Волфганг Бехлер
Изоставена църква

През мокреш и люшната пшеница

плава разнебитен древен кораб

с преломена мачта и разпукан нос —

иде от готическото време в нашето,

изоставен от жреци и богомолци…

 

Небето пълни купелите и свещените съдини

с прохладен дъжд.

Врабчета и скорци се гмуркат в тях.

А на амвона каца горски гълъб.

Към кого ли тъй сърдито гука?

Кой ще разбере любовния му зов?

 

А сред здрача на сакристията

треви заобикалят

цъфтящ магарешки бодил.

Гъсеници прояждат светото писание

и търпеливо сричат ред по ред.

С надиплени криле

спят нощни пеперуди в раклите.

Два кълвача чукат тихичко в съня им

и дълбаят, дирят там

заровени съкровища.

 

Пейките на богомолците са скрити в мъх.

 

За среднощна литургия тук присядат

бухали: поклащат черните раса,

литания прохлипват, сетне

„Амин!“ промълвят тежко и сурово,

въртят глави, когато

в порутения орган прилеп запищи,

съпровождан от акордите на вятъра,

а луната сребърния си потир

плисне върху плочника…

 

Замрежили са паяци

изкъртените дупки на прозорците —

улавят и прецеждат утринната светлина.

От гробниците изпълзяват гущери.

Акари смучат топлите тела на мишките,

а сред праха на черепа кокошка мъти.

Напразно червеите

прояждат дървения кръст:

макар докрай разнищен,

той формата си съхранява.

 

Край портала разцъфтял венец от шипки

сцената обгръща на съда господен.

Пчелен рой мълви молитви.

Кошерът е скътан в скута на Мадоната —

там едри пити зреят, пълни с най-уханен мед.

През разпуканите образи на грешниците

пълзи лоза.

А пък нозете им горят

сред пламъците на копривата.

 

1947