Кристоф Мекел
Часове на любовта

Очите ми пренесоха

едно дърво през небесата

и пред дома ти го издигнаха; и в сянката му

се пробуди ти, в часа, когато слънцето

с припламващ гребен

запристъпя през росата върху покрива,

зачака над дървото първите ти думи:

        Мой братко, слънце,

        над дървото на любимия, тъй близо.

 

Лека и красива,

очите ми те вдигнаха от злачната трева,

очите ми те грабнаха далеч от сенките

изпод дървото, в светлината

през утрото и пладнето до устните ми;

слънцето с проблясващ гребен те сподири,

зачака в дланите ти думите за мен:

        До устните ми

        живият ти дъх, тъй близо.

 

От дланите ти

литна слънцето по здрач,

над стари облаци зачака,

в мрака стъпило,

далеч сред стихналите сенки на дървото ти

зачака слетите в един дъх твои или мои думи:

        Нито поглед, нито сянка

        не ще ме разделят от устните ти.

 

Очите ми пренесоха

пълни с вятър кичести гори през небесата

и ги издигнаха покрай постелята ни; в сенките им

невидими лежахме, и когато слънцето

с угаснал гребен

пропълзя под сивия клонак и там

зачака полунощни твои или мои думи,

        но в нашите гори

        мълвеше само вятърът.

 

1969