Дурс Грюнбайн
Може би Мантеня

Веднъж в просъница… докато нещо взимах, давах,

Видях ръцете си, с жълточервеникавата кожа,

Като на друг човек, мъртвец от моргата.

При хранене държаха нож и вилица, все прибори

На канибала, с които се забравя ловът

И крясъците при заколването.

Изпразнена като чиния

Пред мен лежеше тази длан, месестата лапа

На последната маймуна, с която е била способна да постигне всичко

В свят от примати. Може би Мантеня

Би я нарисувал невъзвишено в нейната свирепост,

Тези мазни слинове.

Какво е бъдещето,

Последвало от линиите на ръката, щастие или нещастие,

Срещу терора на порите, в които потта се е таяла

Като легендата за скритото прозрение върху едно чело̀.

 

1999