Кито Лоренц
Утрото на моята любима

Когато угасените полилеи на кестените се извисят

        под стария театрален свод на небето

и новият комин с червен рубин в сивата си вратовръзка

        задирижира утринния концерт

        на белите дробове,

а едно зрънце истина се плъзне в пясъчния часовник

        на мраволъва,

зелената папрат разтвори детското си юмруче, кихне

        бодливи спори, духне слънчеви прашинки, прозее се,

един щастлив електротехник забие бръмбаровите нокти

        на своите кънки в забучалия телеграфен стълб

и мъдър поет трепанира яйце от кокошка-джудже,

        внимателно го римува с тънкото кукуригане

        на три четиристишия,

а тромав асистент по физика с бял горчив

        пърхот

по костюма програмира по-скъпа изчислителна машина

        за по-бърз реактор-размножител, по-хитроумен —

и тъй, докато нулевата серия на вършачките за мед

        на смени се рои в градинките пред къщите,

а хеликоптери във вид на уханно жужащи кафемелачки

        кацат по балконите,

тя, тя, тя слага две малки контактни лещи

        върху зениците на гърдите си,

подновява двете миглести пъпки в стройната

        висока ваза на шията си

и върху еднакво съвършените птици

        на своите влюбени помежду си нозе

тръгва НА РАБОТА в един свят, който заради нея

        се преобразява

с всички вероятни случайности

        и непредвидени необходимости —

например кръстовището трака като ножицата

        на нейния фризьор,

докато аз се разхождам с кола по моста

        на утринната й гимнастика

покрай поляната, чиито будилници от щурци

        никой не изключва,

върху която лежи малка лужишка цигулка, едно изящно ухо.

 

1979