Анемари Бострьом
Как чужд ми стана, как изтля далече…

Как чужд ми стана, как изтля далече

ликът ти, щом си тръгна този ден.

Не знам дали ще те обикна вече,

 

преди гласът ти да затихне в мен?

Безсилно гледам: чувствата отлитат,

не мога с разум да ги хвана в плен.

 

Нерядко погледите ни се сплитат,

лек поздрав, топъл смях душата галят

и сякаш часовете ще опитат

 

жарта у нас наново да разпалят,

но всичко се оказва сладък сън —

разбити арфи само глухо жалят,

 

от тях не еква възкресяващ звън.

 

1947