Геновева Димова
Прекрасната вечер, когато умрях

1

— Едно, две, едно, две, три, четири!

Заудрях разсеяно струните. Шеста, втора, трета, шеста, втора, трета. Режещите звуци отекваха из залата. Прахът се стелеше на талази по дървения под и празните седалки. От високите прозорци през процеп в плътните завеси върху сцената се спускаше розов слънчев лъч. Пристъпих към него. Шеста, втора, трета, шеста, втора, трета. Светлината на залязващото слънце се отрази в лъскавото черно на моя Фендър, прашинките затанцуваха в ритъм, косата ми се спусна пред лицето. Шеста, втора, четвърта и втора, пета, първа и втора, четвърта. Пръстите ми заиграха по грифа, запрепускаха по прагчетата…

— Ейш, кво правиш бе, готин? — прекъсна ме грубо ръмжене. — На шибания Хендрикс ли се правиш, кво?

Вдигнах поглед. Басистът Пешо, набит и космат като малък мамут, беше застанал пред мен и успяваше някак да ме гледа отвисоко със своите метър и седемдесет и два.

— Съжалявам — измънках и отстъпих назад, в сянката на завесите. — Реших, че малко разкрасяване няма да й дойде зле.

— Нашата музика — с гробовен глас възвести вокалистът Евтим, абсолютно неизвестен под своя сценичен псевдоним Хинунгагап — пулсира в ритъм със сърцето на самия Черен господар. Тум-ту-там-тум-ту-там.

— Тум-ту-там — конформистки закимах аз. — Хайде пак.

— Едно, две, едно, две, три, четири! — преброи барабанистът Кирил, барабанейки в ритъм със сърцето на самия Черен господар. Аз въздъхнах и подхванах доброто старо: шеста, втора, трета. Евтим зарева, заръмжа и загрухтя, а на мен — за мое огромно омерзение — се падаха беквокалите, изразени предимно в кански писъци.

— Хей — безстрастно отбеляза вокалистът, прекъсвайки изпълнението в средата на втория припев. — Бъркаш текста.

— Какво има да му сбъркам? — изнервих се аз. — „Кръв, Сатана, черна меса, кръв, разрушение, Сатана, идва Армагедон.“

— Във втория припев е „Кръв, масова смърт, Сатана“ — укоризнено ме поправи Евтим.

— Какво значение има, и без това нищо не се разбира — промърморих.

— Текстовете ни — натърти вокалистът с плътния си бас — са отражение на мрака в човешките души.

— Текстовете ни са пълна простотия — избухнах аз, — а музиката ни би отегчила самия Черен господар до смърт. Освен това с тоя грим приличаме на панди.

Цялата банда замръзна. Евтим запремига на парцали. Киро ме гледаше с разширени очи, обрамчени в плътен черен грим. Юмруците на Пешо бавно се свиха.

— Аз не съм панда! — възпротиви се той. — Аз съм зловещ! Пандите имат ли обърнат кръст, а, имат ли?

— Това е корпспейнт — провлачи Евтим.

Киро се надигна от стола и замислено се огледа в чинелите.

— Мисля — продължи Евтим, — че с теб имаме непреодолими творчески различия.

— Знаеш ли кво? — ухилих му се аз, напуквайки дебелия слой бяла боя за лице. — И аз така мисля.

Скочих от сцената, прибрах черния си Фендър в калъфката, поизбърсах с ръкави грима около очите си и закрачих по коридора между седалките.

— Ама чакай! — обади се Пешо, миг преди да изляза от залата. — Не можеш да ни оставиш без китарист точно преди концерта!

Поколебах се с ръка на дръжката на вратата.

— Остави го — махна с ръка Евтим. — Истинската музика просто се случва, независимо от разни там музиканти.

Вдигнах рамене и излязох. Свежият вечерен бриз ме лъхна в лицето и успокои пулсиращите ми от яд слепоочия. Какво пък, беше пълно с групи, които си търсят китарист. Щеше да се наложи да започна всичко отначало — репетиции, писане на авторски материал, търсене на лейбъл, а и ме преследваше натрапчивото усещане, че бившите ми колеги ще направят големия си пробив на световната ъндърграунд сцена точно след напускането ми — такъв си ми беше късметът. И без това мечтите ми не включваха ъндърграунд сцената. Мечтаех за препълнени стадиони, за гора от ръце, вдигнати към сцената, и за хиляди гърла, дерящи се от възторг на моите сола. Мечтаех и за луди фенки с ограничителна заповед. Ей за такива неща мечтаех.

На хоризонта, все още обагрен отлъчите на залязващото слънце, бързо се трупаха тъмни облаци. Замириса на дъжд. С широки крачки преминах пешеходната пътека и продължих по тротоара. Уличните лампи тъкмо започваха да премигват колебливо, фаровете на колите засветиха зад гърба ми, в съзнанието ми зазвуча нов, невероятно хващащ риф. Увлечен в него, изобщо не чух скърцането на гуми по мокрия асфалт. Не се обърнах, за да видя приближаващия на зиг-заг джип. Не извиках, когато той се качи на тротоара и светлината от фаровете му обля дългия ми шлифер.

— Пази се! — изкрещя ми някой от отсрещния тротоар, но вече беше късно. Извърнах се рязко, разтърси ме зверска болка и всичко потъна в мрак.

2

Чувствах се като прегазен от ТИР. „Не преигравай — скастрих се, — прегази те най-обикновен джип.“

— Алоу, бърза помощ? — непознат, позавален мъжки глас отекна в празното ми съзнание. — Спешна де, спешна! Мисля, че току-що блъснах гигантска панда!

— Жив ли си, хей? — попита женски глас и ледена ръка ми зашлеви колеблив шамар. Опитах да отворя очи и да й метна подчертано кръвнишки поглед, но не успях да отлепя клепачи.

— Не бе, не се бъзикам! — продължи мъжкият глас. — Огромна, с шлифер, излетя поне на десетина метра!

— Ехо? — жената пак ме удари, този път понатрупала увереност. Усетих как на бузата ми се отбелязват пръсти, а масивен пръстен ме раздира до кръв. Понечих да се изправя на лакти и приятелски да я посъветвам следващия път, когато й хрумне да бие непознати, да си свали пръстените. Да се изправя? Къде ти — изобщо не си усещах ръцете.

— Пратете кола веднага, пандите са застрашен вид! — продължаваше мъжът.

— Това е човек — тросна му се непознатата ми изтезателка, — просто е боядисан.

— Ау, верно? — изненада се мъжът. — Забравил съм си очилата!

Дъхът му, силно миришещ на водка, погъделичка лицето ми.

— Верно, че човек било, сега по-отблизо като го разглеждам — заключи мъжкият глас. — Значи, блъснал съм някакъв боядисан! — извика после, уведомявайки явно диспечерката на спешна помощ.

— Праща линейка — съобщи след малко. — Каза да не го пипаме.

Аз я благослових мислено.

— Жив ли е, а?

— Жив — отвърна женският глас, — но в безсъзнание.

— Ох, казваше ми жената — завайка се мъжът. — „Не карай пил — вика, — вземи си очилата“ — вика, ама кой да слуша, а?

Момичето въздъхна и залепи ледената си ръка на челото ми. Почувствах се по-добре и тихо изсумтях в знак на благодарност.

— Свестява се! — въодушеви се тя. — Ау, сатаниста ми той, не умирай, не умирай, не умирай…

Искаше ми се да я уверя, че гримът, шлиферът и всичките пентаграми са само сценично облекло в съответствие с имиджа на бандата, но успях единствено да изсумтя отново.

— Не говори — посъветва ме тя. Сякаш можех да говоря! — Просто си лежи, ей сега ще дойде линейката.

Мракът отново приюти съзнанието ми.

3

Свестиха ме едри капки дъжд, които забарабаниха по челото ми и пролазиха в косата. Чувах гласове, но не можех да отворя очи. Върху гърдите ми явно лежеше слон.

— Ще интубирам! — провикна се възторжено някой. Звучеше сякаш му предстоеше да се качи на въртележката в лунапарка с голям розов захарен памук в ръка.

— Можете ли? — попита го непознат женски глас.

— Сестра Иванова — позасегна се оня с памука, — аз съм дипломиран лекар!

Нещо метално и студено отвори устата ми и в гърлото ми беше набутана тръба.

— Вътре съм! — възкликна лекарят. — Обдишвайте!

Усетих как дробовете ми се изпълват с въздух.

— А сега ще хвана венозен път! — обяви следващата точка от шоупрограмата си докторът.

Стана ми лошо. Искам да кажа, стана ми по-лошо. Имам ужасна фобия от игли, особено игли в спринцовки, и най-вече игли в спринцовки в ръцете на млади, неопитни, определено садистични медици. Отново изгубих съзнание.

4

Последвалите събития са ми като в мъгла. Идвах в съзнание и отново го губех. Качиха ме на носилка, виеха сирени, шофьорът на линейката псуваше колите, които го засичат, сестрата го пришпорваше да бърза, гърдите ме боляха ужасно, а в гърлото ми дращеше тръбата.

Смъкнаха ме от линейката с болезнено тупване.

— Водете го към скенера! — изкомандва лекарят.

— Ама той целият посинява — възрази някакъв негов колега.

— Олеле! — обобщи любимият ми медик.

— Сърцето спря — намеси се сестрата, — бързо в шокова зала.

Затаих смътни надежди, че „шокова“ идва от шоколад, а не от, например, „шок, смърт и ужас“. Все пак реших, че ще е най-безопасно да бягам. Зърнах тунел и хукнах по него.

— Зареди на 200 — гласът звучеше от много, много далеч. — Пазете се!

5

Имаше светлина в края на тунела. Затичах към нея, нетърпелив да я стигна. Стъпките ми отекваха глухо по мекия килим. Метнах се с главата напред и очите ми, привикнали към мрака на тунела, засълзиха. Различих силует сред светлината. Разнесе се ангелски хор в приказна полифония.

— Кой си ти? — промълвих.

— Шшт! — изшътка ми силуетът. Свикнах със светлината тъкмо навреме, за да видя как подбелва очи и вдига телефона на бюрото си. Ангелската мелодия секна.

— Рецепция, добър ден! — поздрави напевно мъжът зад бюрото, драпиран в костюм от бяла коприна. — Да, да, веднага ще отбележа. Разбира се, заповядайте още утре, ще ви очакваме. Довиждане, благодаря.

Търпеливо изчаках да приключи разговора и повторих въпроса си, този път малко по-троснато:

— Кой си ти?

— Не можете ли да четете? — с едва доловимо отегчение мъжът посочи табелката на гърдите си. — Рецепционист. Какво ще обичате?

— Ами аз, такова — започнах, — озовах се тук изневиделица.

— Името ви?

— Асен. Асен Джамбазов.

Мъжът запрелиства дебела книга, прокарвайки показалец по страниците.

— Джамбазов, Джамбазов — замърмори. — Съжалявам, господине, тук няма никакъв Джамбазов.

— Пробвайте с — преглътнах на сухо — Фродо.

Рецепционистът деликатно повдигна вежди, но не каза нищо.

— Това ми е сценичният псевдоним — поясних аз, въпреки че не ме беше попитал.

— Мм, не, няма и Фродо — установи рецепционистът, след повторна справка с книгата. — Опасявам се, че нямате резервация.

— Ама, такова… — запелтечих аз.

— Защо не изчакате в бара? — предложи той. — Може междувременно да се освободи стая.

— А къде е…

Преди да успея да довърша, ангелската мелодия отново се разнесе от телефона. Рецепционистът вдигна пръст пред устните си и ми изшътка за втори път.

— Рецепция, добър ден! — поздрави напевно после. — Разбира се, разбира се, за нас ще е удоволствие!

Бях искрено възмутен от социалната несправедливост — на телефониращите се угодничеше, а аз, който си бях направил труда да дойда лично, бях подлаган на системно шъткане. Врътнах се на пета и с най-пренебрежителната си походка — вдигната брадичка, широки крачки и неконтролируемо мятащи се лакти, свърнах към близката врата. Щом преминах през арката, богато украсена с бронзови чепки грозде и голи херувимчета, се намерих в просторен коридор. Тежки полилеи висяха от тавана и осветяваха разнообразните, крайно озадачаващи дизайнерски прозрения, изразени предимно в пискюли, завески и артистично разхвърляни по стените парчета плюш.

В малкото свободно от модернистична еклектика място по стените се бяха сгушили вратите. Точеха се далеч напред, различни по стил и дизайн, до една затворени и, както установих след известно време, прекарано в натискане на всевъзможни дръжки, до една заключени. Обмислих възможността да се върна при рецепциониста и да го попитам за пътя към бара, но накърненото ми его надигна глава и категорично отказа да понесе още шъткане. Така че продължих бавно напред, плъзгах поглед по стените и кимах мъдро като комбайнер в художествена галерия.

Една от вратите привлече вниманието ми. Нямаше как да не забележа фреските, втъканите в абаноса сребърни нишки и изящно изработените панти.

— Кого заблуждаваш? — промърморих си. Вниманието ми всъщност привлякоха резбованите фигури на едрогърди момичета само по препаски. Приближих се към вратата и настървено задърпах дръжката. Заради изящните панти, разбира се.

Внезапно след няколкоминутно дърпане вратата се отвори. Разнесе се аромат на тропически цветя и мокра трева, изви топъл вятър и ме повлече напред.

6

Намерих се излегнат на удобен шезлонг от преплетени лиани. Чувах шума на океански вълни съвсем наблизо. Две момичета само по бронзов тен и препаски от листа сновяха около мен, поклащайки бедра, и ми се усмихваха. Сякаш не изпитваха вътрешна необходимост да вършат нищо друго. От гъстите тропически храсти насреща ми изникна трето момиче, понесло кух кокосов орех, пълен с приказно ухаеща течност, в която плуваше резен лимон. Имаше и забучено чадърче.

Беше най-красивото момиче, което можех да си представя. Всъщност беше по-красива и от най-разюзданата ми представа. Имаше големи и съвършени гърди. Съвършено големи. За другите й похвални качества не мога да спомена много, но несъмнено ги е имала. Имаше и коса, например. Сигурен съм, че мярнах къдрици някъде около съвършено големите гърди.

— В рая ли съм? — попитах я с пресъхнало гърло и едва след това осъзнах, че бях задал втория по клишираност въпрос към красиво момиче. — Често ли идваш тук? — машинално зададох и най-клиширания.

Устата на момичето се разтегли в усмивка. Въздъхнах облекчен — явно не разбираше езика ми. Или още по-добре — обнадеждих се аз — не може да говори. Подаде ми коктейла и без да каже нищо, седна в скута ми. Очите й изразяваха готовност да изпълни всичките ми желания. Моите бяха станали като чинии. Точно в момента, установих, желанията ми бяха твърде ограничени. Направо клоняха към единица. Кожата й ухаеше упоително. Лицето й се доближи до моето и усетих как една къдрица погъделичка носа ми. Премигах, невярващ на късмета си и…

7

… спазъм разтърси цялото ми тяло.

— Синусов ритъм — съобщи гласът на младия лекар.

— О, слава богу — въздъхна сестрата, — идва в съзнание.

— Не! — понечих да извикам, но вместо това от гърлото ми се изтръгна клокочещ звук. Усетих, че се задушавам, размахах хаотично ръце и успях да докопам проклетата тръба за интубация. Издърпах я от гърлото си, преборих се със зверския подтик да повърна, с шумно свистене си поех въздух и пробвах отново:

— Не! — получи се този път. Опитах да скоча от леглото, но нечии ръце ме притиснаха надолу. Отворих очи — отгоре ме гледаше съсредоточеното лице на младия лекар, обрамчено в светлината на луминесцентната лампа.

— Не съм раздул балона на тръбата достатъчно — констатира той с мрачен глас. — Пациентът я извади.

— Да ви дам ли нова? — това беше сестрата.

— Майната й на тръбата — взех да вия с глас, изпълнен с мъка, — искам при момичетата! Момичетатаа!

— Няма смисъл — отговори докторът — явно диша спонтанно. Но май халюцинира.

Присегнах се и хванах яката на престилката му. Дръпнах го към себе си и изревах:

— Къде ми е коктейлът? Къде ми е момичето? С гърдите!

— Той буйства! Да приготвя ли диазепам? — закрещя сестрата.

— Мамка му, мамка му, мамка му! — надвиках я аз, стиснах отново очи и започнах да се мятам като риба на сухо, докато ръцете на доктора ме натискаха към леглото.

— Върнете ме обратно, садисти гадни! — изкрещях за последно и чух слабо, като отдалече, гласа на лекаря:

— По дяволите, пак го губим! Зареди на триста… Пазете се.

8

Имаше светлина в края на тунела. Вече опитен, сериен мъртвец знаех какво да правя. Щом стигнах фоайето, изчаках на прага, докато очите ми привикнат. Зад своето бюро рецепционистът седеше, прелистваше книгата за резервации и си тананикаше. Познах мелодията — „Хотел Калифорния“.

Изглеждаше напълно погълнат от заниманието си. Промъкнах се на пръсти покрай него и се шмугнах в най-близкия коридор. Посрещна ме познатото изобилие на пискюли, а на няколко метра от мен — вратата с резбованите момичета. Ухилен до уши, закрачих към нея, вкопчих се в дръжката и зачаках.

Не се случи нищо. Започнах да потропвам нервно. Някъде иззад гърба ми се разнесе женски глас:

— Кой тропа в този късен час?

— Аз тропам — казах аз.

— Върви си, всички спят у нас.

— Не всички — отбелязах очевидното аз.

— Ти пък как разбра? — озадачи се момичето, излизайки от рамките на Бърнс. — Хубаво, айде влизай.

Вратата отсреща — облицована в черна кожа и покрита с шипове, се отвори рязко. Лъхна ме горещина и аромат на сяра, после вратата ме засмука.

9

Озовах се на тъмна, мръсна уличка. Маратонките ми потънаха в калта и топла вода се просмука в чорапите ми.

— Тук няма коктейли — укорих момичето до мен. Тя пък съвсем не приличаше на екзотичните, покорни красавици от съседната врата — бледа кожа, късо подстригана коса и критичен поглед. На врата й висеше пентаграма на дълга верижка. — Какво е това място?

— Раят — отговори ми учудено тя.

— Изобщо не прилича — възразих аз, — и кой го твърди?

— Ами всички души, които са потърсили тук спокойствие и сигурност — заобяснява момичето, но краят на изречението потъна в шума на някаква музика. Звучеше ми като военен марш.

— Бързо, бързо! — подкани ме тя и ме задърпа за ръката. Последвах я. Краят на шлифера ми се завлачи из локвите.

— Хайде, влизай в строя и повтаряй каквото и другите — изкомандва момичето и ме бутна напред. Насреща ми се облещи луната — пълна, кървавочервена и увиснала на хоризонта като зряла ябълка. Едва след това забелязах хората. Под строй, те маршируваха напред, изпълнявайки тържествени химни в прослава на Сатаната. Бяха униформени — в черна кожа, с по една висяща обърната пентаграма на врата на всеки. Някои носеха запалени факли или размахваха знаменца с обърнати кръстове на тях. Забелязах тук-там и демони, въоръжени с тризъбци, които сновяха между хората и побутваха отклоняващите се от строя.

Присъединих се към тълпата и закрачих с прибрани, отмерени крачки. Опитах да хвана текста на химна, но — общо взето, не се разбираше нищо, освен „Сатана, черна меса, масова смърт“. Е, това го мога, зарадвах се аз.

Скоро стигнахме до павиран площад, на който беше поставена платформа. Обкръжението ми внезапно се въодушеви, усилено заразвява флагчетата и заскандира:

— Слава! Слава! Татко Сатана!

Включих се в скандирането, крайно объркан. Хората около мен, вперили екзалтирани погледи в платформата, размахваха знаменцата си. Тук-таме в тълпата се вдигнаха портрети, изобразяващи мъж на средна възраст с козя брадичка и каскет. Нещо ме блъсна в тила. Обърнах се. Двама зад мен бяха опънали транспарант, на който с готически шрифт беше изписано: „Всеки човекоказан — за двойно серопотребление!“. В тълпата отзад различих и друг: „Един демон — на три казана!“.

— Слава! Слава! — продължавах да се дера аз, докато се опитвах да видя пролука в редиците, през която да се измъкна.

Бяхме точно пред платформата, когато въздухът се раздра от пронизителен вик:

— Стой!

Скандирането моментално секна. Всички замръзнаха. На платформата стоеше мъжът от портретите и оглеждаше тълпата с гневен поглед. Наведе се напред към нас и сбърчи нос.

— Надушвам — отекна режещия му глас, докато мъжът присвиваше очи в посока на моята част от колоната, — надушвам пацифизъм!

Пребледнях. По челото ми опита да избие студена пот, но при температурата от над четирийсет градуса наоколо потта изби гореща. Едва на десетина крачки няколко демона проточиха дългите си вратове в моя посока. Поразбутаха заобикалящите ги хора с тризъбците си и си започнаха да си пробиват път към мен, непрестанно душейки.

— Нека се събудя, нека се събудя — заповтарях и впих нокти в дланите си.

10

— Синусов ритъм — чух облекчения глас на лекаря. По дяволите, колко му се зарадвах. Вдишах дълбоко, поемайки с пълни гърди студения, миришещ на дезинфектанти въздух на шоковата зала.

— Внимавайте да не го изтървем пак — посъветва сестрата.

— Досетих се, Иванова — тросна й се лекарят. — Със своите очевидни забележки вие единствено…

— Не — прекъсна го нервният глас на сестрата, — имах предвид, че го изтърваме!

Отново потънах.

11

Имаше светлина в края на тунела. Тръгнах към нея бавно, опитвайки да успокоя дишането си. На всяко примигване виждах свирепите лица на демоните, които си пробиваха път към мен през тълпата.

Тръснах глава, за да прогоня образите им, и влязох във фоайето. С физиономия на непоклатимо спокойствие застанах пред бюрото на рецепциониста. Той продължаваше да разглежда книгата за резервации, захапал края на скъпа химикалка.

— Кхъм — изкашлях се демонстративно аз. Рецепционистът вдигна поглед и ме изгледа изпод вежди.

— Да?

— Извинете за безпокойството, бихте ли бил така добър да ме насочите към бара, моля?

— Първата врата вляво — махна той към добре познатия ми коридор.

— Благодаря. А дали имате информация случайно колко време…

Телефонът иззвъня. Рецепционистът вдигна показалец към устните си.

— Да, „шшшт“, знам — изпреварих го аз и свих в коридора. Тръгнах напред, прилепен плътно към стената, бършейки праха от пискюлите и завесите, но на безопасно разстояние от черната врата с шиповете.

Първата врата вляво беше най-обикновената от всички. От тъмно дърво, без никакви украшения. Досега дори не бях я забелязал. Щом натиснах дръжката, вратата поддаде — беше отключена. Отвори се със скърцане и от тъмното помещение зад нея на талази заизлиза гъст дим с аромат на скъпи пури. Очите ми засмъдяха. Премигах, избърсах с ръкав сълзите и влязох в бара. Вратата се затръшна зад гърба ми, превъртя ключалка.

12

Бил съм в доста барове. Този беше от скъпарските. Отправих се към барплота от тъмно, лъскаво дърво.

— Хей? — провикнах се. Не се появи никой.

— Ехо? — провесих се през барплота аз и проверих дали барманът не се крие отдолу.

— Барманът е ангажиран — чух тих, хриптящ глас иззад гърба си. Завъртях се и видях единствените клиенти — петима, насядали около маса в ъгъла, сред облак. Играеха покер. Барманът им беше дилър.

— Да си налея сам, а? — попитах. Не ми обърнаха внимание. Заобиколих бара, взех си чаша и я напълних догоре с Джони Уокър. Една мощна глътка и вече не бях чак толкова умрял. Образно казано. Поколебах се с чашата в ръка, но масата на покерджиите ме притегли неудържимо. Не бях играл покер, откакто официално открих фонд „Нов усилвател“ и прасенцето касичка започна да гълта всичките ми спестявания.

Приближих се към тях. Играеха ноу лимит, с голям блинд два червени чипа.

— Колко време се чака в бара обикновено? — опитах да завържа непринуден светски разговор, докато умът ми автоматично оценяваше играчите и пресмяташе шансовете ми.

— Колкото трябва — изхили се един от петимата. Поразително приличаше на Сид Вишъс от Секс Пистолс.

— А останалите стаи?… — попитах все пак, макар вече да се бях досетил.

— За тях трябва да имаш резервация.

Кимнах. Загледах мълчаливо играта, а те май забравиха за мен. Опасенията ми, че това са Великите Мъртви Покерджии, бързо се разсеяха. Подозирах, че Великите Мъртви Покерджии отдавна са при момичетата с кокосовите орехи. Тези тук бяха встрастени комарджии аматьори. След няколко раздавания вече знаех, че Сид е балъкът на масата. Но пък ужасно му вървеше. Играчът вляво от него, едър тип с непроницаема физиономия, беше доста добър, но твърде често блъфираше на ривъра. Мама обичаше да казва, че който е склонен да блъфира на ривъра, обикновено подозира, че и другите го правят. Останалите играчи бяха средна ръка.

— Ще поиграя и аз, да убия времето, докато чакам — споделих и придърпах стола отляво на Сид. — Но в себе си нямам пари.

— Какво имаш? — обади се онзи с хриптящия глас. На мургавото му лице, над дълбоките лилави сенки ясно изпъкваха кървясалите му сини очи.

— Ми май нищо нямам — видях се принуден да призная. — Дрехите, кубинките и това е.

— Имаш коса — замечтано промълви друг от покерджиите, чието плешиво теме издайнически лъщеше на слабата светлина на лампите.

— Не става — отхвърли идеята мургавият тип и ме изгледа преценяващо. — Какво работиш?

— Китарист съм, по принцип, иначе…

— Китарист! — възрадва се Сид. — Винаги съм искал да се науча да свиря. Дай на момчето чипове — обърна се той към дилъра.

Барманът ме изгледа преценяващо, сивите му очи ме пронизаха почти болезнено. Сложи пред мен десет черни чипа.

— Значи, залагаш таланта си — уведоми ме Сид. Обмислих идеята. Никак не ми се искаше да приемам толкова висок залог, освен това бях сигурен, че талантът ми струва повече от десет чипа, но комарджията в мен вече виеше от радост.

— А вие какво залагате? — поинтересувах се.

— Късмета си, какво друго? — ухили се насреща ми едрият тип с пурата. — Друго нямаме.

— Да заложа и аз късмета си? — обърнах се към бармана. Пронизващият поглед се повтори и към купчинката чипове тупна още един. Нащърбен.

— Толкова имаш — отсече той.

— Тогава да започваме.

13

Да играя покер за мен е като да ходя. В кръвта ми е. Мама и татко се запознали на покер турнир. Научих картите далеч преди азбуката, а първата ми дума е била „флъш“. И макар баба упорито да твърдеше, че съм кръстен на дядо си Ангел, това не обясняваше защо всички вкъщи ми викаха Асо.

С всяко следващо спечелено раздаване ми вървеше все повече. Купчинката чипове пред мен растеше, а с тях и късметът ми. Сега държах в ръка две дами. Свикнал бях да съм каръкът на масата и чувството да имам толкова силна ръка беше нещо ново за мен.

— А бе, не е ли малко тъпо — допусна Сид, след като обяви фолд — да залагаме късмет? В смисъл, така излиза, че колкото повече печелиш, толкова по-лесно… ам, печелиш.

— Покерът не е игра на късмет, а на интелект — защити системата си мургавият.

Съгласен бях. И тате ми казваше същото. Затова потиснах импулса си да прикрия силната си ръка, като слоуплейвам, и отворих бет с големината на пота. Едрият тип вляво от мен рейзна. Зениците му се бяха разширили от превъзбуда. Вече бях сигурен, че има асо. А той навярно беше сигурен, че блъфирам.

Другите се отказаха. Барманът, излишно мудно, запротяга ръка към последната необърната карта. Метнах бегъл поглед към купчината си късмет и отправих бърза, но гореща молитва към някое случайно подкрепящо хазарта и свободно в момента божество. И последната карта беше обърната. Четвъртата ми дама. Запазих отегченото си изражение и ри-рейзнах.

Едрият ме изгледа със снизхождение.

— Ол-ин — каза и небрежно избута чиповете си в средата на масата. Сдържайки желанието си да оближа сухите си устни, аз също избутах моите. Напрегната пауза. Сърцето ми се блъскаше в гърдите.

Той обърна картите си.

— Фул Хаус — обяви тържествуващо.

Позволих си лъчезарна, съвсем не покерджийска усмивка.

— Каре дами.

Той премига насреща ми, после плъзна поглед по всяка от четирите ми дами.

— Отиде ми късметът — въздъхна театрално.

— Така се получи! — отвърнах. Обля ме нова вълна на адреналин, щом събрах купчината чипове с ръце и ги избутах към бармана. — Обмени ми ги.

Барманът с преценяващ поглед премери купчината, след това и мен. После си прибра чиповете. И това беше. Не се почувствах различно, но имах смътното усещане, че нещо се е променило. Вдигнах рамене, станах от стола и се протегнах. Всичко ме болеше.

— Още една игра? — предложи мургавият.

— Мисля да тръгвам — отхвърлих поканата аз.

— Да тръгваш ли? — изхихика той. — Тук никой не си тръгва, готин — и ме блъсна силно в гърдите. Паднах обратно на стола.

— Аз си тръгвам — заявих, без да свалям усмивката от лицето си. Усетих ново блъсване в гърдите.

14

— Синусов — посрещна ме притесненият глас на лекаря. — Добре дошъл пак. Хайде, този път се дръж, моля те…

Щях да се държа, и още как. Чувствах се по-жив от всякога. Отворих очи, рязко се надигнах и сграбчих ръката на лекаря, преди да е успял да се отдръпне.

— Благодаря, благодаря — разтърсих я силно аз.

— Ама няма за какво — изчерви се той, — ние, такова, правим каквото можем…

— Вие сте му първият спешен случай — гордо ми съобщи сестра Иванова, сякаш хвалеше подвизите на любимото си кученце.

— Това е страхотно — възкликнах аз.

— Не скачайте така, легнете обратно, допреди малко почти бяхте умрял.

Отпуснах се обратно с щастлива усмивка на лицето.

— Ще ви заведем на скенер, може да имате нещо счупено — продължи сестрата. — Като видяхме на какво разстояние сте излетял…

— Нямам нищо счупено. Поне пръстите ми са здрави, а това е най-важното — размърдах дългите си пръсти под носа й, за да демонстрирам. Сетне се сепнах, внезапно спомнил си нещо.

— А китарата ми? Какво се е случило с Фендъра?

— Съжалявам, намерили я в някаква канавка, цялата на парчета…

— Фендърчето ми — зажалвах се аз. — Моля ви се, искам си китарата!

— Знаете ли какво — плесна с ръце сестрата, — из коридорите на детско се мотаят някакви известни музиканти, на благотворителна акция при децата, ей сега ще изтичам да видя дали нямат китара…

Заобяснявах, че не ми трябва китара в момента, а и въпросът не е в китарата, а в моята китара. Трябваше да я видя за последно и да си я погреба, както се полага. Сестрата обаче въодушевена изхвърча от стаята, без да ме чуе. Бялата й престилка се вееше след нея.

— Да, да — чух гласа й от коридора след малко — някакво китаристче, милото, на няколко пъти изпада в клинична смърт, обаче вече е стабилизиран и изглежда съвсем наред, като новичък…

— Китарист? — поинтересува се плътен глас. — Добър ли е?

— Че де да го знам добър ли е — отвърна сестрата, — нали ви казах, китарата му е счупена.

— Понеже ни трябва китарист — обади се друг глас — за турнето. Би било невероятен късмет да попаднем на някой в тая болница, а?

„Невероятен Късмет — помислих си аз, широко нахилен — е второто ми име. Но вие може да ми викате Асо.“