Ерих Аренд
Ода IX

Върхове прехвърлил —

прилив на сърцата ни!

 

С буден взор

бленува в планината

великото Неизчислимо:

Времето. Ти, полетелият,

възпей сред рухващия прах

нетленния му лик!

Отро̀ни се

от земното чело̀

тъмнеещият плод на дрямката:

о, красота

на първото проглеждане! Светлик

връз скулите на Космоса!

Над пластове от облаци

и над помръкващи звезди

„Да бъде!“ прорицава, о, родени в полет,

твоята уста.

 

В нозете ти —

събореният торс

на Небесата

и всички мъртви богове.

 

С раковинения звук на вечността в косите,

се засводява

великият небесен купол —

блясък над море и твърд: но нищо

не е загубено! Ти, деен блян:

о, нетърпение на срока ни! Долавяш

как по стъпалата на годините

тътне на възбог

залезната буря, неизбежен

гръм за нашите глави,

същински морски ястреб.

 

Кой виновен е, и кой — невинен!

 

Вярно прорица гласът, че изкласила тишина

и справедливост ще въздигнат храма

на света под каменните клони

на небето: „Дайте ни

обречения, който

осъдихте на смърт, освободете

клетия Кала̀с^[1]!

Та в човешката ръка

Земята да положи свойта ос:

доверието!“ И както

махалото внезапно,

видимо за всички,

пред бездната се спира, тъй

победи веднъж

усмивката…

 

Незасенчена

през вековете светлина

струи: униние с маскирани очи,

заоблено сияние —

чело̀то й.

 

Дванайсетият час

ви ослепи, дано плодът на вашата печал

узрее: майката на смъртните

дървета и скали,

с желязно острие

в сърцето, потрепери

от удара пергелен

на историята: като разломи

хилядолетното лице

от камък — о, болка,

о, плам! — „Аврора“

законно възвести деня и даде

една възможност

на Човека.

 

1958