Кристоф Мекел
Стикс

Никога добри не бяха времената,

в които идвах да живея и в които

смъртта си дирех. Дето да попаднех,

все се връщах пак при търпеливия Харон

и двама се понасяхме из мрака…

 

Изглеждаше, че в кръг се движим,

сякаш пътя сме объркали, не виждах

да струи реката, като в езеро гребяхме…

На който бряг да стъпех, срещах вятър

и живот — села, часовници,

сняг, камъни и дъжд.

Но никога не зърнах Нищото.

И никога добри не бяха времената,

в които идвах да живея и в които

смъртта си дирех…

 

И за да свърша най-подир, отпуснахме греблата,

спряхме неподвижно сред реката;

от лодката да скоча се страхувах,

боях се, че там долу

в царства̀ по-други ще попадна.

 

Смъртта да търся сред водата

не беше редно. Сетния тютюн

си поделихме и зачаках някоя акула,

та Харон на нея да ме хвърли…

 

Някога по тези брегове кипял

за всекиго живот,

но разделени сме били от лятото и зимата

и скоро сме загубили завинаги

земята камениста…

 

Харон мълчеше. Безразличието

на господаря му го правеше ленив.

Накрая ми подвикна насмешливо: „Значи,

ще трябва пак да слезеш някъде

и пак да заживееш, може би

край оковани в лед реки

или пък в белите небостъргачи

на някое потънало Чикаго,

където светлина ще се процежда от небето…“

 

1962