоско вървеше до момента.

— Лошото е, че се наруши балансът. Един човек трябваше да избере. Ако изборът беше направен със сърце, всичко щеше да е наред. — Ома се усмихна. — Не преценихме ситуацията, противоречието се задълбочава и може да се нарушат хармоничните колебания в долните регистри на модалността на този свят, съотнесени към очакваното пиково… тук ми липсва вашата дума. Накратко: ще се отвори проток към вселена с различни закони и…

— Често казано — прекъсна я Венци, — нищо не ми е ясно — и упорито се огледа за скрити камери.

Не знаеше как да се държи, за да не изглежда глупаво после по телевизията. Приятели и роднини щяха да я пукнат от майтап. Най-вероятно, ако е скучна, въобще да не я излъчат.

— О, ти тука ли си? — възкликна радостно Ина, излизайки от заведението.

Няма отърване от тая лепка. Кога е пристигнала?

— Видях, че тръгваш с първата група и навих останалите да ви последваме.

Забеляза, че не е сама и попита:

— Да не преча?

Венци въздъхна:

— Няма нищо. Някои от нашите искат да продължат в друг бар. Било им тъпо. Отиваш ли с тях?

— Ами… ако ти искаш… Аз съм с теб.

— И на мен ми е тъпо. Хайде да си ходим.

Върнаха се в заведението да си вземат багажа. Когато излязоха, онези още бяха там.

— Чао, момичета! Беше ми приятно! — помаха им Венци и се запътиха с Ина към таксито.

Седна отпред при шофьора. Мирише на мъж в отвратителен вариант. Вонята от тютюн, пот, дезодоранти: човешки — по-слабо, за кола — натрапчиво, смесена с автомобилната газ, почти я зашемети. Изведнъж й хрумна: ами ако Пламен дойде, а тя вече си тръгва? Пак му се обади. О, как се мразеше в този момент! Как й липсва воля да не го прави!

Той веднага отговори.

Накратко: тя си тръгва, но й беше приятно, че е флиртувала с SMS-и. Компанията се разпаднала. Хукнали към друг бар.

Отсреща: излязъл е от заведението. Другите се разотиват. Ще се прибира да спи. И всичко казано някак тъжно.

Лека нощ!

Тъжно с насмешка: лека нощ…

По радиото свиреше среднощен блус. Протяжен, дрезгав глас, гарниран с глухи ударни инструменти — там… там-там, там… там-там… там… Топлината и музиката постепенно я унесоха в дрямка.

 

 

Лежи Стоян, а снахи и дъщери припкат около него. И как няма да припкат, като се кани да мре. Дълъг живот. Много имане. Много берекет. А оттатък синове и зетьове мълчат и се гледат изпод вежди.

Минава животът на Стоян пред очите му. Минава и стига до оня миг, кога Сияна си разплете косите, а той избяга. После си спомни сватбата. Тя дойде да го иска, а той я изгони. И какво стана след това? Беше ли щастлив? Не беше. Не била манастирска послушница, а била самодивска храненица. Говореше се за самодиви, ала кой да повярва? Живеели в пещерата над Усойново. Сияна кат’ станала по-големичка, слизала в селото да пазари за себе си и то само с жълтици. Идвала с две мулета. Колкото можела да купи за жълтица, товарела на животните и се връщала в планината. Казват: чеиз приготвяла за бъдещия жених. Отде да е знаел Стоян? Нали бяха приселци. Десет години стягала чеиза. Разчуло се, че бил готов. Никой момък не смеел скъсани потури да облече или пък кърпена риза. И не само момците — всеки мъж без жена се обличал като за празник щом тръгнел по нивите да оре или в гората за дърва, или пък да пасе овцете. Всеки се надявал да бъде избран. А Стоян през туй време — по гурбети с баща си.

Колкото Стоян ставал по-богат в града, толкова Сияна обеднявала. Напуснала пещерата и слязла в Усойново да живее. Много мъже се извървели да я искат за жена. На всички казвала: един ми беше на сърце — на друг не мога да бъда. Самодивите я научили на лечителство и от билки да разбира, та помагала на хората. Една по една раздала жълтиците — на един крава да купи, на друг къща да съгради. По сватби и кръщенета подарявала от чеиза. Накрая останала без нищо. Разчитала на хорските подаяния и от билкарство да се препитава. Монахините я канили в метоха да иде, тъй и тъй е праведница като тях. Казала им: при вас ще живея дълго, а аз искам по-бързо да си отида.

Грешно Стоян се молеше Богу да се разболее, та да я викнат да го лекува, но не би. Здрав като вековен дъб — и Кера погреба, и две от децата си. А Сияна?… Няма я вече.

Лежи сега. Тялото му здраво, но душата го боли. Боли го и го е яд на себе си. Сърцето му го теглеше към нея, а той се продаде за къща с дюкян в града. Ако не беше я срещнал, пак щастлив щеше да бъде, защото Кера беше добра жена, къщовница и майка. Но умът му беше другаде и не я оцени, дорде беше жива. Обичаше го тя. Седем деца му роди, но колчем лягаше при нея, все за другата мислеше. Досещаше се Кера и гледаше да му угажда, а той току с някоя груба дума я напъди. На сватбата беше пухкава дебеланка, но от мъка и сълзи изпосталя, погрозня и заприлича на жените от село. Чак кога умря, разбра колко милее за нея. Пукна се да реве и… Нямаше как прошка да иска.

Лежи Стоян, а оттатък вече се карат за имането. Ех, да се карат. Неговият живот е дотук…

 

 

Венцислава трепна, отвори очи и пое дълбоко от спарения въздух. Сън ли беше това или какво?… Болката я стисна за гърлото като дебело, корабно въже. Отвори прозореца на колата чак до долу и показа главата си навън да я обрули вятърът.

— Ей, я почакай! — викна ядосано шофьорът. — Аз пневмония ще хвана, ако клиентите вземат да отварят както им скимне.

— Добре де — Венци затвори, — нещо ми призля.

— А… май сме си пийнали повечко, а?

Не дочака отговор:

— Пияна жена — весела къща. Моята като иде по банкети, после гледай какво става и кво ма прай.

Стигнаха. Венцислава взе да търси пари, но Ина избърза:

— Аз ще платя. В понеделник ще си оправим сметките.

Спокойно и тихо. Два часа посред нощ. С крайчеца на окото си мярна, че горе в спалнята им изгасна. Кирил досега я е чакал. Ще влезе в стаята, а той ще се направи на заспал, за да не се изложи, че се е притеснявал за нея или и е нямал доверие. Сутринта да се прибере, нищо няма да каже. Ще мълчи. Знае, че я обича, но мълчи. Тревожи се за нея — пак мълчи. И за своите си работи мълчи. Добър съпруг и баща… но не може толкова години да живееш с някого и нищо да не споделяш. Имаше чувството, че е закотвена със здрави вериги за дъното в блатото на мълчанието. Ама и тя — цяла вечер не се сети, че има семейство.

Седна на стълбите пред блока. В главата й се въртяха спомени от живота на Стоян, спомени от нейния собствен… А може би просто е препила и от умора има сънища наяве?

Тогава ги видя. Бяха се облегнали на гаража отсреща и я гледаха. Божествени, неземни красавици… Ей сега ще провери дали халюцинира. Стана и тръгна към тях.

— Къде са ви метлите? — попита.

— Ние се… телепортирахме — обидено отговори Ома. — За какво са ни метли?

— Пък аз да ви помисля, че сте гадни вещици-репортерки от местната телевизия — неволно се озърна. — Нали не сте?

— Не сме.

— Телепортирали се? Божке! Кой ще повярва? — Венци с недоверие ги погледна. — Значи сте отгледали Сияна. Самодиви ли сте?

— От къде на къде? — извикаха в един глас и сбърчиха пренебрежително устни.

Венци продължи:

— Ако в момента не сънувам, ако всичко е истина, искам да ви кажа — нищо не разбрах. Спомних си живота на Стоян, като че ли аз съм го живяла, но… защо е всичко?

Сий отегчено въздъхна.

— Ние сме от Отдела за наблюдение, поддръжка и отстраняване на нехармоничности. Работата е там, че аз току-що се бях дипломирала, а Ома е приятелка на… и… схващаш, нали?…

— Какво по дяволите да схвана? — на Венци и се спеше, а тия нещо я баламосваха.

— Казах ли ти, че не можем да говорим открито — обърна се Сий към Ома. — Ти — не. Било напреднала цивилизация. Хората били начетени. Щяла да разбере…

— Добре. Нека аз да обяснявам. И така, жено: не сме от тук, от Земята, от този свят — както искаш го разбирай. Бяхме на мисия и признавам си: оплескахме нещата от некомпетентност. Позволихме си да изпитаме съжаление, което ни е абсолютно забранено. Съжалихме едно току-що родено момиченце. Според закона за Отработване на кармата то трябваше да умре. За деянието си бяхме наказани да останем, да го отгледаме и да направим така, че да получи много любов. Любовта никога не е излишна и щеше…

Венци шумно пое въздух и ядосано я прекъсна:

— По дяволите! Защо ви е да идвате и да се месите? Да ме карате да си спомням чужд живот? Каква болка причинихте в душата ми! Развалихте ми празника!

Сий я хвана за ръцете. Хлад се плъзна по тялото й и я успокои.

— Чуй ме добре, глупаво човешко същество. Времето изтича и трябва да се връщаме. Твоята душа живя в тялото на Стоян. Тя остави разума да избере попските жълтици и не послуша сърцето. Вече си спомни и знаеш какво стана. Пак сте тримата, пак се срещнахте, но ще стане по-лошо.

— Мъжът ми никога не е бил рогоносец и едва ли бъде! — упорстваше Венци. — На Земята сме шест милиарда. Нима божествените ви персони се интересуват от мен и скромните ми вълнения? Да не би другаде всичко да е перфектно?

— Ние носим отговорност за своите грешки и изобщо не ни е до теб. Намесата ни донесе неочакван резултат. Ако Сияна и Стоян се обичаха и бяха щастливи, светът щеше да се стабилизира и укрепи допълнително с любов. Любовта е универсална свързваща спойка и сила. Изборът на Стоян направи трима човека много нещастни. Сияна чрез добрините, които стори приживе, уравновеси нещастието, но днес е друго. Злото вече изпълзя във вид на страх. Душата на единия мъж се страхува да не те изгуби, на другия — да те пожелае, а ти се мяташ в невъзможните си терзания ту към Кирил, ту към Пламен. Непредвиденото, излишното нещастие се отразява зле на света, понеже разплита тънките му, фини структури. Нарушава се равновесието. Границите изтъняват и е възможно заради тебе да се отвори пролука към друга вселена с други закони. Ясно ли ти е какво ще последва?

— Моля, моля! — възпротиви се Венцислава. — Налапали се с псевдонаучни глупости!

„Господи! В какви глобални проблеми ме замесват. Те добре ли са?“ — зачуди се и попита:

— Е и какво зависи от мен?

— Пак сте събрани тримата. Предизвиквате старата история да се повтори. Преди засегна само вас. Уви, срещате се твърде късно. Ситуацията е усложнена. Ще повлече и семействата ви. Повече хора ще са непредвидено нещастни.

— Непредвидено нещастни? Що за глупост? Нима човек може да е предвидимо нещастен?

— Да. Когато нещастието изначално е включено в съдбата му.

Сий тъжно продължи:

— Ние отгледахме човешкото дете с любов и очаквахме то да получи много обич през живота си, но… — млъкна.

Венци трескаво разсъждаваше. Двечките имат странна логика! Продължи да търси потвърждение за реалността на ставащото. Озърна се. Грозни, панелни блокове… нацвъкани, уродливи гаражи… уж ясно, а Млечният път изобщо не се вижда… Да не би да е сън? О… не… вятърът носеше тежка воня от нефтените заводи. Примирено попита:

— Вече достатъчно компетентни ли сте? Не можете ли да направите трик… магия… чудо…

— Съвсем не е просто! На хората е дадено божественото право на избор, но вие не го прилагате. В случая просто е невъзможно да пренебрегнем правото ти. Единственият изход е да послушаш сърцето си. След твоя избор ще можем наново да изплетем и заздравим структурата на света.

Венци дълго размишлява и ядосано отсече:

— Има нещо много сбъркано! Първо: вие грешите. Второ: аз редовно по план си се раждам и прераждам. Нали?

Те кимнаха в съгласие.

— Редно ли е аз да изкупвам вашата некомпетентност? Предлагате ми избор между Кирил и Пламен? Та Пламен в прав текст ми каза: не изпитвал същото — възмущението на Венци нямаше граници. — Изобщо не мога да повярвам! Да не би да ви пращат от някое реалити шоу? И да знаете — не участвам!

Те я погледнаха снизходително като малко дете.

— Виж, Венцислава, ТОЙ Е ЧОВЕК — натърти Сий. — В двата случая ти трябваше да избереш — преди като мъж, а сега като жена. Душата ти е непроменена и егоистична, но сърцето знае правилния отговор. Вслушай се в него.

Венци мълчаливо опита да си припомни живота на Стоян и своя. Огромна вълна от вина и угризения я погълна… чак й прилоша. Тръсна глава, за да я отпъди. Да се вслуша в сърцето? Как? С волево усилие изгони всяка мисъл и в пустотата отчетливо чу: туп — туп, туп — туп… В ушите съвсем кратко след туп — туп се чуваше зън — зън, зън — зън… Сърцето й пееше… а изборът леко изплува в съзнанието и.

— Не знам… аз… аз, като че ли… като че ли… искам да съм свободна. Единият ме измъчва с мълчание, другият… така е вкопчил вниманието ми, че… само за него мисля… направо — уловена в капан. Сърцето ми… сърцето ми иска да е свободно.

— Сигурна ли си? — недоверчиво я попита Ома. — Ние очаквахме…

— Да. Сигурна съм — бързо отвърна Венци и пое дъх. — Ето, казах го и някак ми олекна.

— Сий — обърна се Ома на универсална хронолингва — не сме анализирали трети вариант, но намирам този за удачен.

— Само че… — зачуди се Сий — къде ще приютим Венцислава в нашата структура? Способностите й клонят към място на младши експерт по Отпор на съблазън в Отдела за превъзмогване на предизвикателства. Припомням ти, Ома: тя физически не изневери на обичащата я душа в двете и материализации на Кера и Кирил, въпреки че причини много страдания и в отговор Кирил я наказва с мълчание. В този живот Пламен не беше ясен и категоричен. Подхранваше я с измамни надежди… Реално нищо не му дължи. Анализираме правилно и действаме професионално. Нали?

— О, да. Дори ще ни похвалят, Сий. Винаги е имало голямо текучество за авангарда срещу демоните под крилото на Съблазънта. Да тръгваме!

— Чакай, Ома! Дали ще издържи? Не идва от манастир.

— Разсмиваш ме, сестро! Нека се поучим от хората. Тук му казват добро заплащане. И не се страхувай, че демонът на Алчността ще има претенции към нея. Той никога не напуска този свят. Хайде!

Въздухът до тях затрептя с омагьосваща вибрация. Врата ли беше?… Ома и Сий минаха една след друга и изчезнаха. Венци погледна подире им. Зачуди се, объркана от потайния разговор, как ще си получи свободата и какво следва да прави. Въздухът продължаваше бляскащо да потрепва. Подканваше я… непредсказуемото човешко същество — безразсъдно и любопитно, но от сърце… А всъщност душата й се страхуваше от постоянството на чувствата. Е, тя нали избра. Не знаеше какво и подготвят и смело прекрачи.

Светът започна да се разплита и заплита наново във времето и пространството. Разнищваха се спомени, прекрояваха се и се пренареждаха… Изчезваха предмети, появяваха се нови или сменяха притежателите си…

 

 

В местното гробище една котка сладко спеше. Но котките имат повече сетива от човека. Изведнъж тя трепна. Две зелени очи бавно се озърнаха. Беше се появил нов… в същност не нов, а отдавнашен надгробен камък. В основата бе обрасъл с лишеи и мъх. От избелялата снимка гледаше млада жена. Котката, вече разсънена, се протегна, вирна опашка и изви гръбнак. Улови движение откъм снимката. Мишка ли пробяга?… Или кацна прилеп?… Котката замръзна втренчено. Образът от снимката разтегна устни в усмивка и закачливо намигна. Писана ядосано врътна опашка и тръгна по нейни си работи. Глупаво животно! Как не разбира, че абсолютната свобода е видима само оттам.

Слънцето тъкмо изгряваше.