Гюнтер Кунерт
Зимен ден

Стъклено бяло небе без облаче даже. По-ярко

От чистото слънце сияе

Снегът. От черно желязо са — сякаш

Огънати цеви — дърветата голи, несръчно

Изваяни. Най-слабият полъх на вятъра

Пронизва до кости.

 

Зад покритото с ледени шарки стъкло

На тихия дом (лек дим се извива над покрива)

Се мярка човешко лице.

 

Към

Живеещия там в уединение

Поглежда случайният пътник

Със завист; забравил,

Че безследно, подобно на зимния ден,

Като снега и дърветата, ще се стопи,

Който живее самотно.

 

1965