Франц Верфел
Хекуба

Още броди нощем по Земята —

Тя, най-тежкото сърце човешко.

Броди бавно под звезди, дървета,

През врати и пътища повява.

Древна майка, най-злочеста майка!

 

Толкоз мляко имаше в гърдите,

Толкоз много синове отгледа.

Скитай вредом! — Нощем по Земята,

Древна майко, ядка на Всемира,

Като гаснеща звезда прелиташ.

 

Под звезди, дървета, броди нощем

Тя през хиляди стъмени стаи,

Дето спят жените — млади майки,

Броди край креватчетата с мрежи

И в лъча на сънищата детски.

 

Спира се до някоя главица

И се взира там с такава мъка —

Немощен ветрец, от скръб изваян, —

Че скръбта намира образ в нея,

А светликът в мъртви лампи плаче.

 

И жените стават от леглата,

Щом си тръгне — боса, с тежки стъпки…

Дълго бдят край сънищата детски,

Гледат бавно стаята сред мрака,

Бършат сълзи на невнятна мъка.

 

1914