Христо Пощаков
Силата на еволюцията

Ханибал Коган беше от тези екцентрични учени, които често минаваха за смахнати, но това не му пречеше да е гениален. Той бе затворен в себе си, среден на ръст, слаб и пъргав за възрастта си човек, чиято останала външност беше типична, за така наречените „кабинетни плъхове“. С интелигентен, започнал да олисява череп, със старомодни очила, зад които надничаха невинни по детски сини очи; с тесен орлов нос и изпъкнали скули, които често се зачервяваха от напрегнатите мисли, витаещи в умната му глава. Ханибал имаше строго установени навици. Всяка сутрин, след като се обръснеше и закусеше, той обличаше любимия си старомоден костюм, украсяваше синята си риза с червена връзка на бели точици и в точно определено време се запътваше към едно от двете си работни места.

Жена му Мира, бе пълна негова противоположност. Пухкава и доста по-млада, с изрусени коси и винаги модно облечена, с придобита страст към алкохолните напитки и холовизионните „сапунени опери“, но иначе добра и вятърничава. Въпреки фрапиращата разлика в характерите им, в нейно лице, Ханибал бе намерил идеалната си половинка. Докато той се затваряше в кабинета си, обкръжен от апаратура и компютри, или майстореше нещо в бившата конюшня в задния двор, сега превърната в изпитателна лаборатория, Мира обикаляше приятелките си, разменяше клюки, пийваше си добре и след като се върнеше, обикновено се лепваше към холовизора. Взаимната свобода на двамата ги караше да се чувстват почти щастливи и да забравят липсата на деца, което при възприетият им начин на живот, донякъде ги устройваше.

Домакинство на дома им се ръководеше от Дела — масивна жена с безлична външност, но с невероятни готварски способности, които ги събираха на масата. Тогава се осъществяваше и краткото общуване на възрастната семейна двойка.

Преди двайсетина години, Ханибал бе получил добро наследство, което му позволи да напусне преподавателското място в университета и да се заеме с частни изследвания. Това го устройваше извънредно много, защото открай време той беше от „анархистите“ в науката и въпреки, че търсенията му се базираха върху общоприетото досега, никога не признаваше напълно теории и авторитети.

Кварталът, в който живееше семейство Коган, се смяташе за престижен. Съседите му бяха тихи и скучни хора с добри професии, които редовно подстригваха тревата в дворовете си, сменяха колите си през две три години, пращаха децата си в колежи и нямаха представа, че някъде съвсем близо до тях се извършва епохално откритие.

 

 

— С какво се занимаваме, все пак? — попита го един ден механикът с прякор Ганди, който помагаше на Ханибал в конструирането на Кълбото, което гордо се извисяваше в средата на бившата конюшня.

— Твърде сложно е да ти обясня — отвърна ученият на младия мъж, който се бе оказал незаменим помощник. — Това е практически модел на теорията на подобието, доразработена от мен. Ще служи за галактически пътешествия. Но ти няма да разпространяваш казаното от мен. Затова ти плащам добре, за да държиш устата си затворена.

„Наистина е смахнат — помисли механикът и хвана електрожена, за да завари поредният непонятен детайл. — Във вътрешността на Кълбото няма никакъв двигател, но всъщност какво ми влиза в работата?“

Самото Кълбо представляваше метална сфера с двойни стени и диаметър от около десет метра. По външната й повърхност бяха монтирани телекамери. Долната й част завършваше с четири масивни опори, завършващи с дебели пружини, а горната с люк, снабден с капак, през който свободно преминаваше човек. До него се стигаше по малка метална стълбичка. Под пода, който заемаше около една трета от вътрешността, вече бяха монтирани акумулаторни батерии, кондензатори, вакуум помпи, балони със сгъстен въздух и кислород, регенераторен блок за въглероден двуокис и непонятните, подобни един на друг детайли, които наподобяваха странни спирални дюзи, образуващи затворена верига. Централното подово пространство бе заето от дебел соленоид, чиито кабелни изводи излизаха извън непонятното съоръжение.

След няколко дни в задният двор започна строителството на голям трансформатор и земекопната машина започна да изрива кабелен канал, който щеше да стигне до градската токоразпределителна станция. Служителите от фирмата за енергоснабдяване бяха доста учудени от исканата мощност, но Ханибал Коган си плащаше и това беше достатъчно.

През следващият месец, той и помощникът му се заеха с оборудването на вътрешността на кълбото, което бе разделено на четири секции — работен кабинет с команден пулт и компютър, кухня, с вградена в нея кабинка с душ, вакуумна тоалетна и склад, спалня и всекидневна.

— Готово! — изрече с гордост един ден Ханибал. — Добра работа свършихме.

— Така и не разбрах какво направихме — произнесе Ганди с известно огорчение.

— Вече ти споменах, че е трудно за обяснение, но може и да опитам — отвърна усмихнато възрастния човек. — И да се раздрънкаш наоколо, след два-три дена, това няма да има никакво значение.

— Започвай тогава — рече механикът и наостри уши.

— Чувал ли си нещо за теориите на Майснер, Хедли и Козирев, които преработват квантовата теория, особено възгледите на Айнщайн, касаещи гравитацията? Запознат ли си с времеподобните извивки в топологията на времето и пространството, за времевите клупове, в които частиците взаимодействат едновременно в миналото и бъдещо, което ги прави машини на времето? Знаеш ли нещо за торсионните полета и опитите, проведени под вакуум?

— Не — чистосърдечно призна Ганди. — И да се опиташ да ми обясниш, сигурно нищо няма да разбера.

— Така мисля — каза бившия професор. — И аз не бях много наясно, докато не ме осени идеята, че макрокосмосът може да уподоби микро-света на елементарните частици. Опитите в лабораторни условия, показаха, че съм напълно прав. Сега погледни кълбото. Пред теб стои съвършения апарат за покоряване на вселената. Реализираната мечта на човечеството, сътворения блян на цивилизацията!

— Как ще работи? Не виждам нещо годно, да го помръдне от мястото му.

— Правилно забелязваш. Сферата ще си остане там, където се намира, само светът ще се движи около нея — планетите, звездните системи, галактиките! А тя ще стои като замръзнала в някакво, да го наречем неутрално пространство, в което времето ще запазва предишния си ход. След пускането й в действие, за околния наблюдател от нея ще остане само краткотрайно слабо сияние.

— Ще ми разкажеш ли какво си видял, като се върнеш? — попита наивно Ганди.

— Едва ли ще е възможно. Тук ще са изминали стотици хиляди, вероятно и милиони години, така че теб вече отдавна няма да те има. Колкото и да не ми харесва теорията за относителността на Айнщайн, тя винаги има своето частично действие. Заекът, с който извършвах опити в капсулния модел, напълно го доказа.

— След толкова време и самата Земя може да не съществува. За какво ти е такова пътешествие?

— Заради чистото познание. Съкровеният идеал на всеки учен!

— Но какво ще правиш, като се върнеш и не намериш никого?

— Тогава ще му мисля. По пътя си към звездите може да се срещна с неща, за които и най-богатата фантазия е безсилна. Забравих да спомена, че най-важното приложение на теорията на подобието е нейната склонност към „памет за предишно съществуване“, тоест към връщане към минали състояния, които не са свързани с категорията „време“. Бих я нарекъл запомняне на произволни пространствени координати, независимо от тяхното непрекъснато преместване.

— Какво означава това?

— Ще го обясня по прост начин. Можеш да се връщаш там, където вече си бил. Ще става чрез проста смяна на началния поляритет на електромагнитното поле на централния соленоид, което в условията на вакуум, ще се принуди да взаимодействува с торсионното.

— Спомена нещо за някакъв заек. Живо ли е горкото животно?

— Намира се в прекрасно здраве. Беше първият биологичен организъм, подложен на опитни условия. Благодарение на него добих смелостта да построя Кълбото.

— Да речем, че успееш да тръгнеш нанякъде, макар че според теб ще стоиш на същото място — почеса се зад ухото механикът. — Разбирам, че трансформаторът, който изгради, ти е нужен за това, но след неизвестно число години, той неминуемо ще се повреди, дори предварително да си заплатил за консумацията на електричество.

— Той ми е нужен само за първоначален импулс, след който захранващите кабели ще се отделят от Кълбото, а стоенето на едно място е относително. В мига, в който започна пътешествието, вече няма да се намирам в тази точка от повърхността на Земята, защото тя се върти, като всичко останало в космоса. Мисля, че се опитах да ти го обясня. Енергията за останалите импулси, ще ми се осигурява директно от вакуума. Представи си чаша, която да речем вместо кафе е пълна с квантово желе. Колкото и да го изсипваш, то отново ще я напълва, поради собственото свойство на тази особена материя.

— Още малко и ще ме побъркаш — отбеляза унило Ганди.

— Такова е положението, приятелю. Ти питаш, аз ти отговарям. Благодаря ти за помощта, бъди здрав и си спомняй за мен — прегърна го неочаквано Ханибал, който сам се изненада от спонтанния изблик на чувство.

Прощаването му с Ганди му се стори като прощаване с останалата част от човечеството. Но оставаше най-тежката част — собствената му жена Мира.

През останалата част от деня, той си мислеше за ефекта, който щеше да окаже върху нея представянето на близкото му начинание. но докато вечеряха, Ханибал стоеше като глътнал бастун и така не обели дума. След това се оттегли в кабинета си и изпи чаша коняк, което отдавна не беше правил. Силата на алкохола вля топлина в тялото му и му придаде кураж.

Докато отваряше вратата на спалнята на Мира, тя с привично движение скри плоската бутилка под възглавницата си, после невинно му се усмихна.

— Отдавна не си ме посещавал, скъпи — изрече приветливо и смени холовизионния канал. — Ела при мен, да погледаме заедно, тези латиноамерикански сериали ми харесват дори повече от нашите. В миналата серия Рейналдо разбра, че детето на Маринела е от собствения й чичо, а Розалинда му изневерява с Еусебио. От друга страна подлия Хуарес почти бе подготвил фалита на фирмата му и докато Естебан подкупваше съдията…

— Мира! — прекъсна я нетърпеливо мъжът й. — Искам да разговаряме за изключително важни неща.

— Не може ли да стане по-късно?

— Не търпи отлагане. Изключи тези глупости, ако обичаш.

Мира направи кисела физиономия, но го послуша.

Ханибал започна с историята на теоретичните си открития, премина към направата на Кълбото и й откри намеренията си. След това замлъкна в очакване. По всичко личеше, че в главата на жена му протичат определено сложни мисловни процеси, което не се случваше често.

— Доколкото разбрах, възнамеряваш да отсъстваш милиони години — рече тя удивена. — А аз какво ще правя през това време? Почакай, това не означава ли, че мен съвсем няма да ме има?

— Така е, скъпа. Затова ти предлагам да тръгнем заедно. Ще видим нови светове, ще усетим чудесата на космоса.

— А питиетата ми, холовизията, приятелките? Какво ще стане с тях?

— Погрижил съм се за първите две неща, от третото ще трябва да се откажеш. През последните няколко години съм ти записал всички достъпни двайсет и четири часови програми, които се излъчват на повече от триста канала. За да ги изгледаш и петдесет години са малко. Освен това съм напълнил склада на Кълбото с алкохол.

— Милиони години — промълви Мира сякаш на себе си. — Как мислиш, когато се върнем, ще заварим ли някого?

— Никой не знае — отвърна Ханибал честно. — Ще бъде любопитно да го разберем.

— А ние ще бъдем ли живи?

— Да, така предполагам.

— Тогава тръгвам с теб, скъпи — скочи жена му и го прегърна. — Винаги съм те обичала, не искам да те загубя.

В гърдите на възрастния човек грейна радостна топлинка.

— Започвай да стягаш багажите! — успя да изрече и насълзен напусна спалнята.

 

 

Стартът премина успешно. За околния наблюдател, ако изобщо имаше такъв, кълбото изчезна в краткото сияние, сякаш никога не бе съществувало.

Мира сравнително бързо свикна с новата обстановка и докато гледаше безкрайните сериали с чаша коктейл на масичката пред нея, Ханибал се занимаваше с наблюдението на масовите детектори и управлението на времевия процес, като забавяше, спираше или усилваше външния му ход, в зависимост от изчисленията на орбитите на срещнатите тела, които преминаваха през неутралното пространство. Целта бе да се разгледат по-добре, заснемат и опишат.

През първите двайсет хиляди години, кълбото вече беше пресякло траекториите на няколко звездни системи, около които за съжаление се въртяха безинтересни — или замръзнали, или нажежени планети, които получиха цифрени индекси в бордовия компютър. През това време преминаха и през сърцевината на две звезди, но Ханибал не бе особено впечатлен от този факт — физиката на нажежените гиганти никога не го бе интересувала особено. В самото кълбо не бяха изминали повече от няколко земни месеца.

Сто хилядната „външна“ годишнина от началото на пътешествието им поднесе първата „водна“ планета, която заслужаваше внимание. Бившият професор на няколко пъти излиза от неутралното пространство, за да направи наблюдения. След това изчисли най-подходящото пресичане на нейната траектория и накрая се оказа на около триста метра височина от повърхността й. Ханибал излезе от „неутралното пространство“, Кълбото мигновено се превърна в част от околната система и започна свободно да пада. Той включи изобретеният от него гравитационен регулатор и след няколко минути пътешествениците меко се отпуснаха върху черна твърда повърхност, в близост до брегова ивица.

Девствената планета се оказа небесно тяло в зората на собствената си еволюция, кората й кипеше от вулканична дейност, но океаните и моретата вече се бяха формирали, а плътната й атмосфера се състоеше от водни пари, въглероден двуокис, азотни съединения и нищожно съдържание на кислород. Околното налягане леко превишаваше земното. Почвените проби показаха, че животът на това място все още не се бе зародил..

Стените на кълбото започнаха да се загряват, навън беше горещо като в сауна.

— Искаш ли да се поразтъпчем? — предложи Ханибал. — Ще вземем само маски и кислородни бутилки.

— Добра идея — съгласи се Мира. — Херметичната обстановка беше започнала да ме потиска.

Мъжът й взе от склада необходимото за целта оборудване, показа й как да борави с вентила на бутилката, после повиши налягането във вътрешността на Кълбото със стойност, превишаваща външното и се закатери след Мира по вътрешната стълбичка, по която тя се изкачваше с учудваща лекота.

Ханибал се измъкна от люка с известна трудност, побърза да го затвори и подпомогнат от жена си се смъкна до черния пясък, в близост до който се разбиваха вълните на стерилния океан.

Подметките на гумените им боти скърцаха под краката им. След седмиците, прекарани в затворено пространство, те бяха обзети невероятното чувство за простор. Виолетовото небе и медното слънце, увиснало в него сякаш ги галеха. Горещите пориви на вятъра, които ги облъхваха, отначало им се сториха извънредно приятни, но в последствие телата им се загряха и те започнаха да се изпотяват.

Мира го подбутна и му посочи океана, след това неумело смъкна шортите си, заедно с бельото, с което бе облечена. Остана само по кислородна бутилка, тениска и боти.

„Иска да се изкъпем — сети се Ханибал и по навик огледа донякъде комичната гола част от тялото й, която отдавна не предизвикваше в него нужното сексуално влечение. — Всъщност защо не?“

Той повтори действията й, после я хвана за ръката и двамата неуверено нагазиха в пяната на крайбрежния прибой.

Водата беше необикновено приятна и веднага предизвика в застарелия му организъм рефлекс за уриниране. Тук нямаше химикали, които да оцветят водата като в земните плувни басейни и да предизвикат чувство на срам пред околните, нямаше и опасни водни обитатели, така че Ханибал извърши това действие освободен от всякакви задръжки, което му донесе огромно облекчение. Чувството за липса на всякакви ограничения беше неописуемо.

Къпането продължи доста дълго. Почти не им се излизаше навън, но кислородът в бутилките им бе на привършване и той я подкани да се връщат.

— Беше чудесно! — възкликна Мира във всекидневната на Кълбото. — Отдавна не бях имала такова преживяване. Да си сам на цяла планета, наоколо да няма други хора и да усещаш безпределната свобода! Да знаеш само с какво удоволствие се ИЗПИШКАХ!

Ханибал замълча, че и той бе направил същото, дори се беше изпуснал и за още нещо, но репутацията му на учен го задържа да признае. Със все още радостно изражение на лицето, жена му се отправи към кухнята, за да приготви вечеря.

 

 

Пътешествието им през различни слънца и негостоприемни небесни тела продължи. Едва след около петдесет милиона години външно време, успяха да открият втора водна планета, която удивително напомняше на предишната. Тя притежаваше само един първичен материк, обкръжен отвсякъде от вода. Този път крайбрежната ивица, на която се приземиха беше с червеникав цвят, небето над тях бе зеленикаво, а местното слънце изглеждаше като оранжев портокал. И тя представляваше напълно лишено от живот, девствено тяло, обкръжено от отровна атмосфера, само околната температура бе малко по-ниска от тази на откритата преди нея.

Първата мисъл, която ги обзе, бе отново да се окъпят и те го направиха, като повториха предишните си действия. След това червеникавата еднообразна гледка наоколо бързо им омръзна и те се върнаха в Кълбото.

 

 

Третата водна планета бе открита след около деветдесет милиона години външно време. Тя се отличаваше от предишните две единствено по цвета на пясъка по крайбрежната ивица, тъмно-синьото си небе и сравнително приятната си външна температура. Беше съвсем естествено, отново да се окъпят в девственото й първично море.

След около сто и петдесет милиона години външно време, Мира вече беше изгледала около една четвърт от телевизионните програми, а Ханибал изчисли, че поради маневрите с времето, правени в околното пространство, все пак те са остарели с около осем години. Не бяха намерили нито живот, нито развита цивилизация.

— Мисля, че трябва да се връщаме — каза той „един ден“.

— Както решиш мили — съгласи се веднага с него Мира и отпи глътка от коктейла си. — И на мен взе да ми омръзва.

— Този път по-скоро ще се къпем в океана — отбеляза съпругът й. — Няма да правя времеви маневри, направо отново ще посетим в обратен ред Мира ІІІ, Мира ІІ и Мира І. Единствените планети, които кръстих на твое име, останалите останаха с индекси. Все пак за тези милиони години, на тях е възможно да се пръкнало нещо.

— Колко си мил, скъпи — възкликна жена му и непохватно се надигна от мястото си, за да го млясне по бузата. — Хайде да се връщаме.

Мира ІІІ ги посрещна кипяща от примитивен живот, който много напомняше на този, от палеозойската ера на Земята. Докато се потапяха в океана й, нещо лигаво се плъзна край крака на Мира и тя със заглушени от маската крясъци изскочи на брега. На Ханибал не му оставаше друго, освен да я последва.

На Мира ІІ изобщо не можаха да се окъпят. Морето гъмжеше от зъбати гадини, а из гъстите джунгли край брега се разхождаха огромни чудовища с извънредно кръвожаден вид. Те въобще не излязоха от Кълбото.

Мира І ги посрещна променена до неузнаваемост — планетата вече приличаше на Земята. Небето й бе станало синьо, слънцето сипеше златните си лъчи, а атмосферата беше годна за дишане. Крайбрежният пясък от черен и едър, се бе превърнал ситна бяла пудра, която радваше окото. Из измурудените плитчини весело подскачаха грациозните тела на…делфини. Крайбрежната ивици завършваше със стена от тропически борове, които нежно полюляваха деликатните си ресни.

На Ханибал му се искаше да извика от радост и тъкмо бе подал глава от люка на Кълбото, когато от тъмнината на гората на плажа се изсипа група…от хора. И всичко щеше да бъде наред, ако те не държаха в ръце лъкове и копия, които недвусмислено бяха насочени към него.

Разтресен от изненада и огорчение, той побърза да се прибере обратно в надеждното укритие. И тук морската баня бе окончателно провалена.

— Как мислиш? — попита той по-скоро себе си, след като се успокои от преживяното. — Отначало и на трите планети нямаше нищо, а сега кипят от живот. А той, вместо да ни зарадва, показа своята агресивност. Представяш ли си? На Мира І имаше дори хора! Но те можеха да ни убият!

— Лошо — отбеляза съчувствено жена му. — Донякъде е жалко, че това място носи името ми.

— Все пак си мисля за еволюцията. Нима е еднаква във всички части на вселената? Впрочем трябва да погледна резултатите от почвените проби, които сигурно гъмжат от микроорганизми. Отдавна трябваше да го направя.

 — Както кажеш, скъпи — съгласи се добрата му жена и превключи холовизионния канал.

Когато се върна при нея, Ханибал изглеждаше извънредно развълнуван.

— Какво има пак? — попита го половинката му. — Точно сега Рейналдо ще направи на Долорес предложение за женитба. Не можеш ли да изчакаш малко?

— Изключи холовизора! — кресна Ханибал. — Не разбираш ли какво сме направили?

— Не виждам какво толкова — рече ядосано Мира, но изключи програмата.

 — Ние сме заразили планетите! Отнели сме им собствения им път на развитие!

— Изобщо не те разбирам.

— Материалът от пробите показа еднакъв генетичен код с нашия.

— И какво от това? Нали всичко там си живее?

— Спомняш ли си какво правехме и при трите къпания в морето?

— Плувахме, плискахме се с вода, беше ни приятно.

— И какво още?

— Освобождавахме на воля мехурите си, излизахме на брега и се изсушавахме на вятъра след морската баня. Изобщо какво друго можехме да правим? След това се прибирахме в Кълбото и започваше скуката.

— Известно ли ти е, че в урината живеят бактерии, да не говорим къде другаде? — попита язвително Ханибал.

— Нека да си живеят. Тяхна си работа, щом не ми пречат — отвърна му равнодушно Мира.

— Някои от тях са били анаеробни, намерили са подходяща среда за живот.

— И какво от това?

— Не разбираш ли, Мира? — извика като побеснял професорът. — Нашите отделителни системи са породили живота и на трите планети! Ние сме виновни!

— Какво лошо има в този факт? И аз исках да имам деца, но Господ не ме дари с такива. Сега си е върнал вересиите. Впрочем не е ли чудесно? От нас са се родили всичките гадинки на тези планети, дори и хората! Започвам да се чувствувам щастлива.

Ханибал беше поразен от начина на мисленето й. Нейната гледна точка отначало го ядоса, после взе да му допада. Ако човек се замислеше за последователността на чуждата еволюция, в известен смисъл двамата бяха Адам и Ева на новото човечество. И тази мисъл неочаквано му хареса.

— Предлагам ти да тръгнеш към Земята, а аз да си догледам програмата — предложи Мира.

 

 

Когато се оказаха на родната си планета, отново бяха изумени. По остъклената й бяла повърхност нямаше и намек за живот, а старото и добро Слънце светеше с червеникав отблясък. Океаните почти бяха изчезнали, навън леденият въздух разнасяше дребни снежинки. Дори Мира бе втренчила изумен поглед в екрана.

-…наистина ли е Земята? — успя да промълви тя.

— Не може да е друга планета — отбеляза тъжно Ханибал.

— Какво ли се е случило?

— Нещо много страшно. Никога няма да го разберем.

— Какво ще правим, тогава?

Възрастния мъж се замисли, но като че нямаше много за мислене.

— Ще се върнем на Мира І. Нямаме друга възможност.

Този път времевия преход премина в пълна тишина.

Кълбото отново се приземи върху белия ситен пясък, но околността изглеждаше променена. Стената от тропически борове липсваше, по океана се носеха мазни петна, които блестяха с всички цветове на дъгата.

— Какво пак е станало? — запита се Ханибал. — Не са изминали повече от стотина хиляди години.

— Какво и да е, трябва да излезем.

— Околният въздух все още става за дишане, въпреки че кислородът в него е намалял. В него се намират примеси на серни и всякакви други химически съединения.

— Искам да изляза НАВЪН! — внезапно изкрещя Мира.

— Добре мила, тръгваме — примирително каза мъжът й. — Но океанът много не става за къпане.

— Все ми е тая. Излизай!

Намръщили носове, двамата бавно се смъкнаха по външната стълбичка. Въздухът миришеше отвратително. Ханибал стъпи на пясъка, разкърши старото си тяло и все пак му стана приятно. Чувството за свобода отново започна да го обзема. Мира се завъртя около себе си и лятната й рокля се надигна. Изглеждаше радостна.

„Не е чак толкова лошо — помисли възрастния човек. — Но и тук се е случило нещо неприятно.“

По билото на склона, където преди започваше стената от дървета, се мярна някаква фигура. После около нея изскочиха още няколко, които постепенно се превърнаха в мъже с каски и черни униформени облекла, които държаха в ръце насочени към него оръжия. Мира най-после ги забеляза и извика уплашено.

От мегафона, насочен към тях ги блъсна вълната на чужда, откъслечна реч, наподобяваща кучешки лай.

Ханибал Коган вдигна ръце, Мира го погледна и бързо последва примера му.

Каквото и да ги очакваше, не беше от най-доброто. Децата им не показваха капка уважение към собствените си създатели.

Дали коренът на злото се криеше в анаеробните бактерии, които показваха склонност към взаимно изяждане?