Валерий Брусков
Аукцион

Най-лесно лъжем себе си.

Демостен

— Внимание, номер трийсет и шест! Марсиански „пясъчен скитник“! Възраст — приблизително шест години! Начална цена — двеста и осемдесет долара! Двеста и осемдесет първи път!… Триста и десет!! Триста и десет долара — първи път! Триста и десет долара — втори път!! Триста и петдесет долара!!! Триста и петдесет долара първи път!…

Роджър лениво отвори едното си око. В кръглата клетка от красиво преплетени пръти, която стоеше на масата на аукциониста, се ежеше омърлушено коткоподобно зверче със сплъстена мръсножълтеникава козина. От време на време то нервно въртеше рошавата си триока главица. Съвсем очевидно не се чувстваше уютно в горещата, гъста, богата на кислород земна атмосфера, на всичко отгоре — в залата за разпродажба. Явно най-много желаеше да се прибере у дома, за което настойчиво сигнализираше чрез отвратителната воня, която на талази достигаше чак до последния ред седалки в помещението.

Роджър съчувстваше на клетото животно. Самият той искаше вече да се прибира. Този път разпродажбата се бе оказала рядко сиромашка и до момента той не бе съзрял нищо, което да си заслужава вниманието. Куп никому ненужни евтини дрънкулки… Роджър отдавна щеше да се е махнал оттук, но жегата го размекна, пък и продължаваше да се надява да си хареса нещичко от разпродажбата, колкото да не запише този ден като безвъзвратно изгубен.

 

 

— … Триста и петдесет долара — втори път!! Някой дава ли повече?! Триста и петдесет долара — трети път!! Продадено!!!

Чукчето тропна, дърво в дърво изкънтя, а замяталото се в клетката марсианско нерваче го отнесоха нанякъде.

Роджър затвори дежурното си око.

 

 

— … Номер сто трийсет и седем! Венериански „въздушник“! Неопределена възраст… Начална цена — седемдесет долара! Седемдесет долара — първи път…

Роджър дремеше плитко и отработено, следейки аукциона с половин ухо. Въздушникът също не го прелъсти. Тези забавни същества, подобни на сапунени мехури, ги ловяха в горните слоеве на венерианската атмосфера със специални мрежи. Уловът винаги биваше масов, затова първоначално високата цена за един екземпляр бързо и неумолимо падаше. У Роджър по едно време обитаваше едно от тези тромави създания. Аборигенът от съседната на Земята планета по цели дни се топлеше на слабичкото за него земно слънчице. Абсолютно безполезно животно — за едната радост, че било рядко. То пък тази радост и не трая дълго…

 

 

— … Номер деветдесет и осем! „Лунна гангрена“! Начална цена — петстотин долара!…

„О, и туй го знаем… — бавно мислеше Роджър, блуждаейки по ръба на съня. — Туй сме го виждали… И хич не ми трябва… Бива го за фермерите, които имат нужда от многофункционални торове, при това в големи количества…“

 

 

— … Номер триста шейсет и пет! „Шапката на Медуза“! Неизвестен произход! Начална цена — двеста и двайсет долара! Двеста и двайсет долара първи път…

Странното название избута Роджър от пашкула на дрямката, отвориха се и двете му очи.

Посред масата стоеше на калъч дебела леща с диаметър около една стъпка. След като съзря обекта, вече по собствена инициатива Роджър се ококори още повече.

В този лещовиден диск определено имаше нещо… загадъчно. Всеки колекционер на редки неща усеща тези работи с врелите и кипели свои черва. При занимания с подобни дейности, човек се сдобива с някакво по-специално чувство, което е по-надеждно дори от интуицията. И сега този усет на Роджър замря в ярко изразена поза на ловджийско куче…

 

 

— … Двеста и двайсет долара — втори път!!…

— Двеста и петдесет! — Роджър вдигна табелката с номера си. Засега печелеше време, за да успее хубавичко да се ориентира. Лещодискът му допадна от пръв поглед. Роджър, вече поотракал се по десетки аукциони, мигновено се досети, че нещото е от сорта на случайните открития на „Звездните боклукчии“. Предметът бе твърде неразбираем, не бяха му открили никаква употреба и затова го хвърляха за продан. Неведнъж Роджър бе съумявал по този начин да се докопа до невероятно любопитни екземпляри, като например…

 

 

— … Двеста и петдесет долара!! Кой ще даде повече?!! Двеста и петдесет — първи път!…

 

 

… например „Сплесканата сфера“ го накара дълго да й се чуди, но пък накрая се разкри — като уникален барометър, който безпогрешно предсказваше времето две седмици напред. Къде-къде по-добре от всички тези нови и безсрамно скъпи електронни ментраджии…

 

 

— … Двеста и петдесет долара — втори път!! Кой дава повече?!…

 

 

… А пък „Делириум тременс“ колко сполучлива придобивка се оказа! Роджър така и не успя да разбере за какво служи тази джаджа, поради което й тегли една майна и я окачи вместо украса до полилея. Там нещото кротко си висеше, хрисимо изпълнявайки натрапената му банална роля. Докато един ден, по време на гръмотевична буря, след близко проблеснала мълния, не се сви в цветен многостен. Отначало Роджър си рече, че тременсът се е скапал, защото престана да изглежда умопомрачително, а още по-малко — пиянски. Но много скоро забеляза, че къщата чудодейно се е прочистила от хлебарките, с които стопанинът воюваше дълги години, понасяйки едно поражение след друго, а всяко следващо — все по-тежко. Заедно с хлебарките изчезнаха и многобройните пълчища от гнусни форми на живот, които съпътстват човека по неговия еволюционен маршрут, само за да му вредят морално и материално.

На шега, на майтап, обаче не само в дома на Роджър, а и в радиус от стотина ярда се разкараха всички мишки, плъхове, мухи, хлебарки, дървеници. Даже натрапчивите комари не дръзваха да преминават незнайната невидима бариера, поставена пред оградата на имота.

 

 

— … Двеста и петдесет долара — трети път!!! Продадено!!!

 

 

Никой друг, освен Роджър, не ламтеше да прибере невзрачната джаджа с неясно родословие и неведома област на употреба. Колекционерът плати на гишето, пъхна диска под мишница, учудвайки се колко е лек за своите размери и обем.

„Какво пък, два стотака и половина — това пари ли са? Дори да съм ги хвърлил на вятъра — разсъждаваше на път за вкъщи Роджър. — Ще видим, ще видим с какво може да е полезно туй чудато нещо. Така като го гледам — някой го е направил, а значи и то си има някакво предназначение…“

* * *

У дома Роджър постави диска под мощна лампа и дълго го изучава под силна лупа.

Нещо не беше наред… Предвид теглото й джаджата навярно бе куха и празна, но при енергично разтърсване отвътре се чуваше провлачено и звучно охкане… А и от едната страна се забелязваше тъничка цепнатина като от прецизно напасван ръб на капак. Даже от време на време изглеждаше така, сякаш цепнатината лекичко „диша“ — все едно нещо се мъчеше да отвори капака, който се надига едва-едва и пак се връща на мястото си.

Роджър стисна диска в менгеме и се опита да отвори капака. Дълго сумтя, мъчейки се да пъхне тясното острие на длетото в почти неразличимата цепнатина, но изобщо не успя. Уж аха да успее — при което въздъхваше радостно и свободно — и капакът ненадейно се слягаше обратно, като че се инатеше на титаничните усилия на Роджър да го отвори…

Накрая той плувна в пот, за което допринасяше и жегата отвън, а климатикът не се справяше с напъна й. Окончателно капнал от мъките да проникне в тайнствения търбух на космическия гостенин, Роджър реши да отложи радикалните изследвания за някое по-добро за физически натоварвания време…

Нужна му бе добра теория. С рогата напред не се получи, затова като алтернатива на механичното изучаване Роджър предпочете умствен логичен анализ.

Ала и за това нямаше вече сили. Стана късно, бе задушно и сънливо. Роджър обиколи къщата, търсейки на придобивката такова място, където хем да не пречи, хем да подсеща за себе си, като стимулира активността на уморените мисли. Такова място не се намери веднага, но в крайна сметка лещодискът пасна над плота на колекционерската маса в кабинета. Роджър постави артефакта на една свободна лавица и го обърна така, че интригуващата му страна с капака да бие на очи. След което се замъкна да спи, за да се върне към интересното проучване сутринта, по хлад и със свежа глава.

* * *

Събуди се посред нощ — хем от задуха, хем от странното усещане за чуждо присъствие… Полежа, взрян в тъмното, после седна и включи нощната лампа.

В къщата наистина имаше някой. Някой неканен… Роджър дори чуваше неразбираема, сякаш идеща през стената реч. Но, странна работа — колкото повече напрягаше слух, толкова по-отчетливо му се струваше, че се говори не някъде си, а направо вътре в главата му…

Той предпазливо опипа късо подстриганото си теме и влажното си чело. Уж нищо необичайно, ала усещането за нещо или някой вътре в черепа не изчезна. Дори повече — присъствието ту се изостряше, ту заглъхваше според това как Роджър върти глава. Започна да я движи по-планомерно, засичайки посоката на приеманите сигнали. И с изумление, макар и без потрес, установи, че източникът на необяснимото усещане се намира в кабинета или някъде в хола… може би.

Дявол да го вземе! Роджър потърси с нозе чехлите, не ги откри, изхлузи се от мокрите от пот завивки и зашляпа бос.

Отвори вратата на кабинета и запали осветлението.

 

 

… Дискът го нямаше. По-точно, нямаше го онзи диск, който бе купил на разпродажбата. Вместо него Роджър съзря враснал в стената над масата голям метален кръг, който бе рамка на люк, а люкът бе отворен НАВЪН. Размерите на конструкцията предизвикваха смайване, още повече, че представляваха същия чудат диск, само че увеличен десет пъти, при това — ОТВОРЕН.

Спъвайки се в безжалостно сринатите на пода от разрасналия се експонат други предмети, поводи за колекционерска гордост, Роджър се приближи и надникна в стряскащата студена черна бездна, към която бе зейнал люкът. Надникна и неволно заотстъпва.

 

 

— Табла номер шест хиляди деветстотин двайсет и седем! — неочаквано и гръмко изрече някой право в главата му, която и без друго бе изтръпнала от жегата, а най-вече — от случващото се. Гласът продължи: — Предлагаме на вашето внимание така наречения „Стол“! Начална цена — двайсет и девет микруса! Двайсет и девет микруса първи път…

Удар на дървено чукче. Роджър неволно се обърна и видя, че в хола също свети. Проникващите в главата му гласове идеха именно оттам.

Той настръхна от любопитство и се изпоти от страх — и двете емоции бяха неизтребими, първобитни, а втората се канеше да се превърне в нещо повече от моментен уплах. С дебнеща походка колекционерът се промъкна към вратата, стисна в потен юмрук останалия му, силно изтънял кураж… и надникна.

 

 

Холът бе претъпкан. Странни предмети, а може би свръх мяра чудати живи същества, бяха заели всички възможни места за настаняване — столове, маси, дори и килима върху пода. Никой писател-фантаст или хроничен шизофреник не би могъл да си представи това диво разнообразие от форми и цветове. Имаше бляскави буци с множество остри ръбове, настръхнали с хиляди шипове кълба, храсти с листа-очи, влудяващи съчетания на уж познати животински тела, които хем не приличаха на нищо познато, хем на всичко, що е звяр или растение от Земята.

Роджър почувства, че става разноглед.

 

 

— Двайсет и девет микруса — втори път!! — кресна внезапно в главата му. Удобно свила се на масата за хранене купчина от нещо като боклук изведнъж вдигна нагоре кукеста клонеста лапа, в която държеше дървеното чукче, в което Роджър припозна своето, от сандъка с инструменти в работилницата.

Чукчето изтропа по плота.

Разплут на килима пън, омотан с червени знаменца, шавна с един от корените си.

 

 

— Да! Имаме наддаване! Седемдесет и шест скупера!! — болезнено силно отекна в мозъка на Роджър. — Седемдесет и шест скупера — първи път! — купчината боклук тресна полираната маса с чука. — Седемдесет и шест скупера — втори път!!… Дава ли някой повече?!… Седемдесет и шест скупера — трети път, продадено!!!

 

 

И тутакси редкият виенски стол, който стоеше до камината и не бе зает от „гостите“, подрипна на място и изчезна.

Роджър затвори очи, разтърси глава до прималяване, после пак ги отвори.

Столът го нямаше и нямаше да го бъде…

 

 

— Номер хиляда триста седемдесет и пет! Така нареченият „Бар“! Начална цена — седемстотин трийсет и шест микруса! Кой дава повече?!… — купчината боклук без свян и милост млатеше с чукчето по изработената по поръчка маса. — Петстотин и двайсет аркета!! Петстотин и двайсет аркета — първи път! Петстотин и двайсет аркета — втори път!!…

 

 

Роджър се окопити, едва след като подир заредения с редки марки вина бар взе че се изпари в нищото и така наречената стереосистема „Сони“, която той грижливо бе избирал почти половин година.

Това преля чашата на нажеженото му до стопяване търпение, захлупи всякакви страхове и предпазливост.

— Ей! А бе вие!! Ало!!! — развика се той, нахлувайки в хола. — Какво става тук, бе?! Откъде накъде?! Кой ви е дал право… това е моя частна собственост!… Ще викна полиция!!

 

 

В главата му се надигна и прошумоли многоглас и нечленоразделен ропот, след което Роджър усети, че невидими, но много здрави нишки го оплитат, стягайки ръцете към тялото и събирайки нозете му. Той тупна върху още не продадения от извънземните свой килим и като овързана бала се търкулна към камината — точно на мястото, където доскоро стоеше виенският стол.

 

 

— Номер седем милиона триста петдесет и девет хиляди сто трийсет и две! — чу отново врясъка на боклука. — Така нареченият „Homo Sapiens“! Начална цена — деветстотин петдесет и седем микруса! Деветстотин петдесет и седем микруса — първи път…

Роджър изквича и се загърчи в неподатливата си опаковка, чувствайки как всичко това е напълно безсмислено.

„Идиот!!! — хокаше се наум, защото същите незрими нишки не му даваха да си отвори устата. — Хубава придобивка! Кретен!!! Сам се продаде!!! Дебил!!! Ти отвори на тия изроди врата към нов пазар!!!“

Проумяваше какво е сторил и осъзнаването на последиците от изцяло неговата си постъпка го отчайваше и вбесяваше все по-силно и по-силно.

Аукционистът продължаваше, без да обръща внимание на емоциите на предложения артефакт.

 

 

— Кой дава повече?! Осемстотин и трийсет аркета — първи път!… Две хиляди и два циркела — първи път!… Шейсет и седем тензела — първи път!…

Наддаването трая дълго. Роджър се тресеше на пода, безсилен, ужасен и разбиращ, че никой няма да го чуе, никой не ще се притече на помощ. С примряло сърце чакаше да свърши всичко това…

 

 

— … Хилядадеветстотин петдесети шест стирба — трети път!!! Продадено!!! — Чукчето оглушително халоса за пореден път клетата маса, а Роджър почувства, че хлътва някъде. Светлината наоколо литна нагоре, изтласквана от непрогледен мрак. Вкопчвайки се с поглед в стремително намаляващото светло петно, вече падайки в Бездната, той чу в главата си затихващата поредна обява:

— Номер три милиарда четиристотин петдесет и девет! Така наречената „Планета Земя!“. Начална цена…