Кристине Лавант
В дълбоката си замечтаност…

В дълбоката си замечтаност,

слънцето обърна своя път,

сега нагоре по потока се завръща вкъщи

над землистата вода и острите треви

към младата зелена ръж.

 

Трескаво щурците в детелината скриптят,

догдето една птица посред песента

тайната си с яд осакатява

и дъждоносният ветрец пресъхва.

 

Все тъй не зная накъде да тръгна.

Сянката ми своята посока сбърка

и унизено спря пред дивия разцъфнал мак,

който пак почти враждебно се разтваря.

 

Пътят ми отново става тяло на змия

с множество извивки по гърба

и с хищен раздвоен език,

който срещу гробището се насочва.

 

Защо ли слънцето не си отиде по-прозрачно?

Защо нелепата ми сянка все очаква

твоята да се покаже лъчезарна

от тъмната зловеща туя^[1]?

 

1962