Ханс Цибулка
Горестна балада

I

Смолести яки въжета протриват

        обветрени плещи, помежду слюда

        и гнайс тежката брадва блести.

Виснат ръждиви шишарки по шумолящите клони,

        като замръзнало мляко светлее предзимна

        луна.

С радост към хижите крачат, гладни за топла

        вечеря, бързат към къщи секачите. Сови в гората

        крещят.

Чакат жените на прага, сключили горестни устни —

        тъй са тръпчиви студените трънки по голия

        храст.

Лампата после мъждука, пука в лулата

        тютюнът, огънят дава закрила, борини

        бодро пращят.

Майките с хурки предат, край огнището тихо

        присядат, ала среднощният вятър бразди долини

        и сърца.

II

О, камениста земя, от гранитни била обкръжена,

        тленната плът ти владееш, омразата

        и любовта.

Като крадец след години скалистия праг

        аз прекрачих, счупена пушка мъчително стисках

        в премръзнала длан.

Все пак прикладът потропа веднъж по залостени

        порти,

        глухо отекна дървото, в косите звезди затрептяха.

В кръчмата зърнах едвам сред дима посивели мъже

        с бели от скрежа бради, но в очите им —

        сякаш бетон.

Над набраздени чела пламтяха ръждиви къдрици,

        хълмове рухваха с грохот, вятърът виеше зло.

„Хей, чужденецо — пищеше, — не пипай звездите ни,

        парят!

Махай се! Твоите братя са мъртви! Сестрите ти —

        слепи!“

Просеща ягода сякаш, стоях озарен

        сред гората, но каменистият край блудния син

        не прие.

 

1959