Гюнтер Кунерт
Безветрието по Рейн

От вятър нито полъх.

Бог е духнал някъде.

 

Лениво от леглата се надига човешкият поток

И в заводите нахлува: да произведе

Един никому ненужен ден.

 

Пилотите

Загубиха увереност, че може

Човекът да лети. А жителите

В градовете подозрително оглеждат

Сградите, привидно непокътнати.

 

И се привеждат

Над блестящите машини, за да построят машини,

А те на свой ред

Машина пак създават, и така безкрайно

Се множат едните, другите: чугун и плът,

Винаги несъвършени, вечно преждевременно повредени,

Пресилени и изнасилени, употребени

И злоупотребени:

Произвеждат се взаимно

В заплетена верига — окончателно

Заслужила да бъде скъсана.

 

С празни погледи

Търпят и се ослушват все дали през грохота

На цеховете няма

Да ги достигне онова, което чакат:

ВИК.

Изтръгнал се от собствените бетонирани души,

Та да ги разломи,

От техните практични мозъци, бронирани сърца:

Горък и прекрасен стон

На всички, които още проумяват,

Че няма състрадание

И

Трябва те сами да се смилят над себе си —

Безмилостно.

 

За вятър —

Никаква надежда. Защото Бог,

Милият убийствен Бог, ах, вече

Е офейкал.

 

1965