Кито Лоренц
На един поздрав

На хълма по пътеката към църквата

заровеното с плуг: което някога

небето е приветствало,

каменливите поля и ниви

му отказват старата си благодарност,

изчерпани мълчат.

 

Изкоренен е сенчестият храст

където спяха ветровете

и гнездяха птици.

Непоколебимата уста, затворена

не чува словото, неподкрепено

от могъща длан.

 

А покрай пътя се души

реката, дъжд отнася

рохкавата почва, буря

я отвява. Клетата земя

сега гнездо без песни, ах,

помози Бог.

 

2002