Райнер Мария Рилке
Слизането на Христос в ада

Най-сетне отвъд страданията, той се отърси от страшното

тяло на болките. Горе. Остави го там.

А мракът сам се боеше

и замеряше бледия

с прилепи, — привечер в тяхното пърхане

все още се люшка страхът от сблъсъка

с окаменялата мъка. Тъмен тревожен въздух

губеше смелост покрай мъртвеца; в силните

будни зверове на нощта се таеше потиснатост и неохота.

Освободеният дух навярно желаеше да пребивава

в пейзажа, бездеен. Понеже редът от мъчения

бе предостатъчен. Твърде умерен

му изглеждаше нощният бит на нещата,

и като тъжно пространство той го обвиваше около себе си.

Ала земята, изсъхнала в жажда от всичките негови рани,

ала земята сега се разтвори, от дълбината долиташе вик.

Той, познавачът на изтезанията, слушаше как

Адът вие към него, алчен да схване

съвършената му неволя: че отвъд края на тази негова

(безкрайна) мъка долавяше своята, трайно уплашена болка.

И той се хвърли, духът, с цялата тежест на

изтощението: бързо закрачи

сред удивените дебнещи погледи на тихите сенки,

вдигна очи към Адам, набързо,

забърза надолу, изчезна, просветна, угасна в глъбта

на още по-дивите бездни. Внезапно (високо-високо) над грамадата

от кипнали викове, върху дългата

кула на своята изстрадана мъка той се възправи: без дъх,

без опора, владелец на толкова болки. Мълчеше.

 

1913