Дурс Грюнбайн
Обяснена нощ ^[0]

Или пък поезията, какво беше това? Завличане в остарели чувства…

Капан за гласове, магия на сричките, ars magna^[1] в най-префинен стил.

Студът на срещата със себе си, танц между всички столове.

Нищо половинчато, но и нищо цялостно, все пак Нещичко в повече.

За едного е молитва без Бог, за другиго „Истинска абсолютна реалност“^[2].

Онзи зигзагообразен шев — разумът, обвързан със страсти и митове,

Той изпълва сънливото тяло с нежни места.

Завръщане на ехото към източника, към устата, където звуците се оформят.

Образ на диханието, изпуснато сред ледения въздух, в росно-свежото nihil^[3].

Магическа юзда за бебета, нишка на Ариадна през мрака на апориите,

Верига от щастливи мигове назад до девичите къпални край Нил.

Най-съкровена линия, никога неуловима в цифри, отскубнала се от геометриите,

Откакто светът е смятан за описуем, разтворим във формули, в закони.

Забравете това безсрамно Аз и неговото Ти, домъкнато от далнината.

Стихът е гмурец, поел към глъбините, дирещ съкровища

По морското дъно, извън мозъка. Той съзаклятничи със звездите.

Метафори са тези плоски камъни, които запокитвам от брега

В откритото море. Които, подскачайки, докосват повърхността,

Три, четири, пет или шест пъти, ако имаш щастие, преди с тежестта на олово

Да пробият огледалото на водата като отвес. Драскотини, изтеглени през времената.

Философия в метрика, музика на ведрите скокове от слово към предмет.

Подарени, казва един, а друг: сътворени от остроумието.

Каквото остава, са стихове. Песни, изпети от преходността.

Пътеводител, най-добрият, за този Exodus^[4] от човешката Нощ.

 

2002