Кристоф Мекел
Лов на химера

През мрака тичах и крещях — Видях:

на светло, чуйте ме, вървеше там…

Какво вървеше?

                        Хълм, кит, вълк, цял куп

отломъци, от черен остров част,

брониран кораб, паякова сган,

дим, облаци, джудже, грамаден пес,

сюрия камъни — с различна плът

чудовище столико там пълзи…

Видя го, значи, да върви?

                                                Видях:

минава през камъш, ломи скали,

из въздуха се носи, по брега,

закрива равнините и пълзи

под свода, влачи диря през реки,

горите затъмнява, бълва дим…

С какво покрит бе звярът?

                                                Там видях:

с трева, желязна броня, кадифе,

масивна ризница и перлен плащ,

ботуши с шип, сплъстен кожух, калпак

и свинска кожа, конски косми, плат,

отдолу кости мърдат, люспи, рог,

нагръдник от пера и тиня, сняг,

и кожа от дърво, метал и лед…

А членовете?

                        С нокти и рога,

от влажни перки пънове стърчат,

крила гигантски, дълги пипала,

извити към небето, лапи в кал,

бодли, опашки, четина виси

и бяла, тежка се люлее там…

Очите му?

Безброй. Мъждукащ здрач,

стъкла и въглени, ръжда и лой,

блуждаещи огньове, същества

вълшебни, древни, чужди, с блясък див,

в бездънни сиви ями тлее жар,

отгоре — мигли, влажни и втвърдени…

Какво изрече звярът?

                                        Изрева,

затропа, задрънча и заскимтя —

сто кучета под грейнала луна, —

трошене на скали, грухтене, вой,

мърморене, пухтеж, прозявка, дъх,

сподавен хохот и провлачен стон,

а после — песен, кротък смях и звън…

Какво направи звярът?

                                        Тръгна в кръг,

пое на юг, на север — и расте

надлъж и шир, разгръща се навред

и пак се свива, и изпълва в миг

простора, всички градове, води,

а равнините пък докрай покри.

А името му? — Няма! — Откъде се взе?

От мрака, от водите, бездните — бе там,

когато аз дойдох, простираше се вред,

без сянка, без следа от произход…

 

Е, и сега? — Мълчах. — На лов отивай!

Нареждаме да хванеш тоя звяр,

пред прага ни да го положиш утре!

 

Къде да ида, викнах, сам не зная

къде му е сърцето, как да почна…

 

Но без да ме погледнат и за миг,

поеха мълком през нощта и мрака.

 

1962