Хуго фон Хофманстал
Момъкът в полето

Откриха градинарите лехите

И просяци запъплиха отвред,

С превръзки на очите и с бастуни —

Ала и с арфи, с новите цветя,

С ухания на пролетни цветя.

 

Прозираха безлистните дървета:

Откриваха реката и пазара,

Край езерата тичаха деца.

Той бавно крачеше посред полята,

Властта им сещаше и проумя —

Че носи сам съдбата на света.

 

Към чуждите деца се приближи,

Готов да се дари за нов живот

В служение пред неизвестен праг.

И вече не издигаше над всичко

Богатството на своето сърце,

Изминатия път и спомена

За нежно слети длани и души.

 

Уханните цветя мълвяха само

За нова красота — и въздух нов

Поемаше смирен, но без копнеж:

С едничка вече радост, че ще служи.

 

1896