Дурс Грюнбайн
Мизантропът в Капри ^[0]

Нали, карат ви да се страхувате, моите пръсти,

Тъй дълги и кокалести, десет криви изсъхнали клонки.

Какво се говори? Че съм можел с левицата да пронижа ябълка?

Не само това, скъпи приятели. Също и някое опулено око.

Както и писмото, което ме ласкае с намигащи кратички думи.

Нямам нужда от метален бокс, достатъчни са ми пръстите —

Същите, с които ям раци и подкачам малки деца.

Както плясваш муха на масата и тя после кръжи

И умира на пода, така зашлевявам в лицето учудения.

Което изглежда като милувка, нежно движение,

Е най-опасният мой удар. Нали, от него гори

И остават кървави белези. Веднъж набелязал врага,

Напълно съм сигурен, ще се намери човек да го премахне наместо мен.

Аз обаче се отдалечавам, скърбящ. Заколението ме отвращава.

 

1999