Ерих Аренд
Елегия IV

В памет на Алберт Айнщайн

Мъдрец, преди

очите да склопи,

отново вдигна

предупредително ръка… Пространството

напрегнато замря.

Но вече вехнеха като следи

по изтерзан от болка бряг

сенките край устните му. И все пак

изпълнен с предсказания, изцяло

озарен от овладяна светлина на мръкнали

звезди бе сетният му час:

космическа поема на числата.

 

Единствено:

ръката му остана равнодушна.

 

Вятър над вселенските

поля. Живот и смърт —

и болка! Изтръгнати

от божите криле, разпръснати

лежаха мислите.

Но ти летиш сред нощни бездни,

все по-далеч

от белите ланити на земята си,

от детското учудване, от горските

върхари и от тихата като трева луна:

в мъртвешкия покой

сред недостъпните небесни светила

предчувства днес сърцето ти

могъща власт.

Дочуй звука: мълчание…

безвъзрастната мисъл

на Всемира: моста,

тънко засводен!

 

А може би все пак

дълбоко в теб витае страх

и си припомняш болката

в набръчканото старческо лице на Рембранд,

това познание

под клепките, въздържано,

кораво като корен, сянка?

Как свършва в миг човекът… и политат вече

планините,

надживели го за дъх,

в очите му угасва

човешкото доскоро… смазана е

гордостта му, пеперудено крило сред буря.

Сякаш под понесени към бляна облаци

още стъпват тихо

твоите нозе и ето —

дълго носила те,

вече се разпуква

тънката черупка на Земята.

 

Избликва кръв, ах,

все отново тази кръв!

Заслони с изпепелена гръд, о, братко,

заслони ръцете си! Покрий ги,

съпричастните в делата, те

умеят да мълчат:

покрий и пръстите,

които карта подир карта хвърляха

в коварната игра върху зацапаната маса,

за да не видят, че

палачът шества там. Покрий,

злочестнико, лицето си,

сякаш искаш да заспиш

посред смъртта.

 

Ала не беше ли, кажете,

кажете истинното слово: този

Бухенвалд, където

Великият обичащ^[1]

в сърцето си се вслушваше,

не беше ли надеждно място? Някога

не пя ли той? — Изсечена до голо

е планината му. Пясък и студена вкочаненост:

незарасналите рани!

А под кората на дърветата

пълзи безпръстен страх!

О, нощ на нощите:

подяждаща скалите сянка

над сърцата ни!

Все още дървесата ти, Германийо,

безмерно много знаят.

 

1955