Ингеборг Бахман
Към Слънцето

По-красиво от величествената луна и благородната й светлина,

по-красиво от звездите, ордените знаменити на нощта,

много по-красиво от пламтящата поява на комета

и с призвание далече по-красиво от всякое светило на небето,

тъй като животът — твоят, моят — всеки ден е свързан с тебе, слънцето.

 

Красиво слънце, ти изгряваш, ала не забравяш своето дело

и го завършваш — най-красиво посред лятото — когато в миг денят

край бреговете се стопява и безсилно отразените платна

през окото ти минават, докато отпаднеш и последното изчезне.

 

Без слънцето изкуството потъва в манастирски мрак,

ти повече не се явяваш, а морето, пясъкът,

разгонени от сенките, се скриват под клепача ми.

 

Красива светлина, която нас ни топли, съхранява и чудесно се погрижва

да виждам пак — и тебе пак да виждам!

 

Няма нищо по-добро под слънцето от участта под слънцето да бъдеш…

 

Нищо по-красиво от това да гледаш пръчката посред водата и в небето птицата,

която полета си проверява, а долу рибните ята,

 

тъй пъстри и оформени, дошли на този свят с послание за светлина,

кръга да видят и квадрата на едно поле, хилядоъгълника на страната ми,

и дрехата, която носиш. Дрехата ти, звънчевидна, синя!

 

Красиво синьо, сред което рой пауни се разхождат и се кланят,

синева на далнините, зоните на щастието с обзалагащите се за моето чувство,

синьо случване на хоризонта! Ето, моите възторжени очи

отново се разтварят, заблестяват, разранени от жаравата.

 

Красиво слънце, на което още от праха дължим безкрайно възхищение,

затова не заради луната и звездите, не и

заради нощта, накипрена с комети и подирила глупеца в мен,

а заради теб, без край, като за нищо друго

ще се жалвам за неотменимото изгубване на моите очи.

 

1956