Дурс Грюнбайн
Ухото в часовника

Странно, как се променят звуците. В столетието на цигулките

Трошенето на охлювни черупки беше музика. А екотът

От хвърлени зарове поддържаше с кокален звън такта на пищни банкети.

Скоро това вършеха маршови стъпки, скърцащи върху мушелкалк, траен шум

И апел към прибоя, като гръм от оръдие, отекващ далеч.

Всичко, дрънкане на вериги, трополене на мазни варели, съскане на парни котли

Белязваше простора, докато църковният кораб се превръщаше в машинно хале.

Камбани и чукове фразираха деня, а колела и валци

Пръскаха кал върху акордите. В подредените ноти повяваше вятър.

Оттук нататък бе всяка молитва отричане, търсенето на полутонове —

Изящна игра с ехото на ехото… Vanitas^[1] за паралитици.

Как гледаше ти удивен на брега плоските камъчета, които безшумно,

Първо леко, а после натежали, галеха водата. Плажът,

Разровен от нервни семейства, бе под оставения боклук

Тих, освен едно-единствено радио. А че чайките крещяха като ученици

Беше измама за изостреното ухо в предисторическия пейзаж

От треви, безшумно растящи, и варовик, смлян на прах.

 

2001