Ерих Аренд
Пристанището на Емпедокъл

С човешките сенки седях

край железните маси. А малката улица

на рибари и рудокопачи сънуваше.

Пиехме земния мрак, който възлизаше

в кладенеца на къщните зидове.

Горе бе изходът, носещ спасение, зракът

умираше.

 

Пустош в очите. Чуждеещи

длани. Растеше мълчанието

в късния час. Отпиваше то

от щърбите чаши заедно с нас,

заслушано: честият полет

на лястовици между стрехите

заплиташе тихата мрежа.

 

Пристанът се люшкаше долу,

далеч в паметта: но там

в заревото на сярната гибел

висяха от светлите кръстове-мачти

сиви и мъртви платна.

 

Тука,

понесъл на плещи яркото лемноско слънце,

дойдох, край главата ми

стръвен облак пчели, ехтене

прииждаше откъм скалистата пустош

на Егея. Дрипав странстващ

бог, заговорих на сенките:

 

„Какво означава могъщият ход

на тази тъй близко заключена древност?

Не пое ли мъдрецът в далечните дни

там на възбог, себе си в жертва да хвърли?“ Нощ

се търкаля, връхлита, нощ

като някога, ето:

 

в Непрогледното зърнахме —

разпуква се Етна, рана

кървящочервена, прастара. А под нозете ни

в земната сърцевина гигантски орел

приплясва с криле и

бликва пламтяща жарава от клюна му

и от очите. Бяло от гняв,

с мъртва риба изпълнено,

морето се движи, вика към сушата

вечното име: „Градът, Емпедокле,

се срива!“

 

На хълма — колоните каменни

дори не помръдваха.

Вятърът само захлопваше портите.

Слухтене: нощ…

Ала потънали чак до гърдите

в кървящата пак детелина,

крачат миньорите в здрача, слизат

към сярата. Утрото плъзва

из пустия град, настръхнало сред

железни отблясъци.

 

1960