Ханс Цибулка
Сребърен трън

Крехко създание, сред пясъка на нищетата

        родено, скъдно цъфтиш и бързо повяхваш

        в безветрени дни.

Ти не растеш в оранжерия и под тропическо

        слънце, никога цвят не излагаш за продан

        на шумен пазар.

Често се кипрят сестрите ти просто

        с блестящи одежди —

        даже и мирисът сам не придава на цветето дъх.

Който единствено багри обича, пред теб е

        безсилен.

Жилаво като орач, ти цъфтиш по огрени

        места.

Който те дири, по каменни сипеи

        трябва да мине,

        между небето и пясъка шепнеш

        към будния слух.

Даже пред чуждия праг ти ми носиш лъха

        на родина,

        строго слънчево цвете, ела, моя глас развържи.

Тебе да славя — затуй ми е дала мама езика,

        всичко, което съм любил, отново в лика ти

        открих.

Тъй че сестра те зова, неподправена

        като живота,

        даже луна да възлиза, лицето си скланям

        към теб.

Върху звънтящите твои листа пиша строфи

        за обич, ах, като мен ти изпитваш цялата скръб

        на века.

Ти не извиваш глава според вятъра, брат си

        не мамиш, винаги гледаш човека, който

        към тебе върви.

С нежна снага и правилна форма, по дух

        непреклонно, никнеш в сърцето на хората, вярно

        на своя закон.

Сребърен трън, предълго в живота се лутах,

        докато схвана, че моето свидно богатство си ти.