Курт Тухолски
Пролетта дойде!

Симптома забелязваш първо в песа,

а после в календара и в лъха;

и най-накрая някоя принцеса

обгръща се на пролетта в пуха.

 

Човек! Какво от пролетта желае?

Нали целогодишно тъне в сласт?

Ала нагонът му предел не знае —

и механизмът му е в божа власт.

 

И всеки път процесът се повтаря:

наслада дирим, не молитвен слог;

свещената одежда в надпревара

скверним — нима това желае Бог?

 

И фауната също се нарежда:

ей там виж пуделката с шпица бял —

изисканата дама поглед свежда,

а надничарят в завист тръпне цял.

 

Но крясъците двойката не плашат,

Ромео получава здрав ритник —

разбирам: влюбените ги пердашат…

Така е всяка пролет, всеки миг.

 

Е, майко, дай ми мойта мандолина,

кафето ми сложи до стола мек —

и моят бас кънти: „Сабина, бина…“

Какво да правя? Също съм човек.

 

1914