Ерика Буркарт
Съпричастие

Има дни, в които

една носна кърпа, изгубена на улицата,

ме изпълва с ужас, и се боя

от чували с картофи и улеи в пясъка.

 

Ловци се укриват във въздуха.

От коварната синева

се прицелват, когато вървя из полето.

 

Белите кореми на лястовиците

вече не ме предпазват. Златният надпис

на кръстопътя е мрачна легенда,

понеже под струящото слънце

се носят колите на безликите роби,

кръв изпълва стъпките на децата.

 

Къде отлетяха

децата с фенерите,

къде са мъжете, засадили гората?

Върху своята сянка се възправя дървото,

узнало за всичко. От смеха на децата

блести похабената шума.

 

Равнодушно попива росата,

изтича водата, белосва луната,

открива гъсеници от листо на листо,

не разпознава пеперуда, дърво.

 

На кого да разкажа, че нощем

ме плаши трептенето на древни звезди,

и съм смутена, понеже днес е ден,

отминал преди хиляда години.

 

1973