Фридрих Дюренмат
Швейцарски псалм II

Какво по дяволите да направя с тази си страна?

 

Тя се простира пред нозете ми, две крачки

        на дължина и три на ширина,

като градината на фабрикант,

        който

е заминал

        по тъмни сделки.

 

Може би след двадесет или пък петдесет

        години той ще банкрутира,

оставяйки подире си разплакани семейства, също историци,

        които изумени ще проучват

причините.

 

В Съединените американски щати

        можеш да пътуваш цяла седмица с бърз влак,

преди да зърнеш, заобикаляйки едно изронено от бури

        разклонение на Rocky Mountains^[1],

големия океан.

 

В Русия Транссибирската железопътна линия

е такова необятно начинание, че

        цели влакове

изобщо не пристигат, пухтели

        с години през безлюдната пустиня

Гоби.

 

Иначе наистина небето е навсякъде безкрайно

        и Земята

се простира навсякъде без граници.

Потъва в океана и отново се издига

        другаде за нови континенти.

Пътешественици тъй ме уверяват.

 

Но ако в тази страна вземеш

        влака,

за четири-пет часа стигаш от едната

        граница до другата

и при изгледа на Боденското езеро

        във вагон-ресторанта изчовъркваш

от зъбите си сетните останки

        от менюто,

поръчано в Женева.

 

А при това така ужасно се нуждаем

        от разстояния.

 

Често, когато съм ядосан и без надежда,

        казвам:

Това е отвратителна страна.

 

Тя се събира, тъй да се рече, в четирите рамки

        на прозорците ми.

Паница с мазна супа от

        дом, който някога е имал

добри времена, а днес — още по-добри.

 

Предложена на куче, дарение от

        стара дама,

която — тя винаги говори за това — осемстотин и четиридесет

        години непрестанно е живяла

почтено. Състрадателна била и обичала животните,

        твърдят съседите.

 

Все пак не желая да лоча от тази паница.

        Но се налага.

Едно куче също иска да живее. Времената днес

        са лоши.

Но малцина само го разбират. —

А и планините всъщност не обичам.

 

Какво ли, ако се окажеше разумно, главите

        и гръбнаците

да опнем в тъй високи висоти, където цари вечен сняг,

        дори през лятото.

 

И ето те брониран в лед, без

        живот и вече не общественоопасен,

та накрая даже дивите кози край тебе

        не подскачат.

Но с нашите литературни историци в последна сметка

        е същото.

 

С много неща в страната ни е същото. Често

        съзнавам,

че всички до един сме

        трупове.

 

Момичетата влизат в завода за часовници. Публичните домове

        и йезуитите са забранени.

Предимно в нашата страна живеят мъртвите.

 

1950