Готфрид Бен
Никой да не плаче

Рози, господ знае откъде така красиви,

в зелени небеса градът

привечер,

в отминаването на годините!

 

С какъв копнеж си спомням времето,

когато една марка и тридесет ми бяха жизнено необходими,

да, притиснат от неволята, ги преброявах,

с тях трябваше да преживявам дните си,

какво говоря дни: седмици на хляб и сливово пюре

от пръстени гърнета,

донесени от родното ми село,

още озарени от домашната оскъдица,

как жално беше всичко, как красиво и трептящо!

 

Какво е блясъкът на европейските авгури,

на прославените имена,

на Pour le mérite^[1],

които гледат себе си и продължават да творят,

 

ах, само отминаващото е красиво,

припомняйки си бедността,

а също застоялото, което не усещаш,

хлипаш и се регистрираш като безработен,

 

чудесен беше този Хадес,

който застоялото приема

като авгурите —

 

никой да не плаче,

никой да не казва: аз, тъй сам.

 

1952