Ерика Буркарт
В един хубав юнски ден

Този зареещ вятър

може да се усили

в хода на деня.

Все още младите листа

ръсят светлина,

променят ме заедно с облаците,

стигам до другия слой,

само мимолетното

изглежда там вечно,

няма да умра,

както и тези листа,

озарили ме,

докато бях дете.

 

Където е наобиколено от облаци,

по-красиво се разтваря небето,

за приятелите си мисля,

обичам ги и зная,

че някои също така ме обичат.

За зелената светлина

ще им разкажа,

как се сипе по дланите ми

и как я задържам, неуловимата,

за да я предам по-нататък

през развихрения прах сред мрака.

 

Прах се извива нагоре,

селяни карат сено към дома си,

вятърът усуква листата, внезапно

оставам съвсем сама

и смъртта ме слепи

с бели листа.

До смърт сама съм внезапно,

ще умра и по принуда

ще наскърбя най-скъпите хора

със своята восъчна маска.

 

Листата искрят,

годината още е млада и скоро ще стигне върха си.

Моята сянка пролазва под кожата ми,

сгрявам се

от резеца на светлината.

 

1978