Кристоф Мекел
Пътуване през сумрака

Сред сняг и врани свих към планината,

която все не идваше при мен,

но там открих акули в езерата

с вдървени, черни перки, с кух корем.

 

В клисури, вирове, под жарки стволи

живях сред вълци, гъски, риби-меч,

видях на чайките крилата голи,

щом есен плъзна в залива далеч.

 

Нощта бе светла, грееше луната,

небето с топли вихри затрептя,

и не една страна в далечината

твърдеше, че от този свят е тя.

 

Видях най-първо бурни океани,

а дюните настъпваха сред прах,

след туй изникнаха скали вкопани —

пред стъклен хълм седеше просяк плах.

 

Кух рог на радостта му бе сърцето,

а той бе сляп — аз маската свалих,

открих си пред лопѐните лицето

и с вятъра косите си измих.

 

А бавно хълма вятърът рушеше,

пречистваше скали и брегове,

тъгата на морените личеше

през сумрака на късни часове.

 

Но в шахтите по хълма пак не свети,

и рудниците са миражен кръг,

по камъка расте усойно цвете,

ала не зърнах черния му стрък.

 

И хълма аз на пух и прах направих;

строшен бе на това небе ликът,

очите си на просяка оставих

и пак към оня свят поех на път.

 

1958