Венцеслав Константинов
Ерика Буркарт

Ерика Буркарт (1922–2010) е швейцарска поетеса, белетристка и есеистка, родена в Аарау в семейството на гостилничар. Десет години работи като селска учителка. През това време пътува из Франция, Италия, Испания, Ирландия, а от 1956 г. е писателка на свободна практика. Основни теми в творчеството ѝ стават природата, любовта, раздялата и смъртта. Поетесата живее и създава творчеството си в бившия игуменски дом на манастира Мури в Аристау.

С ранните си стихосбирки „Тъмната птица“ (1953), „Спътници на звездите“ (1955), „Обаяние и полет“ (1956), „Лятно слънцестоене“ (1957) и „Духът на полята“ (1958) Ерика Буркарт съгражда един художествен свят, който ще продължи да обитава с все по-нарастваща поетическа мощ. Следват стихосбирките „Спасената Земя“ (1960), „С очите на кариатидата“ (1962), „Живея“ (1964), „Бягащите брегове“ (1967), „Прозрачността на отломките“ (1973), „Светлината в сечището“ (1977), „Очевидец. Избрани стихотворения“ (1978), „Свободата на нощта“ (1982), „Зодиакът на Детето“ (1984), „Минута мълчание“ (1988), „Диря синия мак“ (1989), „Нежността на сенките“ (1991), „Тишината на най-далечния отзвук“ (1997), „Бавно изречение“ (2002) и „Безпризорна близост“ (2005).

Смятана за едно от най-значимите поетически явления в швейцарската литература, Ерика Буркарт получава редица отличия, между които първата награда „Дросте“ на град Меерсбург (1957), наградата „Конрад Фердинанд Майер“ на град Цюрих (1961), наградите „Йохан Петер Хебел“ (1978), „Готфрид Келер“ (1992) и Голямата швейцарска награда „Шилер“ (2005).