Фридрих Дюренмат
Швейцарски псалм I

Простираш се пред мен, страна, тъй смешна,

        две-три крачки и ще те пребродя,

сред този злополучен континент,

 

пригвозден към прогнилата си дървесина и облизван

        от пламъците на делата си.

 

Пръстта, която те държи, се вкаменява, хълм

        след хълм се трупат,

това е лунният пейзаж,

пречупващ се във вечността, чиито брегове

        си ти.

 

Швейцария! Ти, Дон Кихотът на народите! Защо

        да те обичам!

 

Как често, в отчаяние, съм свивал блед

        юмруци срещу теб

с разстроен лик!

 

Като къртица криеш своите богатства. Гние,

        каквото ти обичаш,

и само онова, което не цениш, пребъдва.

 

Обичам те различно, не по начина, по който искаш

        да си любена.

Не ти се възхищавам. Но не те

        оставям,

вълк, впил зъбите си в тебе.

 

С крака потъпквам твоята ситост, подигравам те

        за лошото у теб. Предците ти

не ме тешат, прозявам се, когато заговорят

        за тях.

 

Обичам не това, което си, и не това,

        което си била.

Но твоите възможности обичам, милостта,

        която винаги сияеща над теб витае,

приключението, днес да ти принадлежа и

        смелостта

сега, наистина сега, да не изпитвам страх от

святото безумие, че те харесвам!

 

Защото моя си страна, единствено ако си

        чудо,

мъж, който не потъва, ако

        ходи по водата.

Тъй жаден съм за вярата ти, страна моя!